Натрапчиви мисли за петък

17

Фрида се прибра в квартирата си и се отпусна на дивана. Нямаше радио, не можеше да послуша музика, нито имаше библиотечен шкаф, от който да си вземе някоя книга за четене. Наоколо цареше спокойствие, с изключение на обичайните шумове, които идваха отвън, на виковете, тряскането на вратите и клаксоните на колите. Тя нямаше никакво желание да превърне това мрачно място в нещо като дом, в нещо като своя собствена територия. Но трябваше да купи още някои неща от първа необходимост, почистващи препарати, пакетирани продукти. Щеше да напазарува в денонощния магазин, да си приготви ядене и да си състави план.

Фрида стана и отиде в спалнята, издърпа пътната си чанта и извади туристическите си обувки. Бръкна в едната обувка, после в другата. Отново порови в обувките, макар че вече знаеше със сигурност. Всичките й пари бяха изчезнали.

Тя запази спокойствие, сякаш беше очаквала това да се случи. Не изпита страх, нито отчаяние, а само дълбока решителност. Излезе от жилището и тръгна по терасата. Преброи апартаментите, намери този, който й трябваше, и почука на вратата. Никакъв шум. Почука още по-силно. Чу как някой се раздвижи и вратата се отвори. Мъжът беше толкова едър, че изпълни входната рамка. Беше облечен с дънки и яркосиня футболна фланелка, а дългата му тъмна коса стигаше до раменете. В ръцете си държеше дистанционно за телевизор.

— Хана тук ли е? — попита Фрида.

Мъжът се вторачи в нея. Погледът му беше тежък, сякаш искаше да я прикове на място. Фрида не можеше да определи дали я е чул и дали изобщо разбира английски, но със сетивата си усети дълбоката му враждебност. Осъзнаваше, че се излага на опасност, но не изпитваше страх, защото беше силно разгневена.

— Хана — повтори тя. — Мисля, че у нея е нещо мое. Трябва да говоря с нея.

Отново не получи отговор.

— Бихте ли ми отговорили? — настоя тя. — Знам, че разбирате това, което ви говоря.

В следващия миг той я сграбчи, блъсна я и с все сила я притисна в парапета. Дясната му ръка стискаше здраво врата й, накланяйки я напред. Докато се мъчеше да се оттласне, тя видя, че краката му са боси, и усети тежкия му дъх. Неволно се запита дали това беше краят, дали щеше да я блъсне през терасата. Той премести хватката си и я сграбчи за яката на тениската.

— Никога повече не искам да те виждам — изръмжа той. — Чуваш ли?

Фрида не разбра, че трябва да отговори.

— Попитах те дали ме чуваш.

— Чувам те — отвърна тя.

Мъжът я подържа за яката още няколко секунди, след което я пусна и я шляпна леко по бузата. После си влезе вътре и затвори вратата.

Фрида се върна в жилището си. Порови в джоба на якето си и намери две банкноти — от двайсет и от пет лири. Имаше и четири монети от една лира и още няколко дребни монети. Постоя малко, докато събере мислите си, а после излезе, спусна се надолу по стълбите и се отправи към улицата. Имаше нужда да се поразходи, за да насочи гнева си към нещо по-полезно. Повървя по различни улици, мина през един парк, покрай едно гробище, покрай железопътен мост с халета за ремонт на автомобили под сводовете. Изведнъж спря и се огледа. Беше вървяла, без да вижда и да чува абсолютно нищо. Дори мислите й бяха разнопосочни. Опита се да се ориентира. За момент си помисли, че се е изгубила, но с известно усилие и лутане успя да намери обратния път до квартирата си.

Спомни си, че не беше яла, но вече не беше гладна. Легна си полуоблечена, но часовете минаваха, а сънят все не идваше. На метри от нея беше онзи мъж: тя още усещаше ръката му на врата си и тежкия му дъх в лицето си. По едно време се пресегна за часовника си и видя, че е два и половина. Помисли си дали да не стане, да излезе навън и отново да се разходи по улиците, както неведнъж го беше правила в мигове като този. Вместо това продължи да лежи в тъмното и да размишлява върху процеса на заспиването и как човек се оставя да потъне в блаженството на съня. Запита се как хората успяват да го постигнат, как тя самата успяваше да го постигне преди. Замисли се за всички онези — в Лондон и навсякъде по света — които поне веднъж на ден имаха нужда да се усамотят и да поспят.

