Натрапчиви мисли за петък

9

Същия следобед Фрида Клайн имаше само един сеанс — с Джо Франклин, който й беше пациент от години. Достатъчно й беше да види израза на лицето му, когато влезеше в кабинета, стойката на тялото му, начина, по който стъпваше, за да отгатне душевното му състояние. Днес беше тъжен и мълчалив, но не отчаян. Бавно и с тих глас й говореше за нещата, които беше изгубил заради депресията си. Разказа й за кучето си, което беше имал като дете — кафяв мелез на тъмни ивици и умоляващи очи.

Преди Джо да си тръгне, Фрида каза:

— Може би няма да мога да те приемам за известно време.

— Няма да можете да ме приемате? За колко време? — Не знам.

— Но…

— Знам, че това ще бъде болезнено за теб и ако можех да го избегна, щях да го направя. Но ще ти дам едно име. Това е колежка, която познавам и на която имам пълно доверие. Искам утре да й се обадиш. Предварително ще говоря с нея. И искам да провеждаш сеансите с нея, докато се върна.

— Кога? Кога ще се върнете? Защо заминавате?

— Случи се нещо неочаквано. — Фрида го погледна сериозно. — Сега не мога да ти обясня, Джо. Но ще бъдеш в добри ръце. Ти и аз се сработихме добре и постигнахме напредък. С теб всичко ще бъде наред.

— Така ли мислите?

— Да. Не забравяй да се обадиш на този номер. И се пази.

Тя му протегна ръка. По правило никога не правеше физически контакт с пациентите си и Джо пое смутено ръката й, като я задържа за малко в своята.

— Не искам да заминавате — каза тихо той.

Фрида прекара останалата част от следобеда в телефонни разговори с пациенти, като отменяше насрочените сеанси и се уговаряше с тях за пренасочване към нейни колеги. На всеки един тя казваше едно и също нещо: че ще отсъства за неопределено време. На всеки един тя препоръчваше да продължи сеансите при друг психотерапевт; междувременно се обади на въпросните колеги, за да повери пациентите си на грижите им, докато се върне.

Едва когато се увери, че успешно е пренасочила всички, Фрида си тръгна към вкъщи, движейки се по задните улички. Спря се пред бистрото, което държаха нейни приятели. Тя ходеше там почти всеки ден, но днес то беше затворено и изглеждаше така, сякаш беше изоставено. След няколко минути Фрида се озова на малката павирана улица, където тясната й къща стоеше притисната между гаражите отляво и общинските жилища отдясно. Тя превъртя ключа в ключалката и отвори входната врата, пристъпвайки в прохладното антре с познатото облекчение. Но сега видя дома си — хола с масичката за шах и камината, която редовно палеше в студените зимни дни; банята с великолепната вана, която нейният близък приятел Джоузеф беше монтирал, без да поиска съгласието й, създавайки невъобразима бъркотия; малкото ателие под покрива, където обичаше да седи и да размишлява, докато рисуваше разни неща с графит и въглен — изпълнена с някакво ново чувство. Не знаеше кога ще го види отново.

Фрида си приготви каничка с чай и се отпусна в любимия си фотьойл, а котаракът с костенуркова окраска, когото беше приютила по принуда, побърза да се настани в скута й. Започна да мисли усилено, изреждайки наум нещата, които трябваше да свърши. А те никак не бяха малко. Като за начало някой трябваше да храни котарака и да полива цветята. Това беше лесно. Тя взе телефона си и набра един номер.

— Да, Фрида. Всичко наред? — Той беше от Украйна и въпреки че вече от няколко години живееше в Лондон, все още говореше с тежък акцент.

— Искам да те помоля за нещо.

— Можеш да ме помолиш за всичко. — Тя си го представи как говори, сложил широката си длан на сърцето си.

— Утре сутринта трябва да се явя в полицията. Ще ми предявят обвинение за убийството на Санди.

Настъпи мълчание, а после от гърдите му се изтръгна стенание и неспирен поток от думи, от които тя почти нищо не разбра, но между тях със сигурност имаше и ругатни, и заплахи за отмъщение, и обещания, че ще я защити.

— Не, Джоузеф, това не е…

— Идвам още сега. На момента. С Рубен. А също и със Степан, да? — Степан беше негов приятел от Русия — едър, силен и със съмнителни занимания. — Ще се справим с проблема.

— Не, Джоузеф. Наистина имам нужда от помощта ти, но не по този начин.

— Тогава кажи.

— Трябва ми човек, който да се грижи за котарака, а също и…

— За котарака! Фрида, това шега?

— Не. А също и да полива цветята. И — продължи тя, надвиквайки се с него — искам да те помоля за още нещо.

