Натрапчиви мисли за петък

24

Франк щеше да се грижи за Итън на следващата сутрин, така че Фрида щеше да го поеме едва от обяд нататък. Ето защо тя отиде до улицата на Бриджит и Ал и като застана на разстояние от няколкостотин ярда, се обади в дома им. Бриджит вдигна телефона.

— Аз съм, Фрида. Удобно ли е да проведа бърз разговор с Ал? Отнася се за някои неща в „Кинг Джордж“, за които би могъл да ми даде информация.

— Добре — каза Бриджит. — Но Фрида… — гласът й някъде се изгуби и почти не се чуваше какво говори… — той все още не знае.

— Какво не знае?

— Не знае коя си.

— Не си ли му казала?

— Все още не.

— Изключително дискретно от твоя страна. Бях сигурна, че ще му кажеш.

— Доста е сложно — отвърна Бриджит. — Не знам как би го приел. Детегледачка, която е издирвана за убийство.

— Разбирам.

— Освен това не знае нищо за мрачните настроения на Санди.

— Умееш да пазиш тайна — подхвърли Фрида.

— По-скоро умея да преценявам дали мога да издам нечия тайна. Помни това, когато говориш с Ал.

Ал взе телефона.

— Какво мога да направя за теб?

— Малко ми е неудобно — започна Фрида. — В момента съм пред къщата ви, но трябва да те питам нещо и предпочитам да е на четири очи.

— Какво? В момента си отвън?

— Да.

— Но не искаш да влезеш?

— Точно така.

— Изобщо не те разбирам, но след малко излизам за сутрешно бягане. До пет минути ще съм при теб.

Той се приближи към нея тичайки — слаба кокалеста фигура с изпъкнали лакти, колене и пищяли.

— Бриджит казва, че искаш да научиш нещо във връзка с работата на Санди. Но защо те интересува това? И защо държиш да разговаряме навън?

Ал не знаеше коя беше тя в действителност, а на нея й беше трудно да започне да му обяснява точно сега.

— Не преставам да мисля за смъртта на Санди и междувременно излязоха наяве някои неща. — Докато говореше, усети върху себе си погледа на почти безцветните очи на Ал, като в същото време осъзна колко блудкаво звучаха думите, които изричаше.

— Объркан съм от това, което казваш — изрече с благ тон Ал. — Ти си бавачка, нали така? Нашата бавачка. Или поне беше.

— Да.

— И по някаква причина искаш да ме питаш нещо за Санди, защото не преставаш да мислиш за смъртта му.

— Знам за теб и Вероника Елисън — изстреля внезапно Фрида. Крайно време беше да престане с този фарс.

— Моля?

— Казах, че знам за теб и Вероника Елисън.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Не съм длъжен да ти отговоря — изрече той накрая.

— Санди е имал любовна връзка с Вероника, а след него и ти.

— Продължавай. — Тонът на Ал беше все така любезен.

— Питам се дали Санди е знаел за това. Или Бриджит.

— Виж ти!

— Няма как да попитам Вероника. Тя е на почивка и не си вдига телефона. Помислих си, че ти би могъл да ми кажеш.

— Ти да не си откачила? — попита той смаяно. — Защо, за бога, трябва да ти казвам каквото и да било за личния си живот?

— Защото това може да ми помогне да разбера защо е бил убит Санди.

Ал бръкна в джоба на шортите си и извади миниатюрен айпод, увит в слушалките. Започна старателно да го развива.

— Бриджит знае ли? — попита отново Фрида.

— Ал вдигна към нея поглед, пълен с презрение.

— Не, не знае. И се надявам никога да не научи, освен ако по някаква неясна за мен причина ти не решиш да й кажеш. — Той се усмихна едва забележимо. — Ти, разбира се, ще направиш онова, което смяташ за правилно.

Фрида си спомни за страстните любовни писма от едно време, които беше намерила в заключената метална кутия в кабинета на Бриджит. Но не красивата Бриджит беше тази, която имаше тайни, а нейният слабоват и прилежен съпруг. Повдигна й се от самата нея, но въпреки това зададе следващия си въпрос:

— Санди знаеше ли?

