Натрапчиви мисли за петък

11

Фрида тръгна покрай канала и си купи телефон с предплатена карта от малък магазин на Каледониан Роуд. Тя се обади на записания номер, след което се качи на наземната железница, която минаваше през Ист Енд, пресичайки канала на няколко места. През прозореца се виждаха задни дворове, автоморги, складове, общински парцели за обработване, отдавани под наем.

После мотрисата се скри под земята и след няколко минути излезе на светло в противоположен район: Южен Лондон. Фрида слезе в Пекам Рай и с помощта на пътната си карта се отправи по квартални улици, мина покрай едно училище и поредица от автосервизи, докато най-накрая стигна до района, който търсеше. Там всяка голяма сграда беше кръстена на известна личност: „Бъниан“, „Блейк“, а ето и тази, която търсеше — „Морис“.

На тротоара стоеше мъж и говореше по телефона. Изглеждаше така, сякаш отиваше на футболна тренировка: носеше маратонки, долнище на анцуг, жълта футболна фланелка с логото на газова компания отпред на гърдите и черен анорак. Беше висок, с дълга коса, вързана на конска опашка, и обеци на двете уши. На едната си вежда имаше пиърсинг и беше с неколкодневна брада. Мъжът забеляза Фрида и вдигна свободната си ръка като знак за поздрав, извинение и молба да почака. В момента правеше сложни уговорки за някаква доставка. След като приключи разговора, прибра телефона си.

— Вместо да си губи времето да им обяснява, по-добре човек сам да си свърши работата.

Говореше като източноевропеец, живеещ в Южен Лондон. Той и Фрида се ръкуваха.

— Оттук — каза мъжът и двамата минаха през една порта и влязоха в двор, който разделяше „Блейк“ от „Морис“.

— Приятелка на Джоузеф? — попита той и Фрида кимна. — Лев.

— Фрида. И вие ли сте от Украйна?

— От Украйна? — На лицето на Лев се появи усмивка. — Аз съм от Русия. Нос тях сме като братя.

— Да. Четох за това във вестниците.

Лев я изгледа намръщено, вероятно подозирайки я, че го казва с насмешка, и Фрида веднага разбра, че всякакви шеги с него са опасни. Лев я поведе по едно външно стълбище, изкачиха се до третия етаж и тръгнаха по терасата. Повечето квартири бяха зазидани с олекотени сиво-сини плочи.

— Очевидно вътре не се допускат хора — обади се Фрида.

Лев се спря и се облегна на парапета, загледан като загрижен собственик в пространството в посока на сградата „Блейк“.

— Първо изхвърлят обитателите, после поставят плочите.

— Какво ще стане с тези сгради? — попита Фрида.

— По-отдалечената вече е празна. Догодина нея съборят и започнат да строят нова. След две-три години същото и с тази.

Те продължиха по терасата и се спряха пред една врата, която беше боядисана, но само с един слой, така че отдолу прозираше старата боя. Лев извади ключодържател с два ключа, от който висеше фигурка на гола жена. Измъкна единия ключ и го погледна.

— Аз ви давам ключа, а вие ми давате… — Той помисли малко. — Триста.

Фрида извади от джоба си малка пачка от по двайсет лири, отброи петнайсет банкноти и ги подаде на Лев, който ги прибра, без да ги провери.

— Това е за… — Той махна с ръка, търсейки думата.

— За разходите? — подсказа му Фрида.

— Да, трябва да платя за някои неща.

Лев отключи вратата.

— Заповядайте — покани я той и се отдръпна, за да й направи път.

Фрида влезе в малкото антре. Вътре миришеше на влага, на урина и на нещо гнило. Изглежда, предишните обитатели бяха напуснали жилището набързо, изтръгвайки каквото е било окачено по стените и оставяйки напукана и изкъртена мазилка. Тя завъртя електрическия ключ на стената. Добре. Поне имаше осветление. Остави пътната си чанта и се разходи из апартамента. В дневната имаше диван и маса, в спалнята отзад имаше само едно легло, а в банята и кухнята нямаше абсолютно нищо. Нито маса, нито столове, нито съдове.

— Вие ли сте собственикът на жилището? — попита Фрида.

Лев направи гримаса.

— Аз грижа се за него.

— А ако някой дойде и ме попита какво правя тук?

— Едва ли дойде някой.

— И все пак, ако някой ме попита, да му кажа ли името ви?

— Никакви имена. — Лев се наведе над една преносима електрическа печка в ъгъла на дневната и вдигна поглед към Фрида. — Когато вие излизате, не я оставяйте включена. Може създаде проблем. А също и когато вие спите.

— Добре.

— Колко време вие останете — три седмици, четири седмици?

— Предполагам. Кой друг живее тук?

— Само вие.

— Имам предвид в сградата.

— Всякакви хора. В момента от Сирия. От Румъния. Постоянно има от Сомалия. Едни идват, други си отиват. С изключение на една много възрастна жена, много възрастна. Англичанка от много години насам.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Лев се замисли.