Фрида се зае да изпълни останалите точки от списъка. Първо написа дълъг, внимателно обмислен имейл до племенницата си Клои, към която проявяваше силна загриженост, откакто бащата на Клои — братът на Фрида, Дейвид, с когото се бяха отчуждили — беше напуснал Оливия преди доста години. Клои беше преживяла трудно детство, през юношеските си години беше дръзка и неуравновесена, постоянно търсеща обич и внимание, а сега, вече на двайсет, беше прекратила следването си в медицинския университет и планираше да се занимава с дърводелство. После Фрида написа по-кратък, но също толкова внимателно обмислен имейл до Оливия, с която не искаше да говори лично: Оливия щеше да изпадне в истерия, после най-вероятно щеше да се напие, след което щеше да дотърчи и да избухне в сълзи. Посегна към телефона да се обади на Рубен, но той я изпревари: беше научил от Джоузеф какво се случва. За нейна изненада Рубен беше спокоен. Той й предложи да отиде с нея в полицейския участък на следващата сутрин, но тя му обясни, че адвокатката й иска да се срещнат преди това. Рубен й каза, че ще дойде веднага при нея, за да й прави компания, но Фрида отвърна, че предпочита да остане сама и той не настоя. Рубен се държеше твърдо и уверено, успокояваше я и това й напомни за прекрасния ръководител, какъвто беше той за нея по време на стажа й преди толкова много години.

След като приключи разговора с него, Фрида приседна и се замисли. Никой — нито адвокатката й, нито Карлсън, нито Рубен, нито Джоузеф — не я беше попитал дали тя е убила Санди. Дали смятаха, че тя го е убила, или не вярваха, че го е убила; дали не искаха да знаят, или не смееха да попитат? Или може би за тях това не беше от значение: те заставаха до нея твърдо и безусловно, независимо от това какво беше или не беше направила. Фрида впери невиждащ поглед в празната камина, сякаш щеше да намери отговора там.

Имаше още един човек, на когото трябваше да каже, но не можеше да го направи нито по телефона, нито с имейл. Сърцето й се сви.

Бавачката на Итън, Кристин, отвори вратата. Фрида я беше виждала и преди, но за кратко. Тя беше висока и енергична, със силни ръце. Косата й винаги беше вързана отзад и прихваната с многобройни фиби; имаше делови вид и крачеше из къщата уверено и целенасочено. Фрида имаше усещането, че Саша се страхува от нея и се питаше какво ли изпитва Итън.

— Да? — каза Кристин, все едно виждаше Фрида за пръв път. — Саша още не се е прибрала.

— Може би малко съм подранила.

— Не. Тя закъснява. Отново.

— Предполагам, че ще се върне всеки момент. Ако искате, можете да си тръгнете, а аз ще се погрижа за Итън.

— Да, добре.

— На Саша сигурно й е много трудно, след като вече сама се грижи за всичко — каза Фрида.

— Без съмнение.

Тя отвори по-широко вратата и Фрида я последва в кухнята. Итън седеше в столчето си за хранене, закопчан с колан. По бузите му имаше червени петна, а на лицето му — войнствено изражение, което Фрида добре познаваше.

— Здравей, Итън. Сега ще се гледаме двамата с теб.

— Фрида — каза той. Гласът му беше необичайно дрезгав за толкова малко дете.

Кристин премести погледа си от Итън към цапаницата на пода, където лежаха съборени купичката му с храна и чашата му с вода.

— Ти си лошо момче — каза тя с хладен, нетърпящ възражения тон.

— Оттук поемам аз — обади се Фрида. — А вие трябва да внимавате, когато наричате някого „лош".

— Само че аз ще трябва да почистя мръсния под.

— Спокойно, аз ще го почистя. Вие си тръгвайте.

Кристин си тръгна, а Фрида отиде при Итън, целуна го по потното чело, откопча колана и го извади от столчето. Той сложи лепкавата си длан в нейната. Итън имаше тъмните очи и коса на Франк и бледата кожа и крехката фигура на Саша, а също и упоритостта на Франк и приветливостта на Саша. Фрида го беше видяла за пръв път, когато той беше на по-малко от един ден — сбръчкано и слабичко малко същество с лице като на угрижен старец; беше му сменяла памперсите (нещо, което никога не беше правила за нечие друго дете); беше се грижила за него, когато Саша беше много болна и депресирана и не можеше да се справи сама; беше го извеждала на разходка и му беше чела приказки. Но и сега той все още беше загадка за нея.

— Какво ще правим, докато Саша се върне от работа?

Преди Итън да успее да отговори, външната врата се отвори със замах.

