Натрапчиви мисли за петък

18

Рубен беше събрал приятели на вечеря. Там, разбира се, беше Джоузеф, тъй като той живееше у Рубен, без да плаща наем, като в замяна на това, когато се наложеше, поправяше разни неща в къщата, осигуряваше водката и приготвяше повечето ястия. Освен него там бяха Саша, Джак Дарган, снахата на Фрида, Оливия, и Клои. Клои току-що си беше дошла от колежа, където караше курс по дърводелство.

— Това е просто временно — опита се да замаже нещата Оливия, която от години си мечтаеше дъщеря й да стане лекар.

— Уча се как да изработвам столове — каза Клои. — Също и маси. Това е повече, отколкото ти някога си правила.

Тя и Джак бяха седнали възможно най-далеч един от друг. Двамата бяха излизали на срещи, бяха се разделили, после се бяха събрали отново, а сега пак бяха разделени. Джак не й обръщаше внимание, бузите му бяха пламнали, а червеникавокафявата му коса стоеше на кичури там, където той нервно прокарваше пръсти през нея. Клои го гледаше изпепеляващо и от време на време правеше иронични коментари на висок глас. Оливия се беше докарала за събитието: носеше лилава пола и гердан в няколко реда, а косата й беше прихваната в сложна прическа с нещо като пръчици за хранене. Сенките й за очи бяха зелени, на устните й грееше ярко червило.

Беше почти пияна и всеки момент щеше да избухне в сълзи. Седеше до Рубен и му разказваше как наскоро отишла в дома на Фрида, седнала в хола и ревала „като бебе“. Рубен я потупа по ръката и й напълни отново чашата. Само Саша мълчеше.

Джоузеф беше сготвил обилна вечеря. Беше прекарал почти целия следобед, приготвяйки летен борш с краставички и лимонови резенчета, житна супа, прочутите си два вида пирожки — сладки и солени.

— Ето ви и сармичките — каза той и сложи на масата съд, от който се издигаше пара. — А също и вареники.

— Нали знаеш, че съм вегетарианка — обади се Клои. — Аз какво ще ям?

Джоузеф въздъхна разочаровано.

— Можеш да опиташ зелевите кифлички и зелевите питки. Има и супа без месо.

— А риба? Защото риба също не ям.

— Нека сега всички да вдигнем тост за Фрида. — Джоузеф напълни догоре шест чаши с водка и подаде на всеки.

— За нашата скъпа приятелка — каза той прочувствено, а кафявите му очи проблеснаха.

— За Фрида — присъедини се Рубен.

— Която е голяма глупачка — добави Джак.

— За Фрида — каза тихо Саша, сякаш на себе си, и вдигна пълната си чаша, но едва отпи от нея.

— А сега, след като вдигнахме тост… — започна Рубен. Той се обърна към Джоузеф и каза настойчиво: — Е?

— Какво?

— Не съм сляп и не съм глупав.

— Не разбирам — повдигна вежди Джоузеф.

— Кажи ни за Фрида.

— Нищо не знам. Абсолютно нищо — изрече твърдо Джоузеф.

— Промъкваш се тихо около къщата, измъкваш се посред нощ, говориш шепнешком по телефона. Винаги познавам, когато ме лъжеш. И освен това избягваш да ме гледаш в очите.

Джоузеф се наведе през масата и впери немигащ поглед в Рубен. Двамата мъже се гледаха така няколко мига, в стаята цареше пълна тишина. След това Оливия започна да се кикоти и те се облегнаха назад. Джоузеф изпи на един дъх още една чаша водка и избърса челото си с голяма носна кърпа. Рубен отпи замислено от чашата си с вино.

— Ние също сме нейни приятели — напомни му Рубен.

— Дал съм клетва — каза Джоузеф.

— Къде е тя?

— Не. Това нейна тайна.

— Но ти си се срещал с нея, нали?

— Не мога да кажа.

Саша заговори с толкова тих глас, че останалите трябваше да се наведат напред, за да я чуят.