После сигурно беше заспала, защото изведнъж се стресна и се събуди. Погледна часовника си. Трябваше да побърза. Стана, съблече се и се изми под слабата струя на душа. После навлече други дрехи, излезе тичешком от квартирата и се качи на влака до мястото, където живееше Саша. Билетът й струваше три лири и й останаха малко повече от двайсет и шест лири. Замисли се за хората, които всеки ден правеха подобни изчисления и за които всяка лира беше ценна, всяко пътуване с влак или автобус натоварваше ежедневните им разходи и които си правеха сметка за всяка чаша кафе, изпита в някое кафене. Животът изглежда по друг начин — твърде несигурен и напрегнат — когато човек не знае как ще изкара до края на седмицата. Тя отлично знаеше това, но сега реално го почувства. Спомни си времето, когато беше на шестнайсет — без пари, сама в целия свят. Като че ли се беше върнала пак там, в дните, когато нямаше нищо.

И все пак, сега беше по-различно, защото имаше приятели.

— Би ли ми заела малка сума пари?

— Да, разбира се. Случило ли се е нещо?

— Трябват ми малко дребни пари.

Саша порови в портмонето си. Имаше петдесет лири и даде четиресет на Фрида.

— Може ли да използвам телефона ти? — попита Фрида. — Ще бъда кратка.

Саша й подаде телефона си и Фрида излезе в антрето. Тя извади от джоба си визитната картичка, която й бяха дали предишния ден. Сякаш съдбата се беше намесила.

След като приключи, понечи да се върне при Саша, но се поколеба. Нямаше друг избор и все пак се почувства така, сякаш нарушаваше обещание, което беше дала пред себе си.

Набра номера на Рубен: никакъв отговор. Тя изруга тихо.

— Всичко наред ли е? — попита Саша.

— Не предполагах, че си ме чула. — Фрида се замисли за момент и набра друг номер. Отсреща се чу прищракване.

— Саша, това ти? Аз тъкмо сега…

— Не, Джоузеф, аз съм.

— Фрида! Какво се случило? Къде си?

— Трябва ми помощта ти.

— Разбира се. Кажи ми.

— Не мога да се свържа с Рубен. Искам да отидеш при него и да вземеш назаем малко пари. Да речем, петстотин лири, които ще му върна веднага щом мога.

— Фрида — каза разтревожено Джоузеф. — Твоите пари… Какво става?

Въпросът му сякаш уцели някаква рана. Първоначалният импулс на Фрида беше да не му казва нищо или да измисли някаква лъжа. Но после, неочаквано за самата нея, ясно и подробно разказа всичко на Джоузеф: за Хана, за парите, за мъжа. Когато свърши, зачака неговия гняв или недоумение, но нищо такова не последва.

— Добре — каза той спокойно. — Ще се видя с Рубен и ти нося парите.

— Това безопасно ли е за теб? — попита Фрида. — Полицията притеснява ли ви?

— Не. Нищо до този момент. Рубен казва само вестниците вдигат много шум. Репортери се навъртат наоколо. Но нищо притеснително.

— Трудно ми е да ти кажа колко много съжалявам че те моля за това.

— Тогава не казвай.

Фрида приключи разговора и се обърна към Итън, който беше излязъл в антрето.

— Готов ли си? — попита го тя и той я погледна с благоговение. — Очаква ни вълнуващ ден.

Бриджит Белучи живееше в терасовидна къща в Стокуел, чиито дървени подове бяха полирани, стените бяха облицовани с дървена ламперия, по тях се виждаха абстрактни картини, а през френския прозорец се излизаше в продълговат заден двор. Тя запозна Фрида и Итън с тригодишната Там и едногодишния Руди. После изсипа на килима в дневната колекцията на Там от плюшени животни.

— Защо не ги покажеш на Итън? — подкани я Бриджит.

Там не изглеждаше особено въодушевена. Тя взе една от играчките и я притисна към себе си, обръщайки гръб на останалите. Итън се отпусна на пода и извади своята купчинка от дървени животни, които старателно подреди, издал напред долната си устна. Бриджит покани с жест Фрида да седне на дивана. Под очите й имаше тъмни кръгове, а косата й не беше измита.

— Нали казахте, че не сте на разположение? Какво ви накара да размислите? — В гласа на Бриджит нямаше и следа от благодарност.

— В момента се грижа за Итън. Но мога да ви помогна за няколко дни, докато си намерите детегледачка. Как ви звучи?

— Звучи приемливо. Смятах да се обадя в службата и да им кажа, че съм болна. — Тя изсумтя недоволно. — Всички действаме по този начин: ако ти самият си болен, няма проблем, но тежко ти, ако отсъстваш от работа заради децата си. Но пък и не мога да се преструвам на болна за по-дълго време.

Руди започна да хленчи. Бриджит погледна Фрида, тя се наведе и нежно сложи в скута си малкото момченце. То беше топло, тежеше и леко се беше изпотило.

— Къде работите?

— Преподавам италиански в една езикова школа. Обикновено сутрините съм свободна и работя следобед, както и няколко вечери седмично. — Тя все още говореше троснато. — Аз съм наполовина италианка.

— И така изглеждате.

— Може би. — Бриджит измери Фрида с поглед. — Не ми приличате на бавачка.

