Натрапчиви мисли за петък

16

Отначало Фрида си помисли, че е объркала мястото. Намираше се на оживен път недалеч от Тауър Бридж в южна посока. Автобуси и камиони с грохот преминаваха покрай складове и жилищни комплекси, но тя зави по някаква странична улица и излезе на една джорджианска тераса. Всяка къща беше боядисана в различен цвят — светлосин, жълт, розов — а в предните дворове се виждаха сини сандъчета с цветя.

Фрида стигна до номер 7 и почука на входната врата. На прага се появи жена на възраст между 65 и 70 години — дребна, жилеста, с гъста прошарена коса и малки очи, които живо проблясваха зад стъклата на очилата й. Жената я погледна въпросително.

— Аз съм Карла Морис — каза Фрида. — Вероника Елисън ме покани на възпоменанието. Надявам се, че нямате нищо против.

Жената стисна силно ръката на Фрида.

— Аз съм Рут Лендър — представи се тя. — Заповядайте, влезте.

Фрида пристъпи вътре и сякаш нещо жегна паметта й. Причината беше в особения мирис на книги, на вакса с пчелен восък за полиране на мебели и на билки — мирисът на собствения й дом. За миг се пренесе в антрето на своята тясна къща на малката павирана уличка и дори усети как котаракът се гали в краката й.

— Приятелка на Санди ли сте?

Фрида кимна с глава. Тя веднага хареса тази жена, така както беше харесала Вероника. Радваше се, че Санди си беше намерил приятели, и в същото време с болка си спомни как го беше отблъснала. През годините й се беше случвало да работи с пациенти, които отчаяно се бяха влюбили в своите брачни половинки или интимни партньори след смъртта им: смъртта е голяма прелъстителка. При нея нямаше опасност това да се случи. Тя беше завладяна от усещането, че гневният и отчаян мъж от последната година и половина беше отстъпил място на другия Санди — интелигентния, толерантния, когото Фрида все по-ясно виждаше в спомените си и това я радваше.

— Карла ли се казвате? Не си спомням да е споменавал името ви.

— Беше преди доста време.

— Не е ли тъжно как силно желаем отново да се докоснем до хората, когато те вече са си отишли от този свят?

Къщата беше просторна, но не всичко в нея беше идеално и това по някакъв странен начин се хареса на Фрида: в кухнята имаше разкривен дървен шкаф и разнородни столове около дървената маса, на която бяха наслагани множество високи и ниски стъклени чаши, помощни чинии и дъска с нарязани различни по вид меки сирена. Навсякъде в голямата дневна имаше шкафове с книги; край стената бяха струпани купчини от вестници и периодични издания, очевидно за да се освободи място за събирането. В стаята вече имаше около двайсет и пет души, може би и повече. Тя набързо огледа лицата им, всеки миг очаквайки да се натъкне на някой познат, но нищо такова не се случи. Всички наоколо й бяха непознати. Някои от тях очевидно се познаваха и се бяха събрали на малки групи, държаха чаши вино в ръце и разговаряха; други стояха в по-отдалечени кътчета на стаята и се чувстваха малко несигурни. Фрида видя Вероника в компанията на двама мъже — единия висок и слаб, със светла коса, другия нисък и трътлест, с широки гърди и боботещ глас, който стигаше до нея. Един младеж й подаде чаша и се отдалечи. Жената до нея улови погледа й и се усмихна стеснително.

— Казвам се Елси — представи се тя с акцент, който Фрида не можа да определи.

— Аз съм Карла. Радвам се да се запознаем. Откъде познавахте Санди?

— Чистех дома му. Той беше много мил човек.

— Наистина беше много мил.

— Много възпитан и любезен.

— Да.

— А също и подреден. Не ми създаваше много работа. Въпреки че понякога — тя сниши глас, — понякога чупеше разни неща.

— Чупеше разни неща?

— Да. Чинии. Чаши.

— О! — Фрида я погледна с изненада. — Нарочно ли го правеше?

— Изхвърляше ги в кофата за смет, но аз винаги познавах.

— Виж ти!

— Една жена, за която работех, криеше обвивките от шоколада в завързана найлонова торбичка в кофата за смет. Иначе беше много слаба. — Елси събра плътно дланите си, за да покаже колко невероятно слаба е била работодателката й. — Но всеки ден изяждаше голямо количество шоколади.

Фрида попита с престорено равнодушие, гледайки встрани:

— Какво се опитваше да скрие Санди?