— Щом Джоузеф е дал клетва, не трябва да го караме да я нарушава. Фрида има сериозни причини да се укрива. — Тя изпи наведнъж остатъка от водката си, задави се и се разкашля.

— Ти на чия страна си? — изгледа я навъсено Рубен.

— Не знаех, че става въпрос за вземане на страна.

— Аз помогнал й да намери място — каза Джоузеф.

— Място за живеене ли?

— Един мой приятел я настанил там.

— Къде?

— Вече напуснала жилището.

— Напуснала? И къде е живяла?

Джоузеф направи неопределен жест.

— Къде живее сега?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Тя добре ли е? — попита Клои със силен шепот, сякаш някой отвън подслушваше.

— Подстригала се е много късо и носи странни дрехи.

— Подстригала се е много късо?! — възкликна невярващо Оливия.

— Но защо не идва при нас? — попита Клои натъжено. Очите й се бяха напълнили със сълзи и тя примигна няколко пъти.

— Не иска да ни създава неприятности — поясни Рубен. — Иска да ни предпази.

— По дяволите! — изруга мощно Оливия и една от пръчиците падна от косата й. — Дори и десет мъже да е убила, аз пак ще бъда на нейна страна.

— Никого не е убила — каза Саша. Лицето й беше пребледняло, а бузите й се бяха зачервили. Пръстите й стискаха покривката. — Там е проблемът. Ако от полицията смятат, че е тя, никога няма да намерят истинския убиец.

— Откъде знаеш? — попита Джак.

— Просто знам.

— Тя ти е казала, нали?

— Не!

— Защо си се зачервила така? — Оливия я гледаше изпитателно. — Все едно имаш треска.

— Просто съм уморена.

— Да, знам — каза Оливия. — Извинявай.

— Все си мисля — обади се Джак — че трябва да се запитаме какво би направила Фрида.

— Всички знаем какво би направила Фрида, защото тя не се поколеба и го направи.

— Имам предвид, ако беше на наше място. Дали щеше да седи и да чака — точно като нас в момента? С изключение на Джоузеф, разбира се.

— Знаеш ли още нещо, Джоузеф? — попита Клои. — Тя има ли достатъчно пари?

— Мисля, че има — отвърна той.

— Какво бихме могли да направим? — изрече унило Рубен. — Не знаем къде е тя. Не знаем какво е намислила. Не можем да се свържем с нея.

— Ще трябва да пуснем опашка след Джоузеф — предложи Оливия.

— Да ме следите? Не!

— И все пак, какво би направила тя? — повтори въпроса си Джак, подръпвайки кичурчета от разрошената си коса. — Сигурен съм, че би предприела нещо. Ето защо не бива да стоим със скръстени ръце.

— Някой говорил ли е с Карлсън? — попита Клои.

— Горкият човек. — Рубен си наля нова чаша вино. — Истината е, че той самият е в беда. Не е лесно да си приятел на Фрида.

Детектив Ивет Лонг трябваше да извика Карлсън по средата на разпит, който той провеждаше в момента.

— Комисарят ви очаква — каза тя.

— Добре.

— Колата ви е отвън. След минута трябва да тръгнете. — Тя погледна часовника си. — Всъщност, още сега.

— Къде трябва да отида?

— В полицейския участък в Алтем.

— В Алтем? — Карлсън се намръщи. Това беше участъкът на Хусейн. — Да не са намерили Фрида?

— Не съм чула да са я намерили. Да дойда ли с вас?

— Ако ти се идва. Можеш да поемеш част от огъня срещу мен.

Те проговориха отново едва когато се настаниха на задната седалка на полицейската кола без отличителни знаци.

— Той каза ли нещо?

— Кой, комисарят ли? — не разбра Карлсън.

— Таксиметровият шофьор. Говоря за нашето разследване. Призна ли си?

— Не каза нито дума и нито веднъж не ме погледна в очите.

— Но ние разполагаме с ДНК пробата и с показанията на момичето. Това би трябвало да е достатъчно.

— Ще отнеме известно време. А и тя трябва да предостави неоспорими доказателства.