— Каква е вашата представа за бавачка?

— На първо място, млада.

Фрида само повдигна рамене.

— Какво се е случило с вашата детегледачка?

— Изведнъж реши, че много й липсва родният дом. Мисля, че трябва да ви задам някои въпроси. Имате ли препоръки?

— Не.

— О!

— Аз не съм професионална детегледачка. Помагам на една приятелка.

— Явно погрешно съм разбрала. Мога ли да поговоря с вашата приятелка?

— Разбира се — отвърна Фрида. — Тя е на работа в момента, но мога да й кажа да ви се обади.

Бриджит погледна към Итън, който тракаше с две от кончетата си по дървения под.

— Мисля, че той самият е нещо като препоръка. Изглежда доволен и щастлив. — Тя се наведе и доближи лицето си до Итън. — Добре ли ти е с Карла?

— Не — избърбори Итън. — Не Карла. Тя…

— Всичко е наред — побърза да се намеси Фрида. — Ето, вземи. — Тя подаде на Итън още няколко от дървените му фигурки. Там взе една и я сложи в устата си, от което бузата й се изду. Итън толкова се смая, че дори не издаде звук, само очите и устата му станаха кръгли.

— А сега ми я дай — каза Фрида на Там и протегна ръка.

Там я изгледа сърдито. Бриджит наблюдаваше мълчаливо, очаквайки да види какво ще се случи.

— Веднага, Там — настоя Фрида.

— Ще броиш ли до десет? — изфъфли тя с играчката в устата.

— Не, няма.

Последва мълчание. Накрая Там изплю фигурката в дланта.

— Благодаря — каза Фрида. — А сега, Итън, покажи на Там дървените си животни.

— Защо?

— Защото си в нейната къща и ще ви е по-забавно да си поиграете двамата.

— Има ли нещо, което бихте желали да ме питате? — обади се Бриджит. Гласът й определено беше по-дружелюбен.

— Предпочитам плащането да е в брой.

Бриджит се засмя.

— Звучи като „плащане под масата“. Какво заплащане ще искате?

За момент Фрида се обърка и не знаеше какво да каже. Каква сума би била приемлива?

— Осемдесет лири на ден?

— Чудесно. Ще ви платя в края на седмицата. Кога можете да започнете?

— Още сега.

— Наистина ли?

— Да.

— Добре. Започвате от днес. Имам на разположение още един час, така че бихме могли да пием кафе и да ви запозная с някои практически подробности, които ще са ви от полза.

— С удоволствие.

— Вие ги наглеждайте, а аз ще донеса кафето.

Фрида остана при тях. Руди седеше кротко в скута й, докато тя с любопитство наблюдаваше другите две деца. През повечето време те не си обръщаха внимание, но имаше и кратки моменти, в които всеки като че ли забелязваше присъствието на другия. В един такъв момент Итън протегна ръката си и докосна косата на Там, която беше къдрава и с портокалов цвят, все едно огнени пламъчета обвиваха главата й. Тя изобщо не приличаше на майка си. Бриджит се върна в стаята и подаде на Фрида чаша кафе.

— Какво ще правите с тях днес? — попита я тя.

— Мисля си дали да не ги заведа в някой гробищен парк.

— В гробищен парк!

— Днес е слънчево и топло. Мисля, че наблизо има един, където бихме могли да се поразходим и да си направим пикник. В колко часа ще се върнете?

— Късно. Но Ал ще се прибере в пет и половина или шест. Това удобно ли е за вас?

— Напълно. — Фрида отпи глътка от кафето си, което беше силно и ароматно. — Санди често ли идваше тук?

— Да. А вас защо ви интересува? — В гласа на Бриджит отново се усети хладина.

— Защото има нещо общо помежду ни и това е Санди — отвърна Фрида. — И двете сме го познавали.

— Той е мъртъв.

— Той е мъртъв, но…

— Убит. Печално известен. И сега хора, които не са го виждали цяла вечност…

— Такива като мен.

— … като вас, като безброй други, изведнъж започват да говорят с възхищение за него. Най-добре е да си гледат работата.

— Гневна сте.

— Да, гневна съм — гневна съм, защото сега, когато вече го няма, всеки твърди, че е бил най-добрият му приятел.

— Бих добавила, че се гневите просто защото той е мъртъв.

— Моля?

— Гневите се просто защото той е мъртъв — повтори Фрида. Тя си напомни, че в момента е Карла, бавачката, но не се чувстваше по този начин. Усещаше гнева на Бриджит, който струеше от нея като гореща пара и караше бузите й да пламтят. Видя как Там издърпа един куп панделки от червена картонена кутия и ги подаде на Итън, който ги задържа между пръстите си със съсредоточен вид. — Защото вече го няма тук.

— Искате ли тази работа?

— Да се грижа за децата ви ли?