— Е, не бяха обвивки от шоколад. Но нещо го тревожеше.

— Вие как разбрахте?

— Започна да пие повече, да пуши повече. Появиха се нови бръчки по лицето му. Счупените чинии се увеличиха. Затова реших, че нещо го тревожи.

— Аха. Знаете ли какво го е тревожило?

— Не. В крайна сметка ние всички имаме грижи и тревоги.

— Така е.

— Знам, че е имал връзка с жена, която го е напуснала, и това много го е разстроило. Той самият ми го каза веднъж, след като беше изпил доста вино.

— Наистина ли?

— Виждала съм снимката й на бюрото му, преди да я махне оттам.

Фрида запази невъзмутимото си изражение.

— Черноока, със сериозно лице. Според мен изобщо не беше красива.

В това време Рут Лендър почука с лъжица по ръба на чашата си и в стаята постепенно настъпи тишина. Тя стоеше в дъното на стаята, до едно пиано, на което беше сложена голяма фотография в рамка на Санди: беше сниман до раменете, с костюм и бяла риза. На лицето му имаше лека усмивка. Очите му гледаха право в нея.

— Радвам се да ви видя събрани тук — започна Рут, когато лицата на присъстващите се обърнаха към нея в тържествено очакване. — И въпреки че никой от нас не желае днешното събиране да бъде официално, все пак е време да си поговорим и да си спомним за Санди, защото той си отиде толкова млад и така потресаващо, защото смъртта му е забулена в ужасна мистерия и защото скоро не се очаква да бъде погребан. Сега е моментът да намерим начин да изразим чувствата си и да му кажем „сбогом“.

— Добре казано! — избоботи едрият мъж до Вероника.

— След около час ще бъдат поднесени леки закуски, вдъхновени от храната, която Санди обичаше — а ние знаем колко много обичаше той хубавата храна, хубавото вино. И не дотам хубавото вино. — Вълна от лек смях премина през стаята. — Но нека първо се опитаме да изразим онова, което чувстваме. — Тя млъкна и отпи глътка вино. Не беше трудно да се отгатне, че е свикнала да говори пред голяма аудитория.

— Знам, че някои от вас са се подготвили предварително, но нека всички се чувстват свободни да вземат думата — или да помълчат, ако така предпочитат. Винаги е трудно да се разчупи ледът, така че нека аз да започна. — Рут Лендър се пресегна към капака на пианото и взе купчинка визитни картички. — Няма да споделя с вас чисто личните си спомени от Санди — когото, между другото, аз привлякох, на работа в университета, защото смятах, че е интелигентен, креативен и с напредничаво мислене, и нито за миг не съжалих за избора си. Разговарях с колеги и с някои от неговите студенти — хора, които днес не могат да присъстват лично — и те написаха изречения, фрази или отделни думи, които според тях най-точно го характеризират.

Тя отпи още една глътка вино, после остави чашата си на пианото и намести очилата си.

— И така, ето какво са написали: „Изключително умен… Не понасяше глупаците… Интелектуалец в най-добрия смисъл на думата… По-добър от мен на покер… Привлекателен мъж… Страхотен… Майстор на точния коментар… Човек, когото би желал да имаш за приятел… Смехът му беше заразителен… Човек, чието мнение ценях… Той беше най-добрият преподавател, когото някога съм имал, и съжалявам, че не успях да му го кажа… Много ще ми липсва… Честно казано, малко се боях от него… Човек със силен състезателен дух… На тенис имаше зашеметяващ бекхенд… Обичаше синьо сирене и червено вино… Сложна личност… Загадъчен и непроницаем…“.

Фрида продължи да слуша, докато Рут Лендър четеше написаното. Пред очите й се появи Санди такъв, какъвто го беше видяла тогава пред „Складовете“ — с изкривено от ярост лице, но почти веднага този образ беше изместен от Санди такъв, какъвто го беше запомнила първия път, когато бяха прекарали нощта в неговия апартамент — с озарено от щастие лице, което го правеше да изглежда по-млад и по-невинен. Предпочиташе да го запомни такъв.

Думата взе висок кльощав мъж с ъгловати черти и бързи жестове, който се представи като най-близкия колега на Санди; той разказа за конференция, на която двамата бяха ходили, и как след това бяха спорили цяла нощ по въпроса за изкуствения интелект; Санди, който през цялото време пиел уиски, бил свеж и бодър и разпалено излагал аргументите си. На моменти гласът на мъжа ставаше дрезгав и той спираше, за да прочисти гърлото си. Когато свърши, мястото му зае Вероника.