На Карлсън очевидно не му се говореше. Той се загледа през прозореца.

— Имате ли представа защо ви вика? — попита Ивет.

Карлсън не отговори.

— Тя не биваше да го прави — продължи Ивет. — Така само причинява неприятности. Тя…

Карлсън се извърна и я погледна. Нещо в изражението му я накара да млъкне.

— Кафе? — предложи комисар Крофорд.

Една от стаите в полицейския участък в Алтем беше специално изпразнена и приготвена за него, почти като при кралско посещение. На заседателната маса имаше термос с кафе, кана с вода, чиния със сладки и купа с ябълки, мандарини и грозде. Главен криминален инспектор Хусейн седеше от другата страна на масата. Пред нея бяха сложени чаша вода, една папка и мобилният й телефон. Карлсън и Лонг си наляха кафе и седнаха. Комисарят също си наля кафе, добави две бучки захар и го разбърка.

— Как върви случаят с изнасилването?

— Скоро ще му предявим обвинение.

— Чудесно. — Комисарят се усмихна. За Ивет дружелюбното му поведение беше по-стряскащо от обичайно резкия му маниер, с който беше свикнала. — Видя ли? Излиза, че се справяте отлично и без твоята приятелка.

Ивет погледна към Карлсън. Забеляза лекото помръдване на челюстта му, внезапното му поклащане. Тя добре познаваше тези реакции. Щеше ли Карлсън да каже нещо? Той не проговори веднага. Взе чашата си с кафе и с голямо внимание я поднесе към устните си.

— Извикахте ме по средата на разпита — каза той накрая. — Случило ли се е нещо?

— Предполагам, че това донякъде е болезнено за теб.

— В какъв смисъл?

Приветливото изражение на комисаря се смени със загриженост.

— Специалната ти съветничка да се укрива от властите.

— Нещастно стечение на обстоятелствата — отвърна Карлсън.

— Не искаш ли да знаеш как върви издирването й?

— Как върви?

— Буксува — обади се Хусейн.

Последва пауза.

— На това място се очаква да кажеш нещо от рода на „Колко жалко“ или да дадеш предложение — каза заядливо комисарят.

— Добре. Ще дам предложение. Наред с търсенето на д-р Клайн трябва да използвате и други варианти.

Лицето на комисаря се зачерви. Ивет знаеше какво ще последва.

— Няма други варианти. Бягството на Фрида Клайн от закона е повече от признание за това, което е извършила. — Той млъкна за момент. Липсата на отговор от страна на Карлсън го вбеси. — Е?!

— Фрида не е извършила убийството — заяви Карлсън. — Ако го беше извършила, щеше да си признае. Нямаше да избяга.

— Както прекрасно знаеш, тя вече уби човек, но не си призна.

— Не Фрида уби онова момиче. Ако тя беше извършила убийството, нямаше причина да отрича. Това беше типичен случай на самоотбрана.

Крофорд отмести чашата си.

— Паузата за кафе свърши. Двамата с главен криминален инспектор Хусейн имаме въпроси към теб.

— Какви въпроси?

— Имали ли сте контакт с д-р Клайн? — попита Хусейн.

— Не.

— Ако се свърже с вас, какво бихте й казали?

— Нямам навика да отговарям на хипотетични въпроси. Но на този ще отговоря: ако Фрида се свърже с мен, бих я помолил да се предаде.

— И защо? — подхвърли подигравателно Крофорд. — Не си ли чел документите по случая? Почти сигурно е, че приятелката ти ще бъде осъдена за убийство.

— Защото такъв е законът.

— Жалко, че не успя да убедиш Клайн, преди да се укрие.

— Рядко съм успявал да я убедя в каквото и да било.

— Вие я познавате — обади се Хусейн. — Имате ли някакви предположения къде може да е отишла?

— Всъщност не.

— Този отговор не ни помага — изсумтя комисарят.

— Мисля, че би избягвала местата, които обичайно посещава.

— Изпуснахме я в онази болница. Защо според вас е отишла там?