— Защото ако я искате, ще трябва да престанете да питате за Санди. Вече преживях достатъчно. Оставете го на мира. А също и мен.

Денят беше влажен и горещ, но в гробищния парк беше полутъмно и прохладно. Слънчевата светлина се процеждаше през листата и падаше върху надгробните камъни, много от които бяха покрити с мъх и надписите им трудно се четяха. Навсякъде имаше буйна растителност и къпинови храсти, които през есента щяха да се отрупат с плод. Въздухът се огласяше от птичи песни. Лондон сякаш беше много далеч, въпреки че ясно се долавяше шумът от уличното движение. Фрида возеше Руди в количката, а Там и Итън шумно играеха на криеница. После всички седнаха на едно повалено дърво, за да си изядат обяда.

Фрида се замисли за Бриджит. Когато се заговореше за Санди, тя ставаше напрегната и раздразнителна. Интересно защо? Ако са били просто приятели, щеше ли Бриджит да го защитава така пламенно? Били ли са любовници? Бриджит беше красива, със силно и пищно тяло и нищо чудно Санди да си е падал по нея, но тя беше омъжена за негов близък колега и беше майка на две невръстни деца. И все пак, Вероника Елисън беше казала, че Санди е имал интимна връзка, заради която се е чувствал зле. Може би Бриджит беше изпълнена със скръб и чувство за вина и измъчвана от ужасното усилие да пази такава тайна сега, след като Санди беше убит. Или може би имаше още нещо…

— Фрида. — Итън подръпна ръката й.

— Тя се казва Карла — поправи го Там. — Мама ми каза.

— Не, Фрида — упорито настоя Итън, но на лицето му се изписа тревога.

— Карла, Карла, Карла — заядливо занарежда Там.

— Да тръгваме — каза Фрида, събра остатъците от обяда в един плик, вдигна Руди и погали Итън по потната глава. — По пътя към вкъщи ще си купим сладолед.

Докато стигнаха до дома на Бриджит и Ал, Руди заспа и Фрида го пренесе в леглото му. После сложи Там и Итън да гледат дивиди, което Там избра. Беше четири часът, а Ал нямаше да се прибере преди пет и половина.

Фрида започна от дневната, като се успокои с мисълта, че дори Там и Итън да вдигнеха поглед от анимационното филмче, едва ли щеше да им се стори странно, че тя отваря шкафове и чекмеджета, ровейки из документи. Фрида не знаеше какво точно търси, просто трябваше да е нещо, което щеше да обясни избухливостта и лошото настроение на Бриджит, свързани със смъртта на Санди. Тя намери банкови извлечения, архитектурни планове и рекламни брошури за къщи, отдавани под наем в Гърция и Хърватия. Имаше карти за игра, игри на дъска, снопче ластичета, скицници, които стояха празни, нотни листи с музика за цигулка с написани с молив бележки върху тях, купчини от публикации на тема „невронаука“ от последните няколко години, пълно чекмедже с пощенски картички и картички за рождени дни, адресирани до Ал и до Бриджит, нито една от които не беше от Санди. Двете деца не отместиха поглед от дивидито; и двамата бяха погълнати от случващото се на екрана.

Във входното антре тя се загледа в снимките по стените, но нито една не беше на Санди — имаше няколко на Там и Руди и две на Ал и Бриджит като по-млади. Ал беше още по-слаб от сега, с тесни рамене, тесни бедра, с лунички и бледа кожа. Бриджит беше сочна като екзотичен плод. Опасна, помисли си Фрида, докато влизаше в кухнята, където намери само кухненски принадлежности. Очевидно поне единият от двамата беше добър готвач. Също като Санди: тя си го представи тук, сред острите ножове, медните съдове за готвене и многобройните бурканчета с подправки, как навива ръкавите на ризата си. Погледна към готварските книги, очаквайки да види някоя от неговите между тях.

Фрида се качи до междинния етаж и откри малък кабинет, който гледаше към задния двор. Веднага позна, че е на Бриджит, макар и да не знаеше защо. Навсякъде имаше рафтове с книги, а на перваза на прозореца беше подпряна цигулка със скъсана струна. По бюрото бяха разпилени листове. Имаше и лаптоп, но когато Фрида отвори капака му, той й поиска парола. Тя дръпна първото чекмедже, което беше пълно с химикалки, моливи, ножици и кламери. В следващото чекмедже имаше снопче фотографии, които тя разгледа набързо. Лица, които не познаваше, очевидно отпреди много години; може би членове на семейството на Бриджит, и да, там беше и самата Бриджит като момиче — човек веднага можеше да я разпознае, дори и по леко предизвикателното изражение, с което беше погледнала към фотоапарата. В дъното на чекмеджето имаше метална кутия с паянтова заключалка. Фрида я извади и я разтърси, при което се чу меко шумолене на хартия. Натисна с пръсти заключалката, но тя не поддаде. На стената от едната страна на бюрото имаше картина на жена с чадър. Тя гледаше Фрида с разочарование.