— Съжалявам — провикна се Саша. — Автобусът закъсня.

— Фрида надникна от стаята. Косата на приятелката й беше разрошена, а лицето й — зачервено.

— Здравей, Саша.

— Господи, Фрида. Прибрах се възможно най-бързо.

— Всичко е наред. Закъсня само с няколко минути. Саша се наведе и вдигна Итън на ръце, но той се заизвива нетърпеливо и тя го пусна. Итън се отпусна на ръце и колене, запълзя и се скри под масата — неговото любимо място за игра. Ако го оставеха, би седял там с часове: с висящата надолу покривка той се чувстваше като в убежище, където местеше миниатюрните си дървени играчки и им говореше с настойчив шепот.

— Къде е Кристин?

— Изпратих я да си върви.

— Всичко наред ли беше с нея?

— Да… Е, нямаше търпение да си тръгне.

— Малко ме е страх от нея, когато е сърдита.

— Не бих казала, че това са здравословни работни взаимоотношения.

— Не са — съгласи се унило Саша. — Откакто Франк си тръгна, винаги закъснявам с половин час за всичките си ангажименти. Нищо чудно, че тя губи търпение.

— Да си направим по чаша чай. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Саша напълни чайника и пусна две торбички чай в каничката за запарване. Фрида, която я наблюдаваше мълчаливо, за пореден път забеляза колко красива беше приятелката й и колко крехка и ранима изглеждаше. Те се бяха запознали, когато Саша беше дошла при нея като пациент след опустошителна любовна афера с предишния си психотерапевт, но малко след това Саша й беше помогнала професионално с един микробиологичен тест и двете постепенно се бяха сприятелили. Когато Саша срещна Франк, за известно време сияеше от щастие, но след като се роди Итън, тя изпадна в тежка следродилна депресия и оттогава не можеше да възстанови напълно психическото си равновесие.

— Франк ще дойде след около половин час. Всеки четвъртък прекарва вечерта с Итън.

— Може би вече ще съм си тръгнала.

— Предполагам, че предпочиташ да не го срещаш след последния път.

Франк беше бащата на Итън и бившият партньор на Саша, а за известно време беше приятел на Фрида. Но това беше преди взаимоотношенията му със Саша да се влошат. Отначало Фрида стоеше настрана и мълчаливо наблюдаваше как приятелката й все повече унива и губи самочувствие, напомняйки й за времето, когато за пръв път се бяха срещнали: тогава Саша беше потърсила Фрида за помощ, защото душата й беше наранена. Накрая Фрида не издържа и каза на Саша, че не е длъжна да продължава да живее с човек, който я кара да се чувства безполезна; че макар и в момента да не го осъзнава, тя винаги има избор. Можеше да избере да остане с него или да си тръгне.

— Не се притеснявам да се срещнем — каза Фрида. — Но не искам да има сцени в присъствието на Итън.

— Няма, не се безпокой. Саша сложи голяма чаша чай пред Фрида и седна срещу нея.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Когато Фрида й разказа какво се случва, отначало тя като че ли не можа да схване смисъла на чутото. В следващия миг на слабото й лице се изписа тревога, а очите й станаха огромни.

— Как е възможно да си помислят подобно нещо?

— Мога да предположа — каза Фрида. — Например заради скрития в чекмеджето портфейл.

— Как е станало това? Фрида сви рамене.

— Няма смисъл да го обсъждаме отново. Проблемът е, че утре сутринта трябва да се явя в полицейския участък и моята адвокатка, която очевидно знае какво говори, е сигурна, че ще ми повдигнат обвинение.

— Какво ще стане след това?

— Не съм съвсем наясно.

— Не знам какво да кажа.

— Не е нужно нищо да казваш.

— Напротив. — Очите на Саша се напълниха със сълзи. — Ти си моята най-скъпа приятелка и винаги си била до мен — в добри и лоши мигове.

— Двете взаимно се подкрепяме.

— Ти винаги си била до мен — повтори Саша. — От момента, в който се запознахме — когато удари с юмрук в лицето онова влечуго психотерапевта, и после те задържаха в полицейския участък, чак досега, когато ми помагаш след раздялата ми с Франк. Без теб не знам как бих се справила с всичко това — самотна майка с малко дете.

— Щеше да се справиш.

— Едва ли. Не мога да позволя да постъпят така с теб. Кажи ми какво мога да направя. Кажи ми как да ти помогна.

— Двамата с Итън ще се справите.

— Фрида, всичко, което казваш, звучи толкова сериозно.

Фрида се усмихна.

— Наистина е сериозно. Ще ми повдигнат обвинение за убийството на мъжа, в когото преди бях влюбена.