— Нямам представа. Мисля, че не. Кой би му казал? И защо смяташ, че имаш право да ми задаваш тези въпроси? Нямам какво повече да кажа. А ти, скъпа приятелко, ще си навлечеш големи неприятности, ако продължаваш да обикаляш и да задаваш подобни въпроси. — Той сложи малките слушалки в ушите си, изолирайки се от нея, кимна й, обърна се с гръб и започна бавно да набира скорост.

Същия следобед Фрида заведе Итън в парка. Той беше много весел: хвърляше късчета хляб на патиците, на детската площадка обикаляше пързалките, климушките и люлките, а тя го засилваше високо във въздуха и той крещеше от страх и удоволствие. Когато го свали и го сложи в количката, Фрида се загледа в лицето на малкото момче, което беше наследило чертите и на Саша, и на Франк. Осъзна, че щеше много да й липсва. Беше свикнала с начина, по който пъхаше малката си ръка в нейната или заспиваше в скута й така внезапно, че тя винаги се изненадваше.

Тя му подаде шишето със сок и една бисквита, после подкара количката към изхода на парка и излезе на шосето, което водеше до дома на Саша. Денят беше облачен и задушен и тя се замисли за писмото на Карлсън. Сети се за децата му, Бела и Майки, които вече няколко години живееха в Испания с майка си и втория си баща. Знаеше колко силно тъгува той за тях. Карлсън й беше описал мъката си като остра болка, като нещо, което го смазваше. Докато си мислеше за това, усети върху себе си капки дъжд, а в далечината се чу гръмотевица. Фрида усили крачка, надявайки се да стигне до къщата преди бурята. И тогава видя групата младежи, по-скоро момчета, на няколко ярда от нея надолу по хълма, които крещяха и се бутаха. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че в краката им лежеше човешка фигура — мъж с гъста брада, мазна сива коса и зацапани дрехи. Те го обиждаха и се кискаха. Едно от момчетата взе едно празно кенче от бира и го удари по главата. От мястото, където стоеше, Фрида чу как мъжът извика с писклив, треперещ глас. Забеляза, че и други хора наблюдаваха случващото се — с крадливи погледи, не желаейки да се намесват. В гърдите й се надигна пречистващ гняв, който измести срама от срещата с Ал. Тя се наведе и затегна предпазния колан на Итън, който я погледна с ясните си очи.

— Итън, сега ще тичам с всички сили, а ти ще крещиш с пълен глас. С пълен глас, нали?

— Сега ли?

— Сега.

Той отвори широко уста и нададе такъв вой, че й проглуши ушите. Фрида пое дълбоко въздух и се стрелна надолу по хълма към групата тийнейджъри, здраво хванала лудо подскачащата количка. Воят на Итън се превърна в писък. Количката се блъсна в първата фигура и с ъгълчето на окото си тя забеляза едно пъпчиво и стреснато лице. Сви рязко и се блъсна в следващия, нанасяйки му силен удар с юмрук. С кокалчетата си усети плътта му и чу болезнен стон. Човекът на земята лежеше свит на кълбо, а жалките му вещи бяха разпръснати около него. Фрида отново се завъртя и насочи количката към едно момче със суичър, което смаяно я зяпаше с увиснала уста.

Групата тийнейджъри набързо се разпръсна. Хора пресякоха улицата и се приближиха. Човекът на земята се размърда и надигна глава. От очите му се стичаха сълзи.

— Исусе! — възкликна някой. — Вие бяхте страхотна. Просто страхотна. Как го направихте?

— Обадих се в полицията — каза друг глас. Към нея се приближи мъж, който държеше мобилен телефон. — Всеки момент ще бъдат тук. Заснех част от случката с телефона си.

— Сега можеш да спреш да крещиш — каза Фрида на Итън, въпреки че звуците, които издаваше, вече бяха дрезгави и откъслечни.

— Те се разбягаха — продължи мъжът. — Трябваше да ви помогна, но ми беше нужно време.

— Време, за да заснеме инцидента — обади се една жена.

— Всичко е наред — успокои ги Фрида. — А сега си тръгвам.

— Но полицията ще иска да говори с вас.

— Вие ще им разкажете какво се случи. Видяхте всичко. — Тя погледна към мъжа на земята — бездомен и пребит. — Погрижете се за него. Купете му нещо за пиене, говорете му.