— Нямам време за обяснения — каза й Фрида на глас и като взе ножиците от горното чекмедже, мушна върха им в заключалката и рязко го завъртя. Този път механизмът поддаде и тя отвори кутията. Вътре имаше цял куп писма. Защо някой би държал писма, заключени в чекмедже? Фрида взе първото от купчинката: беше написано със синьо мастило и небрежен почерк, който не беше на Санди. Нещо повече — мастилото беше избледняло, а датата най-отгоре на листа беше отпреди дванайсет години. И как иначе — в днешно време много малко хора пишеха хартиени писма. Фрида го разгледа и видя, че беше любовно писмо, написано до Бриджит, преди да стане майка, а вероятно и преди да се запознае с Ал. Приличаше на писмо, написано късно през нощта под въздействието на силно сексуално желание. Обзе я чувство на срам. Тя вдигна очи и срещна погледа на жената с чадъра.

Останалото бяха също любовни писма, писани от същия човек, чието име беше Мигел. Фрида не ги прочете, но с любопитство разгледа няколкото малки снимки на дъното на кутията, на които беше Бриджит — млада и гола. Тази кутия, която тя беше отворила с помощта на ножица, докато децата на долния етаж гледаха анимационно филмче, а Руди спеше, беше просто тайно ковчеже, в което се съхраняваха спомените от отдавна разпаднала се любовна връзка, която засягаше единствено Бриджит. Това беше Бриджит отпреди дванайсет години и нейното пазено в тайна друго „аз“.

В следващия миг външната врата се отвори и се затвори и един глас се провикна:

— Ехо!

Фрида чу как Ал попита: „Къде е нашата спасителка Карла?“, а Там му отговори разсеяно.

Леките му стъпки вече се чуваха нагоре по стълбите. Тя нямаше никакво време да се измъкне от стаята, а вратата беше отворена широко, така че той нямаше как да не я види, че стои в кабинета на жена му. Навсякъде по бюрото бяха разхвърляни писма, а чекмеджетата му бяха отворени. Фрида събра набързо писмата, сложи ги в кутията и я върна обратно в чекмеджето, но когато Ал се появи в стаята, тя осъзна, че не е прибрала снимките и сложи едната си ръка върху тях. С другата си ръка хвана ножиците.

— Карла — каза той. Това не беше нито поздрав, нито обвинение, той просто произнесе името й. Бледите му очи се спряха върху нея, а после огледаха стаята.

— Здравей, Ал — каза Фрида. Тя чу гласа си, спокоен и дружелюбен, и усети снимките под разперената си длан. — Как мина денят ти? Не те очаквах толкова рано.

— Тръгнах си по-рано от обикновено. — Гласът му звучеше приятелски. — А денят ми мина добре, благодаря. Работни срещи. Графици. Бюджетни средства. Обичайните неща от академичното ежедневие. А как мина твоят ден?

— Добре. Направихме си пикник в гробищния парк.

— Бриджит ми каза, че ще ходите там. Стана ми интересно. — Той й се усмихна. — Какво правиш тук?

— Трябваше ми това. — Тя му показа ножиците. — Счупих си нокътя до живеца. Онези в кухнята са много големи.

— Разбирам. Мога ли да ти помогна?

— Не, всичко е наред. Справих се.

— Добре. Да изпием ли по чаша чай? Децата изглеждат доволни. Руди спи ли?

— Да. Но предпочитам да си тръгна, ако нямаш нищо против. Ще трябва да заведа Итън у тях.

Ръката й все още беше върху снимките на голата Бриджит. С неуловимо движение Фрида ги плъзна по бюрото и ги задържа от едната си страна, все още закривайки ги с длан, след което двамата излязоха от стаята. Тя се отби в тоалетната и ги пъхна в джоба си — щеше да ги върне обратно на другия ден — после отиде да види Руди. Той вече се пробуждаше, възглавницата се беше отбелязала на бузата му, очите му бяха замъглени от съня. Фрида смени памперса му и го свали на долния етаж. Итън беше полузаспал на дивана и тя седна до него и хвана ръката му. На китката му имаше малък отпечатък от ухапване.

— Скоро се прибираме — прошепна му тя нежно.

Той кимна с глава. Фрида събра дървените му играчки, сложи го в количката и каза „довиждане“ на Ал, който сърдечно й благодари за грижите и който не подозираше, че в задния й джоб са снимките на голата му съпруга.

— Съжалявам за Санди — каза тя на излизане. — Знам, че с него сте били близки.

— Благодаря. Да, Санди прекарваше много време с нас. За него ние бяхме семейството, което той нямаше. Децата го обичаха. Двамата с Бриджит доста често приготвяха неделния обяд. Харесваше им да се състезават в готвенето. — Той погледна Фрида, но погледът му сякаш минаваше през нея. — Понякога казваше, че в някои отношения Бриджит му напомня за жена, която познавал преди време.

