Натрапчиви мисли за петък

8

Хусейн беше участвала в многобройни обиски на жилища и беше наясно как се държат различните заподозрени. Едни се гневяха, други бяха разстроени, трети го изживяваха като душевна драма. Тършуването из шкафчета и чекмеджета в тяхно присъствие приличаше на едно повтарящо се вмешателство в личния живот на напълно непознати хора. Понякога заподозреният я развеждаше из дома си, разказвайки й за него, сякаш тя беше потенциален купувач.

С Фрида Клайн беше различно. Докато полицаите претърсваха къщата й, започвайки от долния етаж и качвайки се на горния, като отваряха и затваряха гардероби, шкафове и чекмеджета, тя беше седнала в хола и разиграваше партия шах на малката масичка за шах с напълно съсредоточен вид — или по-скоро се преструваше. Хусейн я наблюдаваше. Какво ли изпитваше вътре в себе си? Шок, гняв, възмущение, упорство или ненавист? По едно време Клайн вдигна очи и срещна погледа на Хусейн и Хусейн доби усещането, че тя гледа през нея.

По вътрешната стълба се чу топуркане — някой слизаше, вземайки по две стъпала наведнъж. Брайънт влезе в хола и сложи нещо на масата. Хусейн видя, че беше кожен портфейл.

— Намерихме го на горния етаж — съобщи Брайънт. — Беше в шкафче за бельо. Най-отдолу, увит в тениска. Можете ли да предположите чий е?

Хусейн погледна към Клайн. В изражението й нямаше и следа от шок, изненада или тревога.

— Ваш ли е?

— Не.

— Знаете ли на кого е?

— Не.

— Тогава защо е в дома ви? И защо е скрит?

— За пръв път го виждам.

— Как е попаднал тук?

— Не знам.

— Да погледнем ли вътре? — продължи Хусейн, наслаждавайки се на усещането за триумф.

Фрида я изгледа с пламтящите си тъмни очи, без да отговори.

Хусейн си сложи латексовите ръкавици и Брайънт й подаде портфейла, ухилен до уши. Хусейн го отвори.

— Няма пари — каза тя. — Няма кредитни карти. Но има няколко членски карти. — Хусейн извади една от тях и я обърна така, че Фрида да може да я види. — „Британска библиотека — прочете тя. — Д-р Александър Холанд, валидна до март 2015.“ Ето още една. „Галерия „Тейт“, валидна до ноември 2014.“ Това не е стар портфейл. — Тя погледна Фрида. — Не изглеждате особено изненадана. Как се е появил тук, д-р Клайн?

— Не знам. Но мога да предположа.

— И какво е вашето предположение?

— Бил е подхвърлен, разбира се.

— Разбира се?

— Да. От Дийн Рийв.

Глен Брайънт изсумтя. Хусейн остави портфейла на масата.

— Мисля, че ще трябва отново да поговорите с адвокатката си.

Таня Хопкинс се озадачи, когато Фрида пристигна на срещата им в четвъртък сутринта с мъж на средна възраст, облечен с костюм, и направо се смая, когато тя й го представи като главен криминален инспектор Малкълм Карлсън.

— Нищо не разбирам — каза Хопкинс.

— Тук съм само като неин приятел — обясни Карлсън. — Да й помогна със съвети.

— Мисля, че това е мое задължение.

— Няма да се конкурирам с вас.

Хопкинс очевидно се двоумеше.

— Ако главен криминален инспектор Хусейн научи, че неин колега е присъствал на срещата между заподозряна и нейната адвокатка…

— Днес е почивният ми ден. Просто съм се срещнал с моя близка приятелка.

Хопкинс се извърна към Фрида, която беше отишла до прозореца и гледаше навън. Кантората на Хопкинс гледаше към Риджънс Канал в Излингтън, където деца с яркожълти спасителни жилетки плаваха с канута.

— Свързан ли сте с разследването по някакъв начин? — попита Хопкинс.

— Не.

— Имате ли привилегирован достъп до информацията по него?

— Не.

— Аз съм адвокатка на Фрида, а не ваша адвокатка. Ако бях ваша адвокатка, щях да ви хвана за врата и да ви изхвърля от стаята.

— Това ми е известно.

Тримата седнаха на столове около ниска стъклена масичка за кафе. Хопкинс взе сноп листи, извади една писалка и отвори капачката й.

— Казаха ни да се явим в полицейския участък в Алтем утре в десет. Със сигурност ще ти предявят обвинение за убийството на Александър Холанд.

Тя се огледа, сякаш очакваше реакция, но такава нямаше. Карлсън беше забил поглед в пода. Фрида мислеше напрегнато, но не каза нищо.

— Ще те пуснат под парична гаранция, но ще задържат паспорта ти — продължи Хопкинс. — Ще ти поставят известни условия, но те не са проблем. А сега трябва да обмислим нашата стратегия.