— Но…

Фрида се отдалечи, бутайки бързо количката нагоре по хълма. Докато стигна до върха, Итън вече беше заспал.

— Мисля, че работата ми като детегледачка скоро ще приключи — каза тя на Саша по-късно същата вечер.

— Ти вече помогна изключително много. Тази седмица имам интервюта с няколко бавачки. Сигурна съм, че сред тях ще се намери подходяща. Имам право на няколко дни отпуск, които ще използвам.

— Мога да гледам Итън още няколко дни.

— Не, ти направи достатъчно. Не знам как щях да се справя без теб. Ще липсваш на Итън. А също и на мен.

— Е, ами… — промърмори Фрида. — Сега да помислим какво трябва да кажеш, ако започнат да ти задават въпроси.

Когато си тръгваше от дома на Саша, Фрида видя Франк да се задава насреща й. Вече беше късно да тръгне в друга посока, затова продължи да върви с твърда крачка и невъзмутимо изражение. Той изглеждаше уморен и тъжен, с набраздено от бръчки матово чело. Погледна право в нея, но без да я вижда, сякаш тя не съществуваше. Понякога и тя самата се чувстваше по същия начин.

— Погледнете това — каза Ивет Лонг, оставяйки един вестник на бюрото на Карлсън.

Карлсън го взе, хвърли му бегъл поглед и промърмори:

— Чудесно. Една съвестна гражданка. Браво на нея.

— Не гледате достатъчно внимателно.

Той прочете заглавието — „СМЕЛА ГРАЖДАНКА СЕ САМОРАЗПРАВЯ С УЛИЧНИ ПОБОЙНИЦИ“ — а после и репортажа за непозната жена с детска количка, която се противопоставя на група младежи, нападнали бездомник. Спря погледа си на размазаната снимка, на която се виждаше жена с много къса тъмна коса и ярки дрехи, тичаща с детска количка.

— По дяволите! — изруга той.

— Сигурна съм, че е тя — каза Ивет. — Някакъв човек е заснел случката с мобилния си телефон. Кадрите са на уебсайта.

— Покажи ми ги.

Ивет отиде до бюрото си и написа няколко думи на клавиатурата.

— Готово — каза тя.

Карлсън натисна бутона „пускане“. Отначало заснетите кадри бяха неясни и подскачаха, но после се фокусираха. Виждаше се тийнейджър с широко отворена уста, който хвърляше нещо, а после в кадъра се появи жена, която тичаше; от количката, която буташе пред себе си, подобно на стенобитно оръдие, се носеше неистов писък. За момент тя изчезна, скрита от някаква фигура, чието лице не се виждаше, а после отново се появи с гръб към камерата. След това заснетият клип свърши. Беше продължил около двайсет секунди.

— Може би е тя — каза Карлсън.

— Тя е.

Той се вгледа внимателно. Да. И не се съмняваше кой беше в онази детска количка.

— Проклетата Фрида! — изруга Карлсън, но вътрешно почувства странен възторг.

По същото време в кабинета на комисар Крофорд, намиращ се на разстояние от няколко мили, се получи телефонно обаждане.

— Професор Брадшо е — каза секретарката му. — Обажда се във връзка с Фрида Клайн.

Когато Саша отвори вратата, изглеждаше притеснена и объркана.

— Аз съм главен криминален инспектор Сара Хусейн, а това е детектив Глен Брайънт. Може ли да влезем?

Саша не отговори, а само отметна назад косата си.

— Добре ли сте? — попита Хусейн.

— Нещата при мен са трудни — отвърна Саша. — Имам малко момче.

— Знаем.

— И току-що се разделих с детегледачката му, което ме изнервя допълнително.

Хусейн и Брайънт се спогледаха многозначително.

— Може ли да влезем? — попита отново Хусейн.

Итън седеше до малка червена пластмасова масичка и рисуваше с пастели дълги линии в червени, черни и кафяви цветове.

— Какво е това? — попита го Хусейн, но Саша го вдигна, преди да може да отговори, и седна с него на дивана. Той започна да се извива в скута й и да я дърпа за косата.