— Но няма да се стигне до съдебен процес, нали? В полицията ще разберат, че си невинна, и ще те освободят.

— Възможно е.

— Твоята адвокатка…

— Моята адвокатка изглежда много компетентна. Но в случая не може да направи много.

— Не мога да повярвам, че това се случва.

— Наистина е странно — като в сън — каза Фрида. — Все едно че е история, която се е случила с други хора.

— Как можеш да си толкова спокойна?

— Спокойна ли съм? Може би.

— Ще направя всичко за теб. Абсолютно всичко. Само кажи какво.

— Няма какво да се направи. Ще ми се да имаше такава възможност. Доста съм уморена.

Саша се премести на стола до нея и взе ръката й в своята.

— Каквото и да се е случило, просто ми кажи — каза тя накрая.

Фрида я погледна с любопитство.

— Не те разбирам.

— Разбираш ме.

— Искаш да знаеш дали съм убила Санди ли?

Саша кимна с глава.

— Бих те разбрала, ако си го направила. Това няма да промени чувствата ми към теб. Ако имаш нещо за казване, настоявам да ми го кажеш.

— Защо не? — отвърна Фрида. — Последва пауза. Итън се размърда под масата; чу се как мести играчките си по плочките.

— Продължавай — подкани я Саша.

— Нямам много за казване, освен че от доста време насам чувствах, че Санди никога не е трябвало да ме среща. Животът му би бил много по-щастлив, ако аз не присъствах в него. Вината за това, че не беше щастлив, беше изцяло моя и се чувствам отговорна за смъртта му.

— Ще трябва да поговорим за всичко това — каза Саша. — Но ти така и не ми отговори.

Фрида й се усмихна.

— Ти си единственият човек, който се осмели да ме попита за това.

Изведнъж лицето на Саша пребледня.

— Извинявай — промълви тя. — Чувствам, че… — Саша замлъкна.

— Какво чувстваш?

На външната врата се потропа силно и припряно, след което тропането се повтори.

— Това е Франк — каза Саша и стана от стола. — Той винаги тропа така — нетърпеливо, сякаш съм го оставила да чака отвън. — Но тя изрече това със спокоен глас, след което отиде да му отвори, а Фрида надникна под покривката.

— Франк е тук — каза тя.

Итън вдигна поглед към нея. Лицето му беше много близо до нейното и тя видя отражението си в дълбоките му кафяви очи.

— Ела в моята пещера — прошепна той. — Тук е най-сигурно.

В девет и двайсет и пет на следващата сутрин, петък, 27 юни, една седмица след като Санди беше намерен в Темза с прерязано гърло, Таня Хопкинс пристигна в кафене „Уотърхоул“ и седна на една свободна маса, която гледаше към канала. Беше приятен юнски ден, във въздуха все още се усещаше чистотата и свежестта на утрото. Край прозореца минаваха хора, други тичаха, трети караха велосипеди. Патици плуваха между боклуците в проблясващата кафява вода.

Таня Хопкинс си поръча капучино и сладкиш. Провери телефона си за получени съобщения, но нямаше нищо важно. Тя отпи от кафето и хапна от сладкиша. После извади бележника си и го разтвори пред себе си на масата. Още веднъж провери телефона си. Набра номера на Фрида и почака известно време. Позвъняването беше прехвърлено към гласовата поща и Хопкинс с рязък тон остави кратко съобщение.

Тя написа датата най-отгоре на страницата в бележника си и я подчерта, допи кафето си и се замисли дали да не си поръча второ. Не, по добре да почака, докато дойде Фрида. Започна да драска по буквите, след което с нетърпелива ръка ги зачеркна изцяло.

Когато отново погледна телефона си, минаваше десет без петнайсет. След по-малко от петнайсет минути трябваше да са в полицейския участък. Още веднъж набра номера на Фрида, но този път не остави съобщение. Раздразнението й прерасна в силен гняв, който натежа като камък в стомаха й.

В десет без пет Таня Хопкинс плати и излезе навън, оглеждайки в двете посоки алеята край канала с надеждата да види своята клиентка. Качи се по стъпалата и хвърли поглед наоколо. За всеки случай позвъни още веднъж на Фрида. Изчака до десет и три минути, след което влезе в участъка и съобщи, че е пристигнала. Придружиха я до стаята на главен полицейски инспектор Хусейн.

— Вероятно нещо е попречило на Фрида да дойде — каза тя с приятен глас. — Ще трябва да пренасрочим срещата.

Хусейн я погледна втренчено от мястото си зад бюрото. Седеше тихо, с навъсено лице.

— Така значи — изстреля тя накрая. — Нали не говорите сериозно?