— Нашата стратегия? — повдигна вежди Фрида.

— Възнамерявам да те свържа с една адвокатка, Дженифър Сидни, която има правото да пледира в съда. Тя би свършила чудесна работа.

— Същата, която беше защитник на Съмършам в процеса срещу него — обади се Карлсън с мрачна усмивка.

— Нещо смешно ли има? — попита Фрида.

— Няма нищо смешно. Но щом успя да отърве Андрю Съмършам, значи би могла да отърве всеки.

— Присъдата му беше съобразена със закона — основаваше се на наличните веществени доказателства — каза Хопкинс.

— Много удобна формулировка.

— Както и да е. В случая и ние се стремим към справедлива присъда.

— А защо изобщо ми е адвокат? — попита Фрида.

— Моля?

— Ако ми предявят обвинение…

— Ще ти предявят обвинение.

— Добре. Когато ми предявят обвинение, просто ще се явя в съда и ще им разкажа съвсем откровено моята версия за убийството и тогава те ще преценят дали да ми повярват, или не.

Хопкинс внимателно остави писалката си на масичката. Карлсън забеляза пребледнялото й лице.

— Фрида — каза тихо тя. — Сега не е време да се правиш на горда и независима, нито да изнасяш лекции по философия. Съдебната система е система на противопоставяне. Държавата е длъжна да образува дело срещу теб. А ти трябва да отхвърлиш отправените срещу теб конкретни обвинения. Никой не очаква да докажеш, че си невинна, или да спечелиш награда за добродетелност. Трябва да направиш така, че да не те посочат за виновна. Така работи системата.

Фрида поиска да каже нещо, но Хопкинс я спря с длан.

— Достатъчно — каза тя. — До този момент стоях до теб и те слушах мълчаливо, докато сама се саботираш. Ако искаш да продължаваш в същия дух, можеш да си намериш друг адвокат или да се откажеш от адвокат. Но първо ме изслушай.

Фрида кимна в знак на съгласие и Хопкинс продължи:

— Основната стратегия е ясна. Всичко се свежда до портфейла. Разбира се, може да се намери цял арсенал от скалъпени улики, но няма как да ги използват — при положение че се държиш дисциплинирано.

— Какво означава това?

— Не трябва да споменаваш твоята теория за Дийн Рийв.

— Защо?

— Дори ако само споменеш името му, те ще извадят всичко, с което разполагат. Връзката ти със смъртта на Бет Кърси, смъртта на Юън Шо, пожара в къщата на Хал Брадшо, арестите ти за побой над други лица.

— И?

— И? — каза Хопкинс. — Сигурна съм, че ако тези инциденти се представят пред едно съдебно жури, почти няма съмнение, че ще бъдеш осъдена и ще прекараш следващите петнайсет-двайсет години в затвора. Но, както казах, не виждам причина да бъдат представени. Всичко се свежда до намерения в дома ти портфейл. Така че, смяташ ли, че е възможно последния път, когато сте се срещнали с господин Холанд, той просто да го е забравил?

— Не. Настъпи мълчание.

— Фрида — обади се Карлсън. — Мисля, че не осъзнаваш колко сериозни са нещата.

— Портфейлът беше намерен скрит в едно чекмедже — каза Фрида. — Ако Санди го беше оставил там — без пари и кредитни карти — щях да кажа на полицията.

— Тази работа с претърсването изобщо не ми харесва. Предупредиха ли те за правата ти, преди да те попитат за портфейла?

— Не.

— Чудесно, няма що.

— Санди не го е оставил там — каза Фрида. — Не беше идвал у дома от една година. По-точно от година и половина. Всички членски карти в него бяха валидни.

Последва ново, още по-продължително мълчание. Карлсън и Хопкинс си размениха погледи. Когато Карлсън заговори, тонът му беше предпазлив.

— Следва логичен въпрос, Фрида. Но не съм сигурен, че искам да го задам.

— Внимавайте — предупреди го Хопкинс.

— Както казах, не знам как е попаднал там. — Фрида хвърли поглед към двамата. — Въпреки че се досещам.

— Моля те — изрече Таня Хопкинс с рязък тон. — Нека да се съсредоточим върху това, което знаем, вместо да разсъждаваме върху твоите теории. Последния път, когато си видяла Санди. Тази кавга пред клиниката. Той си изпуска неволно портфейла, после ти го вземаш. Отнасяш го у вас с намерението да му го върнеш.

Фрида тръсна глава.

— Не мога да се съглася с това — просто не е вярно.

Хопкинс сбърчи чело. Изглеждаше недоволна.

— Възможно ли е да е имало още една среща между вас, за която не ни казваш?

— Не. Последният път, когато го видях, беше през онзи вторник пред входа на „Складовете“.

— Това, което не ми харесва в този казус, е, че постоянно научавам неща, за които не си ми казала и които са все лоши.