— Трябва да го занеса в стаята му. Време му е да поспи.

— Ще ви почакаме — каза Хусейн.

Брайънт закрачи из стаята, загледан в рафтовете с книги, докато плачът на Итън на горния етаж бавно утихна. Той прокара пръста си по полицата над камината и го огледа, а после каза:

— Тази къща се нуждае от почистване.

Саша се върна в стаята и седна отново на дивана. Отгоре се чуваше слабо хленчене.

— Струва ми се, че още не е заспал — обади се Хусейн.

— Той не обича да спи — отвърна Саша. — Дори и когато е изтощен от умора.

— А как е през нощта?

— Същото. Не съм спала истински от цяла вечност.

— Знам какво е, минала съм през това — каза Хусейн. — Трябва да го оставите да поплаче и после той сам ще заспи.

— Никога не съм успявала да го направя.

Хусейн кимна на Брайънт. Той извади една снимка от папката, която държеше, и я подаде на Саша.

— Направена е онзи ден близо до парка „Клисолд“. Жена, която се намесва в нападение над скитник.

— Много благородно от нейна страна — отвърна Саша.

— Напуснала е мястото на инцидента, преди да дойде полицията — продължи Брайънт. — Медиите я наричат „мистериозната героиня“ и я издирват. Същото правим и ние.

— Защо ми показвате снимката?

— Вгледайте се по-внимателно.

— Защо?

— Смятате ли, че жената прилича на Фрида Клайн? — попита Хусейн.

— Малко е размазана.

— Хората, които я познават, смятат, че това е тя.

— Но защо питате мен!

— Тази мистериозна героиня е бутала количка с дете.

— Е, и?

— Какво означава „Е, и“?

— Това не може да е Фрида — каза кратко Саша.

— Освен ако не е разхождала нечие дете — подхвърли Хусейн. — А и, реално погледнато, това е много удобно прикритие, нали? Лондон е пълен с хора, които разхождат деца в колички. Никой не ги забелязва.

Саша си замълча. Тя усилено чешеше опакото на лявата си ръка, сякаш мястото много я сърбеше. Това беше моментът, за който Фрида й беше говорила. Сякаш беше много отдавна. Бяха репетирали какво трябва да каже.

— Разговаряхме с хора, които познават Фрида или работят с нея — продължи Хусейн. — Вие сте единствената, която има малко дете. Защо не сте на работа?

— Казах ви. Имам проблем с детегледачката.

— Кой се грижеше за детето ви онзи ден?

— Името му е Итън.

— Кой се грижеше за Итън?

— Бавачката му.

— Може ли да поговорим с нея?

— Тя замина.

— Къде замина?

— Върна се у дома. В Полша.

— В Полша. Как се казва?

— Мария.

— Мария коя?

— Не знам.

— Имали сте жена, която се е грижила за детето ви, и не знаете фамилното й име?

— Бях притисната от обстоятелствата — предишната бавачка ни беше напуснала съвсем неочаквано. Срещнах Мария в парка. Каза, че може да поеме работата за известно време. Но ето че сега и тя ни напусна.

— Мария от Полша. Към агенция ли работеше? Имате ли номера на банковата й сметка?

— Плащах й в брой. Знам, че не е редно, но всички го правят.

— Имате ли телефонния й номер?

Саша извади малко листче от джоба на панталона си и го подаде. Хусейн го погледна.

— Може би е използвала телефон с предплатена карта?

— Може би — каза Саша.

— Бащата на Итън ще потвърди ли наемането на детегледачката?

— Ние сме разделени. Грижата за това е оставил основно на мен. Не знае какво точно се случва ден за ден.

— Той е адвокат, нали? Франк Манинг.

— Да.

— С него разговаряли ли сте за приятелката ви Фрида? За правните последици, свързани с нейното поведение?

— Не.

— Мнозина не си дават сметка колко сериозно деяние е възпрепятстването на едно полицейско разследване. Лице, което бъде уличено и осъдено за подобно престъпление, отива в затвора. Осъзнавате ли това?

— Да.

Хусейн се наведе по-близо и хвана Саша за лакътя.

— Знам за вас и Фрида. Знам, че преди години ви е помогнала, за което й дължите благодарност.