— Коя е била тя?

— Така и не стана ясно. Просто жена. Доколкото разбрах, са имали любовна връзка, но тя се е отнесла с него като кучка. — Думата прозвуча странно от устата на възпитания Ал. — А и Санди, както може би знаеш, беше изключително потаен. С него можехме да прекараме цяла нощ в пиене и разговори — това често ни се случваше, особено когато ходехме заедно по конференции — но той продължаваше да мълчи като риба за някои неща. Например за интимния си живот. — Той въздъхна, а после добави: — Трябва да тръгваш. Твоето малко приятелче заспива.

Беше прав. Главата на Итън клюмаше, а очите му се затваряха.

— Утре сутринта пак ще дойда — каза Фрида.

Ал изглеждаше разсеян.

— Чудесно — усмихна й се той.

Късно вечерта Фрида се отби в минимаркета на няколко преки от квартирата си. Салатите от обяд се продаваха на половин цена. Тя си купи оризова салата и салата от зеленчуци на скара и се прибра с тях. Беше много изморена, но седна на масата, за да ги изяде, а после си направи чай и накрая се добра до леглото. Веднага потъна в сън, сякаш под нея се беше отворила невидима врата. Внезапно се събуди от звук, който не можа да определи. Може би беше част от кошмара, който сънуваше? Не, не беше. Някой чукаше на вратата. Тя се спотаи в тъмното. Сигурно беше грешка; човекът отвън щеше да разбере и да си продължи по пътя. Но чукането не преставаше. Фрида стана от леглото, навлече панталоните си и облече един пуловер. После отиде до вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Това аз.

Тя отвори и Джоузеф и Лев влязоха вътре, затваряйки плътно вратата след себе си. Джоузеф държеше два големи сиви платнени сака; лицето му беше сериозно, но той я поздрави с лек поклон и за миг кафявите му очи я погледнаха топло.

— Вещите ти — каза той лаконично. — Дрехи, книги, слага всичко в саковете.

— Какво става?

— Три минути — обади се Лев.

— Защо е всичко това?

— После ще говорим — отвърна Джоузеф и двамата мъже закрачиха из жилището. Те нахвърляха в саковете дрехи, чаршафи и кухненски прибори. Джоузеф изсипа млякото в мивката.

— Случило ли се е нещо? — попита Фрида, но не получи отговор.

— Готово — каза Джоузеф. — Сега един последен поглед.

Фрида взе чифт къси чорапи, четка за коса, бележника си и няколко молива. Хвърлиха и тях в сака.

— Ключ? — каза Лев.

— Фрида извади ключа от джоба си и му го подаде.

— Сега ние тръгва. — Той я изведе навън и двамата поеха в обратната посока на жилището на Хана. Спуснаха се по няколко тесни стъпала, които Фрида преди не беше забелязала, минаха по някаква алея между две от сградите, край два огромни контейнера и накрая през порта, която ги изведе на улицата. От една кола се чу кратко изсвирване и фаровете й примигнаха. Лев й помогна — или по-скоро я бутна леко — да се настани на задната седалка, а двамата с Джоузеф седнаха отпред. Лев запали двигателя и потегли, като често-често свиваше в различни посоки, докато накрая Фрида загуби представа къде точно се движеха.

— Ето тук — каза Джоузеф и Лев отби в едната страна на пътя, който се разклоняваше в по-широко шосе. Джоузеф извади малък пакет от джоба на якето си и го подаде на Фрида. Тя видя, че това са пари.

— От Рубен ли са? — попита тя. — Много са.

— Рубен го няма. Това са твоите пари. Част от тях. Три хиляди. Малко повече. Това е всичко, което можахме да вземем.

— Джоузеф, какво сте направили?

— Връщаме ти парите.

— А Хана?

Двамата мъже се спогледаха.

— Той не е проблем за нея — поясни Лев. — Поне за известно време.

Фрида се наведе напред, взе дланта на Джоузеф в своята и я обърна. Единствената светлина идваше от уличната лампа, но и тя й беше достатъчна, за да види раните.

— Какво си направил?

Лицето на Джоузеф се изопна и в очите му се появи особен блясък, какъвто тя не беше виждала преди. Душата й се изпълни с безпокойство.

— Фрида. Две неща. Първо, няма да се връщаш на онова място. Или близо до него. Никога повече. Ясно?

— Не, не ми е ясно.

— И второ. Това не игра, Фрида. Никога не си показвай парите. Онзи мъж те е притиснал леко в парапета. Следващият ще извади нож или ще доведе двама приятели.

— Джоузеф, кажи ми какво си направил.

Джоузеф отвори вратата на колата и стъпи с единия си крак на паважа.