— Не е ли отишла, за да се види с пациента си?

— Да, но защо? — настоя Хусейн?

— Не го ли разпитахте?

— Той не беше съвсем адекватен. Бил е жестоко пребит и изтезаван. Пръстите му бяха премазани, а някои от тях отрязани в горната си част. Но доколкото разбрах, го е питала как е, къде е бил, кой го е изтезавал, неща от този род.

— Значи е била загрижена за него.

— Може би. Но не е ли странно, че е отишла на място, където е знаела, че може да бъде разпозната само за да покаже загрижеността си?

— Не знам. Това е нещо, което Фрида със сигурност би направила.

— А приятелите й?

— Какво за тях?

— Смятате ли, че й помагат?

— Трябва да ги попитате.

— Въпросът не е в това да ги попитам. В момента ме интересува вашето мнение. Имате ли някакви подозрения?

Карлсън се замисли за момент.

— Според мен приятелите й биха й помогнали, ако тя ги помоли. Но не мисля, че тя би ги помолила за помощ.

— Вие сте неин приятел — подхвърли Хусейн.

— Не ме е търсила за помощ.

— Ако го направи, как бихте реагирали?

Комисар Крофорд погледна часовника си.

— Колкото и да ми е забавно, сега нямаме време да обсъждаме хипотетични ситуации — каза той. — Убеден съм, че главен криминален инспектор Карлсън ще се свърже с нас, ако има какво да ни каже по случая. А сега имаме насрочен ангажимент.

Карлсън и Ивет се изправиха, готови да си тръгнат, но комисарят се усмихна и поклати глава.

— Ти също идваш, Мал.

— Къде?

— Нали знаеш старата поговорка: когато едно разследване стигне до задънена улица, свикай пресконференция.

— Не съм чувал тази поговорка.

— Пресконференцията започва след пет минути и е добра възможност за теб да покажеш, че си част от отбора.

— Длъжен ли съм да го правя?

— А ти — комисарят посочи с пръст към Ивет — ти можеш да застанеш отзад и да понаучиш нещо. — Той направи знак на Карлсън да го последва и когато се обърна с гръб, Ивет изрече нещо беззвучно по негов адрес.

— Между другото — обърна се Хусейн към Карлсън, докато Крофорд ги водеше по коридора — един друг ваш приятел ще се присъедини към нас след малко.

— Кой е той? — попита Карлсън, но веднага го обзе неприятно чувство, защото вече знаеше отговора.

Зала „Полин Бишъп“, която носеше името на загинала при изпълнение на служебния си дълг полицайка, днес беше пълна. Камерите бяха включени, присъстващите стояха в очакване и тихо разговаряха. Ивет си проправи път отзад. Беше изпълнена с опасения, сякаш щеше да присъства на пиеса, която не беше достатъчно репетирана. Включиха осветлението и на подиума излязоха един по един комисарят, Хусейн, напрегнатият Карлсън и професор Хал Брадшо в строг сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, което го правеше да изглежда като човек, отговарящ за цялото събитие. Всички заеха местата си. Изражението на Брадшо беше сериозно и замислено.

Хусейн направи кратко резюме на случая, описа ролята на Фрида Клайн като главен заподозрян и разказа за нейното изчезване. Ивет слушаше разсеяно. Тя прекрасно знаеше, че подобни пресконференции бяха донякъде фарс. Беше виждала родители, които със сълзи на очи молеха похитителите да върнат детето им, съпруг, който призоваваше свидетели на убийството на съпругата му да се явят и да кажат истината. Ако се появеше свидетел, това беше добре, но основната цел на тези пресконференции беше друга. В почти всички случаи родителите или съпругът, или интимният приятел бяха заподозрени и събитието даваше възможност да се наблюдава поведението им под светлината на прожекторите. Това ли беше целта днес? Нима Хусейн мислеше, че Карлсън крие нещо?

Хусейн приключи изявлението си и комисар Крофорд се наведе към микрофона, за да каже няколко думи.