Хусейн видя, че по лицето на младата жена се стичаха сълзи. Тя извади салфетка от джоба си и издуха носа си. Хусейн беше толкова близо. Трябваше й още съвсем малко насърчение…

— Това безумно поведение не може повече да продължава — каза Хусейн. — Най-доброто, което можете да направите за приятелката си, е да ни помогнете да я намерим.

Саша тръсна глава.

— Не — отвърна тя с необичайно твърд тон. — Не знам. Не мога да ви помогна.

— Осъзнавате ли какво рискувате? — попита настоятелно Хусейн. — Може да ви пратят в затвора и тогава ще загубите всичко. Ще ви разделят от сина ви.

— Може би ще живее по-добре без мен.

— Г-це Уелс, нима очаквате да повярваме на историята, която ни разказахте? Можем да я проверим.

Саша изтри лицето си със салфетката.

— Казах ви всичко, което знам. Проверете каквото желаете.

— Добре — каза Хусейн. — Ще проверим всичко отначало. С повече подробности. А после още веднъж. Имаме достатъчно време.

След като Хусейн и Брайънт си тръгнаха, Саша се качи до стаята на Итън. Той спеше. Тя се надвеси над него, както правеше винаги, за да провери дали диша. Понякога беше толкова неспокойна, че го събуждаше, за да бъде съвсем сигурна, но сега той помръдна леко и тихо изскимтя. Саша се спусна надолу по стълбите, взе един телефон и излезе в малкия испански двор в задната част на къщата. Тя набра един номер и чу характерното прищракване.

— Фрида?

— Слушам те, Саша.

— От полицията идваха у дома.

— Много съжалявам.

— Всичко е наред. Повторих им онова, което се разбрахме да им кажа.

— Нямам предвид това. Изложих те на риск. Изложих Итън на риск.

— Ти ме спаси, спаси и него.

— Всичко това скоро ще приключи — каза Фрида. — Както за теб, така и за мен.

— В известен смисъл точно затова ти се обаждам. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво е то?

— Не мога да ти го кажа по телефона. Трябва да разговаряме на четири очи.

— Моментът не е много подходящ.

— Непременно трябва да те видя.

Фрида помълча за момент.

— Добре. Къде?

— Има едно заведение на Стоук Нюингтън Чърч Стрийт. Казва се „Черно кафе“. Да се срещнем там в десет и половина утре сутринта?

— Ще има ли кой да гледа Итън?

— Франк ще дойде днес следобед. Може би ще има възможност да го вземе. Или пък аз ще го взема със себе си. Той ще се зарадва да те види.

— Значи отношенията ви с Франк са се подобрили?

— Опитвам се да го накарам да бъде по-всеотдаен.

Рано на следващата сутрин Фрида се качи на влака за Долстън и в девет и половина, един час преди уговорената среща със Саша, тя вече беше на Стоук Нюингтън Чърч Стрийт. На улицата имаше многобройни кафенета. Фрида мина покрай „Черно кафе“, после пресече и се отправи към друго кафене, на около трийсет ярда по-далеч. Тя седна край прозореца и си поръча чаша черно кафе. В заведението имаше купчина вестници за клиентите, Фрида взе един и го разтвори на масата пред себе си. Но не се зачете, а впери поглед в улицата. В един предишен живот тя и Санди често ходеха на ресторант, където се забавляваха, опитвайки се да познаят какви истории и проблеми се крият зад хората на другите маси и защо да предпочели да дойдат точно там. Сега, наблюдавайки минувачите по Стоук Нюингтън Чърч Стрийт, на Фрида й хрумна да се позабавлява, като ги гледа какво правят в един забързан делничен ден. Тя видя малки групи от майки, някои от които бутаха колички, да се връщат, след като бяха завели на училище по-големите си деца. Една старица с проходилка едва-едва се движеше по тротоара. По едно време проходилката й заседна на мястото, където къса алея пресичаше тротоара. С големи усилия жената се мъчеше да накара колелетата да минат през ръба, но те не се помръдваха. На Фрида й беше трудно просто да седи и да я гледа. Накрая две момчета, вероятно ученици, й помогнаха да преодолее малкото препятствие.