— Говорите за стратегии — каза Фрида. — Какви други варианти има?

— Ако не желаеш да се ориентираме към защитна стратегия в съда, тогава на процеса можем да пледираме „виновна за извършено непредумишлено убийство“. Имам познати психолози, които ще дойдат и ще се произнесат в твоя полза.

Карлсън погледна притеснено Фрида. За пръв път тя изглеждаше истински разтревожена.

— Какво се очаква да кажат? — попита тя.

Хопкинс взе писалката си и почука замислено с нея по масичката.

— Станала си жертва на изнасилване — започна да изрежда тя. — Била си обект на физическо нападение, което едва не те е убило. Освен това има свидетели, че Холанд ти е отправил груби заплахи.

— Не бяха заплахи…

— Мога да ти гарантирам, че ще получиш условна присъда.

— Значи от мен се иска да си призная, че съм убила Санди, и всичко ще приключи дотук — каза Фрида.

— Не е точно така — отвърна Хопкинс. — До края на живота ти в досието ти ще пише, че си била съдена за непредумишлено убийство. Това е сериозно престъпление. Но все пак, условната присъда е по-малкото зло.

— Звучи примамливо — каза Фрида.

— Просто ти обяснявам какви са възможните варианти.

Фрида погледна към Карлсън, който седеше неспокойно на стола си.

— Ти какво мислиш?

— Поразпитах тук-там — отговори той. — Хусейн е добра в работата си. Умна е и изпипва нещата. Подготвила е силно обвинение. Искам да те предупредя, че съм запознат с тази стратегия от противоположната позиция. Подлагаш на съмнение дадена улика, не си съгласен с определена процедура и така, стъпка по стъпка, отхвърляш всички доводи. — Карлсън се обърна към Хопкинс. — Вероятно сте обмислили възможността да настоявате, че полицията е подхвърлила портфейла.

— Да, мислих върху това.

— Внимавайте — предупреди я Карлсън. — Това е взривоопасен вариант. Не се знае кой ще спечели и кой ще загуби.

— Полицията не е подхвърлила портфейла — обади се Фрида.

— Ти беше ли там, когато го намериха? — попита Хопкинс.

— Не в същата стая.

— Наистина ли? Това може да свърши работа, ако нещата загрубеят.

— Хубавото на всички тези стратегии е, че ползата от приложението им ще бъде една и съща, без значение дали съм го извършила, или не.

— Хопкинс, която машинално рисуваше сложна плетеница от различни фигури, вдигна глава.

— Ако нямах толкова благ характер, бих ти изнесла лекция за значимостта на една система, която дава на обвиняемия правото да се съмнява и не го принуждава да свидетелства срещу себе си или да разкрива несъществена лична информация. — Тя се усмихна. — Но аз съм мил човек и няма да го направя. — Хопкинс се изправи. — Ще се срещнем утре сутринта в девет и половина. Има едно кафене край канала, само на триста ярда от полицейския участък. Нарича се „Уотърхоул“. Ела там. След това двете заедно ще отидем в участъка и ти няма да отговаряш на никакви въпроси с изключение на тези, за които предварително сме се уточнили.

Тя протегна ръка и Фрида я пое.

— Знам, че ти е трудно — каза Хопкинс. — Но съм сигурна, че ще намерим решение, от което всички ще бъдем доволни.

— Съжалявам — промълви Фрида.

— Не те разбирам.

— Не бях добър клиент. Но ви благодаря за всичко, което направихте.

— Да не избързваме.

— Напротив. Искам да знаете, че каквото и да се случи, съм ви благодарна — каза Фрида.

Карлсън и Фрида слязоха надолу по стълбите. Вън на тротоара те се погледнаха напрегнато.

— Ще ми обясниш ли какво се случи току-що горе? — попита Карлсън.

Фрида пристъпи напред и го прегърна, после отстъпи назад.

— Какво беше това? — каза той със смутена усмивка.

— Горе имаше само едно нещо, което беше от значение — изрече тихо тя.

— И по-точно?

— Че ти беше там.

— Но аз нищо не съм направил.

— Напротив. Ти дойде. Пренебрегна правилата — безпардонно и непрофесионално.

— Да, надявах се, че ще ти хареса.

— Напълно сериозно. Ако се разчуе, не знам какво ще стане с теб. Беше трогателен жест на приятелство и аз никога няма да го забравя.

— Е, това звучи доста патетично.

— Нали знаеш — изживявай всеки миг така, сякаш ти е последен.

Карлсън присви подозрително очи.

— Добре ли си?

— Сега ще се прибера вкъщи пеша. Ще повървя край канала. Естествено, че съм добре.

Карлсън постоя, гледайки я как се отдалечава с изправен гръб и с ръце в джобовете. Той потръпна, сякаш внезапно беше захладняло.