— Върнал парите ти. Точка. Ти нали това иска?

— Не съвсем.

— Сега аз тръгва. И помни, че не знам къде живееш.

Той затръшна вратата, сложи едрата си длан на стъклото в знак на сбогуване и бързо изчезна в нощта.

— И аз самата не знам къде живея — въздъхна Фрида.

Лев я изгледа с любопитство.

— Сега ще те закарам — каза той.

Лев подкара колата с голяма скорост, свивайки ту вляво ту вдясно, все едно се опитваше да избяга от преследвачи. Фрида само гледаше през прозореца.

— Къде отиваме?

— В друг квартал — отвърна той. — Елефант енд Касъл[10]. Знаеш ли къде е Елефант енд Касъл?

— Долу-горе.

— Отиваме близо до Елефант енд Касъл.

След около миля и нещо Фрида видя, че се движат по Ню Кент Роуд. После Лев зави по тесен път, мина под железопътен мост и продължи по една улица, от двете страни на която имаше жилищни сгради, които много приличаха на тази, която току-що беше напуснала, но имаха по-поддържан вид. На светлината на уличните лампи се виждаха оградени тревни площи, редици от паркирани коли. Лев отново направи завой и паркира. Слязоха от колата и Фрида се огледа наоколо. От едната страна беше сградата. На една табела беше написано името й: „Такстед Хаус“. От другата страна на улицата минаваше железопътната линия, а отвъд нея се издигаха две многоетажни сгради, изпъстрени с ярки светлини.

Лев извади саковете от колата и й посочи една врата на партера. Отключи я и двамата влязоха в тъмно входно антре. Той натисна с лакът ключа за осветлението и я заведе в кухнята. Фрида забеляза скъсания балатум на пода, различните по вид столове, зацапаната с петна стара газова печка. Но кухнята беше чиста, а край мивката бяха оставени да се отцеждат купи и няколко тави.

— Тук живее някой — обади се Фрида.

— Ще ти покажа стаята — каза Лев.

— А другите ще имат ли нещо против?

— Не е тяхна работа.

— Кои са те?

— Лев само сви рамене и я поведе обратно към антрето, покрай две стаи, чиито врати бяха затворени. Той сложи пръст на устните си. После отвори една врата.

— Харесва ли ти?

Фрида надникна вътре. Имаше легло, нощно шкафче, килимче и това беше всичко. Тук също беше чисто и подредено. Тя отиде до прозореца и дръпна тънкото перде. Отпред имаше решетка, но през стъклото в непрогледния мрак тук-там се виждаха островчета от светлина, а между околните сгради беше очертан правоъгълник от зелена трева.

— Ти направи твърде много за мен — каза Фрида.

Лев кимна леко в знак на съгласие и й подаде ключа си.

— Бъди много внимателна — напомни й той. — А сега ти казвам довиждане.

Лев протегна ръка за сбогуване и Фрида я стисна, след което, без да я пуска, я огледа отблизо. Кокалчетата му бяха охлузени също като на Джоузеф, кожата по тях липсваше.

— Какво му направихте?

Лев взе в дланите си дясната ръка на Фрида. Тя почти се губеше в огромните му шепи. След това я пусна.

— Била ли си се някога?

Фрида не отговори. Веднъж-два пъти й се беше случвало.

— Мразя да се бия — каза Лев. — Страхът, кръвта… Хората, които смятат, че боят е шега работа, те просто… — Той едва не се изплю в знак на презрение. — Или се биеш истински, или не се биеш. При истинския бой хората си нанасят жестоки удари и рани. Аз по принцип не се бия. — Лев погледна ръката си с горчивина. — Но когато ми се случи, се бия на живот и смърт. Без задръжки, без почивка. Нещо като любовта между двама души.

— Като любовта между двама души — бавно повтори думите му Фрида и млъкна.

— Приближаваш се до другия, усещаш мириса му, усещаш докосването му, усещаш дъха му и нищо не може да те спре. Повечето хора не могат да го направят. Говорих с Джоузеф и мисля, че ти, Фрида, си от онези, които могат да го направят. — Някак си разсеяно той извади нещо от джоба си. Отначало тя не видя какво е, но после разбра. Лев държеше острието на нож. Дръжката му беше от полирано тъмнокафяво дърво.

— Това за какво е? — попита Фрида.

— За теб е. Винаги го носи със себе си.

— Не ми трябва нож.

— Е, може би няма да ти се наложи да го използваш. — Той затвори ножа, наведе се и го пусна в джоба на якето й. — Внимавай. Остър'. Много.

— Но…

Лев поклати глава.

— Помни, всичко или нищо. Среден път няма. Ако имаш достатъчно… — Той не можа да се сети за думата и се опита да я обясни с жест.

— Кураж — подсказа му Фрида. — Достатъчно кураж за това.