— Аз ще кажа няколко неща. — Страните й бяха пламнали, личеше си, че е силно развълнувана. — Както някои от присъстващите знаят, ние със Санди имахме и добри, и лоши мигове. Виждала съм го както слаб и уязвим, така и груб, дори жесток на моменти, въпреки че в действителност беше мил и добър човек. Сред думите, които бяха прочетени преди малко, беше фразата „сложна личност“ и той наистина беше такъв. Но беше и много истински. Беше живял пълноценно, беше обичал, беше страдал. Никой от нас не знае защо беше убит, но убиецът му погуби един незаменим човек, който ще липсва на всички нас.

Гласът й затрепери и очите й се напълниха със сълзи. Длъгнестият мъж, който беше говорил преди нея, я прегърна през раменете и я отведе до мястото й в ъгъла. Фрида видя как една висока жена с черна коса и много сини очи протегна ръката си, за да я успокои.

Още няколко души взеха думата. Един мъж, който беше играл скуош със Санди, живописно пресъздаде напористата му игра на корта и в залата се чу смях. Една възрастна жена прочете стихове от Джон Дън[9] с толкова тих глас, че присъстващите трябваше да се напрегнат, за да я чуят. Един друг мъж прочете любима готварска рецепта на Санди със силен шотландски акцент и каза, че ще я изпрати по имейла на всеки, който пожелае. Жена, чиито голи ръце бяха целите татуирани, каза колко много е обичал Санди децата и един глас се провикна:

— Питайте Бриджит за това. Тя ще ви разкаже цели истории.

Тъмнокосата жена със сините очи, която беше направила впечатление на Фрида, хвърли гневен поглед наоколо и каза с ясен глас:

— Не смятам да разказвам каквото и да било, благодаря. Санди беше дискретен човек.

Настъпи неловко мълчание. Присъстващите си размениха сконфузени погледи, но Фрида погледна с интерес към жената. Тя се беше обърнала с гръб и гледаше през големия френски прозорец към градината, обрасла с тучна трева и рози с едри цветове.

Една жена пристъпи напред с цигулка в ръка и се представи като Джина. Фрида знаеше коя е, макар че никога не се бяха срещали. Джина каза, че в миналото тя и Санди са имали интимна връзка и въпреки че от години не са се виждали, тя е пожелала да дойде на днешното събиране, за да изсвири нещо за него. Беше избрала творба на Бах, която той харесвал. Джина я изсвири грациозно и с голямо майсторство, видимо потънала в свой собствен свят. Фрида забеляза как някои от присъстващите притискаха с пръсти ъгълчетата на очите си, а други вадеха хартиени кърпички от джобовете си.

Дойде ред на закуските. Млади хора, за които Фрида предположи, че са студенти на Санди, се появиха с подноси, отрупани с деликатеси. Тя си взе блин с пушена сьомга и си проправи път към жената, която беше отказала да говори за Санди. Жената разговаряше с Вероника, а до тях стоеше кльощавият мъж. Той имаше слабо, интелигентно лице и безцветни очи. Когато Фрида се приближи, Вероника я видя и й махна с ръка.

— Здравейте, Карла — поздрави я тя. — Това са моите добри приятели Бриджит и Ал. Ал работеше в тясно сътрудничество със Санди — добави тя.

— Здравейте — каза Фрида и се ръкува с тях. Бриджит беше висока почти колкото Ал и нейната пищна фигура и свеж вид контрастираха с неговата бледност и мършавото му тяло. Тя беше само цвят и форми, докато той се състоеше от плоскости и ъгли.

— Карла и Санди са се познавали отпреди доста време — обясни Вероника.

Бриджит огледа смешната й тениска, безвкусните й панталони и късо подстриганата й коса.

— Вие бяхте права, той наистина беше изключително дискретен — обърна се към нея Фрида. — Трудно беше да го опознае човек.

Бриджит се намръщи и извърна очи. Не желаеше да я въвличат в спомени.

— Мисля си — обади се Вероника след кратко мълчание, — че Карла може би е човекът, от когото имате нужда.

— Моля? — попита Фрида с изненада в гласа.

— Карла е детегледачка — продължи Вероника. — Нали, Карла?

— Да, точно така.

— Детегледачката на Бриджит и Ал ги напусна без предупреждение и в момента й търсят заместничка.