Непосредствено до „Черно кафе" имаше автобусна спирка, където чакаха хора. Две възрастни жени, едната с пазарска чанта на колелца. Млада жена, която нетърпеливо поглеждаше часовника си, очевидно закъсняваща за работа. Млад мъж на около трийсет, с авиаторско яке, дънки и слушалки на главата. Трима тийнейджъри — две момчета и едно момиче. Момичето, изглежда, беше сестра на едното момче. Двойка мъж и жена на средна възраст, които стояха един до друг, без да си говорят. Мъжът ровеше в телефона си, а жената изглеждаше ядосана.

Автобусът дойде и закри опашката от хора. Когато потегли, двете възрастни жени ги нямаше. Другата жена все още гледаше часовника си. Възрастен мъж и възрастна жена застанаха поотделно на опашката до две тийнейджърки. На спирката пристигна поредният автобус и след малко тръгна. Младата жена се беше качила. Фрида почувства абсурдно облекчение. Двете момчета и момичето също ги нямаше. Но мъжът със слушалките все още беше там. Изредиха се още няколко автобуса. Фрида си представи, че опашката от хора е някакъв жив организъм — постоянно съществуващ и постоянно променящ съставните си части, мутиращ, свиващ се, разпускащ се. Но младият мъж със слушалките продължаваше да стои там.

Фрида си поръча още една чаша кафе. На отсрещната страна на улицата, малко по-надолу, една кола беше паркирана на жълтата линия. Слънцето блестеше в прозорците й и тя не можеше да види дали вътре имаше някого. Погледна часовника си. Беше десет и петнайсет. Видя познатата електрикова униформа на един пътен полицай и прикова погледа си в него, докато той с надежда се приближаваше към спрялата кола. И как иначе — нали на пътните полицаи им се плаща според броя на заловените нарушители. Той се наведе към колата. Очевидно разговаряше с някого. После продължи нататък, без да предприеме нищо. На спирката отсреща спря автобус, а след това потегли. Мъжът със слушалките все още стоеше на мястото си. И макар да не беше облечен с униформа като пътния полицай, присъствието му едва ли би могло да бъде по-очебийно.

Една млада сервитьорка донесе кафето на Фрида.

— Тук има ли тоалетна? — попита Фрида.

— През онази врата — посочи жената към задната част на заведението.

Фрида се отправи натам и влезе през вратата. Точно насреща беше вратата на тоалетната. Вдясно имаше друга врата, която водеше към склад, пълен с кашони и метални кутии. Вляво беше аварийният изход. Тя бутна вратата и излезе на малка уличка. Тръгна по нея, отдалечавайки се от Стоук Нюингтън Чърч Стрийт. След две-три преки продължи покрай познатите перила и след малко се озова на входната алея на парка „Клисолд“. Надяваше се хората да са престанали да търсят „мистериозната героиня“.

Без да се замисля, Фрида прекоси парка и излезе през изхода от противоположния му край, в южна посока към реката. За известно време съзнанието й беше замъглено, а след това бавно започна да се прояснява. Значи бяха притиснали Саша. Опита се да не мисли за това, но си даде сметка, че за всичко беше отговорна тя, така че беше длъжна да мисли. Представи си как полицаите са разпитвали Саша, как са я заплашили със съдебно преследване и че ще й отнемат Итън. Да изгуби сина си, след като вече беше изгубила партньора си. После си представи как Саша й се обажда по телефона и какво й е струвало да подмами приятелката си да падне в клопката. Приятелка. Дори само беззвучното произнасяне на тази дума я накара да изпита остро чувство на вина. Това ли причиняваше тя на приятелите си?

Неусетно Фрида се озова на Блекфрайърския мост и се загледа във водите на Темза. Отдолу се зададе дълга открита лодка. На палубата й се веселяха група хора и някои й помахаха с ръка, а един от тях й извика нещо, което тя не разбра. На разстояние от групата стоеше самотна тъмнокоса жена без питие, опряла двете си ръце в парапета. Изведнъж тя погледна нагоре и видя Фрида и за части от секундата двете като че ли се разпознаха, но в следващия миг лодката вече се беше отдалечила, а с нея изчезна и мимолетното усещане.