— Използвам случая, за да се извиня на гражданите. Въпросната Фрида Клайн преди време ни сътрудничеше. Досието й, меко казано, е доста пъстро, но никога не сме очаквали от нея подобно нещо. Мога единствено да кажа, че ще направим всичко възможно да я изправим пред правосъдието. Сега ще дам думата на известния психиатър, професор Хал Брадшо, който компетентно ще ни разясни странното поведение на Клайн. Професор Брадшо?

Брадшо изчака няколко секунди, преди да започне да говори, сякаш до последно разсъждаваше върху проблема.

— Трябва да бъда много внимателен — започна той, — защото, както разбирам, д-р Клайн — той изрече думата, доктор“ с явна погнуса, — ще бъде обвинена в сериозно криминално престъпление и аз предпочитам да се въздържа от предварителни коментари. Искам единствено да подчертая, основавайки се на дългогодишния си опит в тази област, че е нещо обичайно за нестабилните и психически объркани хора да бъдат привлечени от сферата на престъпността. Те се опитват да се набъркват в полицейски разследвания. Опитват се да помагат на полицията. — Той сплете пръсти. — Причините за това са многобройни и комплексни и е трудно да се каже какво точно е провокирало у д-р Клайн подобно поведение: може да е нарцистично разстройство на личността, може да е жажда за внимание, може да е суета, може да е неконтролиран стремеж към себеизява, може да е…

— Всички тези теории ще ни помогнат ли да я хванем! — прекъсна го Хусейн нетърпеливо.

— Ако ми позволите да отбележа, това си е ваше задължение — отвърна Брадшо и изражението на Хусейн стана ледено също като на Карлсън. — Като обобщение ще кажа, че тя е объркана, психически нестабилна и бездомна. Много скоро ще привлече вниманието към себе си. — Комисарят понечи да каже нещо, но Брадшо го спря с длан и продължи: — Искам да добавя, че Клайн има досие за проява на насилие, когато бъде провокирана. Или когато смята, че е била провокирана. Ако случайно я срещнат, хората трябва да са много предпазливи и да не се доближават до нея. Впрочем, ако имате допълнителни въпроси, аз ще бъда на разположение след края на пресконференцията.

— Благодаря ви — взе думата комисарят. — Казахте много мъдри неща. А сега искам да дам думата на главен криминален инспектор Карлсън. Той не участва в разследването, но е работил с Клайн и иска да й отправи лично послание — в случай че тя види излъчването на тази пресконференция.

Карлсън не очакваше, че комисарят го е предвидил да участва именно по този начин. Обзе го силен гняв, той стисна зъби, пое дълбоко въздух и погледна към камерите и фотоапаратите. Накъде трябваше да се обърне? Той избра една от телевизионните камери.

— Фрида — започна Карлсън. — Ако видиш това, много те моля да се върнеш. Знам, че имаш собствено мнение по случая. — Той се замисли за момент. — Също както имаш собствено мнение за всичко останало. Трябва да се върнеш и да ни се довериш. — Карлсън отново направи пауза. — Ти ни оказа безценна помощ и ние сме ти много задължени. Най-добрият начин…

— Добре, добре — каза припряно комисарят. — Посланието е повече от достатъчно. Някакви въпроси?

Имаше многобройни въпроси, насочени главно към Хусейн. Докато тя им отговаряше, Карлсън се извърна леко и улови погледа на Ивет Лонг. След още няколко въпроса комисарят закри пресконференцията. Докато слизаха от подиума, той се наведе към ухото на Карлсън и изсъска:

— „Безценна помощ“. Какво, по дяволите, беше това?

Карлсън не отговори. Той си проправи път през разотиващата се тълпа от журналисти и отиде при Ивет в дъното на залата. Намигна й леко.

— Някой ден — каза Ивет — Брадшо ще обиди някого незаслужено и ще си има неприятности.

— О, той вече го направи — отвърна Карлсън.

— А вие наистина ли мислехте това, което казахте преди малко? Че Фрида не го е извършила?

Карлсън се обърна към нея, но си замълча. Изглеждаше много уморен.