— Наистина търсим някой, който да поеме работата й — каза Ал. — Имаме момиченце на три и момченце на една. На разположение ли сте?

— Не. — Тя си спомни, че тук е Карла, а не Фрида, и добави с по-мек тон: — Всъщност не.

— Всъщност не? — Бриджит повдигна гъстите си вежди и се усмихна с крива усмивка. Беше раздразнена и припряна. — Какво по-точно означава това?

— Означава, че всъщност не съм на разположение.

— Моля ви, обадете ни се, ако размислите. — Ал измъкна портфейл от джоба на сакото си и извади визитна картичка.

Фрида се обърна и тръгна, но Вероника я последва с думите:

— Не обръщайте внимание на Бриджит. Тя е разстроена.

— Заради Санди ли?

— Те бяха близки. Тя и Ал бяха за Санди като семейство.

— Но той имаше сестра.

— Да, така е. Но Санди прекарваше много време в дома на Ал и децата бяха много привързани към него.

— Разбирам.

— Тя не показва тъгата си. Вместо това е гневна и избухлива. Горкият Ал — добави тя съчувствено.

— „Сложна личност“? — подхвърли Фрида. — Какво имахте предвид?

— Моля?

— Казахте, че Санди е бил „сложна личност“.

Вероника видимо се смути.

— Нямах предвид нищо конкретно. А не мислите ли, че събития като днешното не представят хората в истинската им същност? Винаги казваме „той обичаше това и това“ или „той беше добър в това и това“. Всеки от нас си има и негативна страна.

— Какво беше негативното при Санди?

— На моменти с него се общуваше трудно — отвърна неохотно Вероника и Фрида реши да не я притиска повече.

Един едър мъж беше седнал на малкото столче пред пианото и пухкавите му длани ефирно препускаха по клавишите. В един ъгъл на стаята Фрида мярна лицето на Люси Хол, която преди няколко години беше лична асистентка на Санди, но по нищо не личеше тя да я е забелязала или разпознала. Чистачката на Санди говореше с Рут Лендър; тя стърчеше над дребничката професорка, а по лицето й се стичаха сълзи. Джина прибираше цигулката си в калъфа. Фрида си помисли дали да не поговори с нея, но се отказа: какъв беше смисълът да слуша мили спомени за една отдавнашна любов?

В следващия миг с крайчеца на окото си тя забеляза една фигура с червеникава коса и рязко се обърна, приковала поглед в градината отвън, застанала с гръб към стаята, без да смее да мръдне. Чу как Рут го поздрави, а после и Вероника.

— Моравата има нужда да се окоси — каза един глас до нея. Беше Ал.

— Може би. На мен ми харесва в по-див вид.

Внимателно и предпазливо тя леко се измести и погледна наляво. Червенокосият мъж стоеше до пианото. В ръката си държеше чаша вино и разговаряше с Вероника и Рут; изглеждаше леко превъзбуден и очевидно му беше топло, защото извади носна кърпа и попи потното си, обсипано с лунички чело. Не беше сгрешила: мъжът беше Тим Расън, съпругът на сестрата на Санди, с когото неведнъж се бяха срещали. Стаята се изпразваше и Фрида се почувства незащитена в оскъдната си дегизировка. Трябваше му само да погледне към нея, за да разпознае д-р Фрида Клайн — жената, която беше изоставила Санди, която беше идентифицирала трупа му, която се беше укрила от властите, след като я бяха заподозрели в убийството му, и която се беше появила с почти обръсната глава, за да слухти около хората, които бяха станали негови приятели.

— Да разгледаме градината — обърна се Фрида към Ал.

Тя се наведе и дръпна резето в основата на френския прозорец, което заяждаше и едва-едва се помръдна нагоре. Фрида натисна силно двете дръжки и вратите шумно се отвориха. В стаята нахлу горещ въздух. Тя излезе вън на моравата и гъстата трева обви глезените й. Здрачаваше се и до нея достигна аромат на цветя и на влажна пръст. Ал учтиво я последва.

— Обичате ли да се занимавате с градинарство? — попита я той.

— Не особено. Но обичам да се разхождам в градини. — Фрида му се усмихна. — Трябва да тръгвам. Предполагам, че ще мога да изляза оттук.

Тя бързо мина покрай задната фасада и стигна до страничната порта, която беше видяла на идване. С мъка дръпна резето и излезе на тротоара, махайки с ръка на Ал, след което се отдалечи.