Фрида извади телефона си. Той вече беше разпознаваем и щеше да отведе хора при нея. Тя протегна ръката си над перилата и го пусна. Телефонът падна във водата с лек плясък, който тя видя, но не чу. Фрида заби поглед надолу и неочаквано се замисли за Санди. Това беше реката, която го беше повлякла на дъното си и после отново го беше изхвърлила на повърхността. За пръв път си представи чисто физически как тялото му се беше носило по водата, подхвърляно от вълните, издигащо се нагоре при прилива, потъващо надолу при отлива, сякаш реката го беше вдишвала и издишвала.

Когато Фрида се прибра в квартирата, от кухнята се чуваха гласове. Тя надникна през вратата. Илеана и Мира седяха край кухненската маса. Въпреки че беше още рано, те пиеха червено вино от големи стъклени чаши, а в една картонена кутия имаше остатъци от пица.

— Има останала за теб — каза Мира. — А също и малко вино.

Илеана наля в една чаша остатъка от виното. То зашумя и образува мехурчета, все едно беше кока-кола. Фрида отпи една глътка. И вкусът му беше малко като на кока-кола. Мира я погледна одобрително.

— Косата ти е хубава — каза тя. — Също така ти изморена.

— Благодаря — отвърна Фрида.

— Не, не — запротестира Илеана. — Яж пица, пийни вино, после ще спиш.

— Ще си направя чай.

— Чаят се е свършил. А млякото не хубаво. — Илеана сбърчи нос с отвращение.

— Ще отида да купя — каза Фрида. — Нещо друго трябва ли ви?

Оказа се, че имаха нужда от доста неща — толкова много, че Фрида намери отнякъде стар плик за писмо и направи списък.

Пазаруването отне повече време от очакваното. Списъкът беше изненадващо сложен. На два пъти й се наложи да пита човека зад щанда къде се намира съответният продукт. Всеки път той въздъхваше. Сваляше си слушалките и старателно обикаляше из магазина. Веднъж трябваше да се качи на един стол, после му се наложи да потърси в склада. Накрая Фрида приключи и излезе от магазина. Беше късен следобед, слънчев и топъл. Но единственото, което искаше, беше да си легне в леглото с чаша чай. Нямаше да спи — сънят едва ли щеше да я навести. Но се нуждаеше от тишина и покой, за да осмисли случилото се през деня.

Изведнъж някой я сръчка и тя се озърна. Беше Мира. Фрида толкова се изненада, че не знаеше какво да каже.

— Лошо — каза Мира. — Там полиция.

— Къде?

— В квартира.

На Фрида все още й беше трудно да говори.

— Тогава ти как дойде?

Мира дишаше тежко. Фрида не можеше да определи дали това се дължеше на физическото усилие, или на стреса от цялата ситуация.

— Илеана отворила вратата. Аз чула, отишла в стаята, излязла през прозореца. Грабнала някои твои неща донесе на теб. Не много, нямала време.

Тя подаде на Фрида найлонов плик. Беше лек, едва ли вътре имаше кой знае какво.

— Ето и това. — Мира бръкна в джоба си и измъкна пачка банкноти. — Твои са.

— Благодаря ти. Но как ги намери?

— Фрида. Ти държиш парите си зад огледалото.

— Да.

— Аз намерила ги там.

— О! — Фрида погледна към банкнотите, после отново към Мира. — Благодаря ти — промълви тя. — Много ти благодаря.

Мира хвърли поглед на пазарската чанта, която Фрида държеше.

— Ти задържиш храната? Няма проблем.

Фрида поклати глава и й подаде чантата.

— Квартира сега не добра — каза Мира. — Трябва отидеш на друго място.

— Да.

Мира взе свободната ръка на Фрида, но не за да я стисне за довиждане, а по-скоро за да я задържи. Вдигна нагоре ръкава на ризата й, извади химикалка от джоба си, натисна я в гърдите си и започна да пише нещо под лакътя й. Фрида видя, че е телефонен номер.

— Обади ни се — каза Мира.

— Някой път.

— Късмет и от двете ни.

— Благодаря. Ще се справите ли с полицията?

Мира вдигна нагоре чантата с продуктите.

— Няма проблем. Аз ходила да пазарувам.