— Да. Аз мисля, че ти имаш.

Лев си тръгна и Фрида го чу как отвори и затвори външната врата. Тя порови из саковете и извади четка и паста за зъби, сапун и хавлиена кърпа. Излезе от стаята и намери банята. Докато миеше зъбите си, забеляза розова пластмасова самобръсначка, оставена от едната страна на ваната и поставка, на която имаше шампоан, балсам за коса, пакет тампони, бурканчета с крем, черен молив за очи, пакет памук. Очевидно тези неща не принадлежаха на мъж.

Фрида се пъхна в леглото и угаси лампата, после полежа, загледана в тавана. Голяма назъбена пукнатина, подобна на брегова линия, минаваше по него от единия до другия край на стаята. Тя чу грохота на преминаващ товарен влак. Това продължи цяла вечност.

Събудиха я гласове. Фрида навлече дрехите си и когато излезе от стаята, гласовете се усилиха, след което се чу трясък, шум от счупено, а после силно тропане. Тя се отправи към кухнята. Отначало й беше трудно да разбере какво става. Една жена беше коленичила на пода и събираше парчета от счупена чиния. Фрида забеляза буйната й руса коса и тъмни дрехи, но не можеше да види лицето й. Друга жена стоеше права край мивката. Тя имаше кестенява коса, тъмни, почти черни очи и тропаше силно с дървена лъжица по металния ръб на мивката, за да придаде по-голяма тежест на онова, което казваше. Двете жени говореха едновременно и на висок глас, така че Фрида дори не можеше да разбере дали говорят на английски или на друг език.

— Ехо — обади се тя, но те изобщо не я чуха. Тогава потропа силно по масата и двете жени млъкнаха.

— Ти как влязла? — попита тъмнокосата жена.

— През нощта спах тук — отвърна Фрида. — Лев ме доведе.

— Лев?

Русата жена каза нещо, вероятно за да й обясни, и двете отново започнаха да си крещят.

— Моля ви — каза Фрида, а после повтори, надвиквайки себе си. Двете жени я погледнаха стреснато.

— Проблем ли има?

Двете дишаха тежко, все едно се бяха били.

— Няма проблем — отвърна тъмнокосата.

— Аз съм Карла — каза Фрида.

Русокосата се намръщи.

— Казвам се Мира — представи се тя.

— Аз съм Илеана — каза тъмнокосата.

— Здравейте — протегна ръка Фрида.

Мира се поколеба за момент, а после се изтри в панталоните си и се ръкува с Фрида.

— Порязала си се — забеляза Фрида. На показалеца на Мира имаше капка кръв.

— Няма нищо.

Фрида коленичи и събра няколко от строшените парчета.

— В кухнята често стават инциденти — отбеляза тя сговорчиво.

— Това не беше шибан инцидент — обади се Илеана.

— О! — каза Фрида. — Да направя ли чай?

— Нямаме никакво шибано мляко — каза Илеана

— Можем и без мляко.

— Нито имаме шибан чай.

— Сега ще донеса.

Когато Фрида се върна с чая и млякото, Мира беше в банята. Фрида направи чай.

— Да налея ли чаша чай за Мира?

— Не — каза троснато Илеана. — Тя там дълго време.

— Коса. Нокти. Кожа. — Тя изфуча презрително.

Фрида наля две големи чаши чай. Илеана я изгледа подозрително.

— Ти с какво се занимаваш?

— С различни неща — отвърна Фрида. — В момента работя като детегледачка.

— А, с деца — каза кратко Илеана, очевидно нямайки какво повече да добави.

— Не е толкова лошо — отбеляза Фрида. — Ти какво работиш?

— В един пазар. Камдън Маркет.

— На щанд ли?

— Да, на щанда за испанска храна. Продавам паеля.

— От Испания ли си?

— От Брашов.

— Не ми звучи испанско.

— В Румъния е.

— Заедно с Мира ли работите?

Илеана направи физиономия.

— Никога! Тя е фризьорка.

— След няколко минути излизам — каза Фрида. — Има ли неща, за които трябва да съм осведомена?

Илеана се замисли за момент.

— Няма определени правила. Добре е да купуваш храна за себе си. Да помагаш в почистването. Да плащаш заедно с нас сметките за отопление. Да внимаваш кого водиш тук.

— Разбира се.

— Мира има приятел. Англичанин. — Илеана отново направи физиономия.

— Не ти ли е приятен?

— За него са важни единствено лицето, тялото и сексът.

— Аха, ясно.

— Ако осветлението изгасне, таблото с бушоните е до входната врата.

Фрида се изправи. Илеана я гледаше озадачено.

— Ти си англичанка, да?

— Да.

— И си дошла да живееш на такова място?

— Само за известно време.

— Колко странно.

Фрида се опита да измисли причина, която би оправдала странната ситуация, но нищо не й дойде наум.