— Винаги се заключвайте отвътре. Понякога пускат силна музика. По-добре използвайте тапи за уши, не се оплаквайте.

Той протегна ръка за довиждане.

— Когато дойде време да си тръгна, какво да направя с ключа?

Лев махна с ръка пренебрежително.

— Хвърляте го в кофата за боклук.

— А ако възникне проблем, как да се свържа с вас?

Той закопча ципа на якето си.

— Ако възникне проблем, най-добре идете на друго място.

— Няма ли да ми дадете телефонния си номер?

— За какво ви е?

Фрида не можа да се сети за основателна причина, поради която би й потрябвал.

— Кога трябва да ви платя следващия наем?

— Няма наем.

— Е, тогава ви благодаря за всичко.

Лев сви рамене.

— Не, не, това беше начин да се отблагодаря на моя приятел Джоузеф.

Фрида предпочете да не мисли за това каква ли услуга беше направил Джоузеф на Лев, за да заслужи такава благодарност. Надяваше се да е било нещо дребно, свързано със строителството.

— И така, довиждане — каза той накрая и тръгна към вратата, но се спря. — Май че е по-добре изобщо да не използвате печката. Тя не много надеждна. А и сега е лято, няма да ви трябва. — Лев излезе и Фрида остана сама.

Тя обиколи стаите. Спря се в дневната и се загледа в един ъгъл, където тапетът се беше отлепил и висеше. Мястото имаше окаян вид, изглеждаше пусто и изоставено. Беше идеално.

Първо трябваше да си набави най-необходимото. Фрида извади бележник и химикалка от чантата си и направи списък. После тръгна, заключвайки вратата след себе си, спусна се надолу по стъпалата, прекоси двора и излезе на улицата. Мина по пътя, по който беше дошла, и скоро излезе на булеварда. Небето беше яркосиньо, от което всички цветове наоколо изглеждаха по-ярки.

Тя влезе в магазин за една лира, който беше претъпкан е разнородни предмети. Имаше цяла секция със стоки от веригата „Тапъруер“ и друга, предлагаща разнообразие от водни пистолети. Цели щандове бяха отрупани с пластмасови чинии, гумени играчки за вана, знамена, въдици, подочистачки, пяна за вана, рамки за фотографии и порцеланови чаши с различни декорации; цветя, четки за тоалетни и тапи за мивки; всякакви видове кухненски принадлежности. Фрида си избра опаковка с картонени чинии, опаковка с пластмасови вилици и ножове, препарат за миене на съдове, тоалетна хартия, бяла керамична чаша и малка стъклена чаша, както и миниатюрен яркорозов чайник.

Тя не възнамеряваше да прекарва много време в новия си дом, освен това в него нямаше нито хладилник, нито готварска печка, но от малкия супермаркет, няколкостотин ярда по-нагоре, си купи мляно кафе, пакетчета чай, малка картонена кутия с прясно мляко, кутия кибрит и плик с ароматни свещи.

Натоварена с покупките си, Фрида ги отнесе в квартирата и ги сложи на масата. От пътната си чанта извади бутилка уиски и също я сложи на масата. Със себе си беше взела много малко багаж — някои по-необходими дрехи, сборник с есета, посветени на психотерапевтичната практика, и томче със стихове, тоалетни принадлежности, скицник и няколко молива с мек графит.

Тя напълни чайника с вода, която течеше с неравна струя от чешмата, и го включи в един от контактите. След като си направи чай, седна с керамичната чаша на дивана, избягвайки подозрителното петно в единия му край, и се огледа наоколо. Слънцето надничаше през мръсния прозорец и сноп лъчи огряваха незастлания под. Значи това беше свободата, помисли си Фрида: беше прекратила всичките си контакти и доброволно се беше превърнала в аутсайдер.

Петнайсет минути по-късно тя отново беше на булеварда и влезе в един магазин, в който се продаваха вещи за почивка на къмпинг: изключително евтини палатки, гумени ботуши, тениски за 99 пенса, футболни топки, риболовни мрежи за деца, якета с цип и топла подплата и анораци. В дъното на слабо осветеното помещение Фрида намери това, което търсеше: спален чувал за десет лири.

Тя видя магазина на „Праймарк“ още когато излезе от станцията на метрото. Никога преди не беше ходила в някой от тези магазини, въпреки че Клои триумфално попълваше оттам половината си гардероб: сандали, клинове и ластични рокли, които едва покриваха задните й части. Сега Фрида влезе в магазина, примигвайки от ярката флуоресцентна светлина, която правеше всичко да изглежда като бляскава сцена, и в следващия миг се изуми от изобилието от стоки, разпределени по рафтове, стойки и кошове. Пред нея се изпречи огледало и тя спря, за да се огледа. Отсреща я гледаше жена с обикновени, ненатрапващи се дрехи, с бледо лице, лишено от всякакъв грим, и със силно опъната назад коса. Налагаше се изцяло да промени външността си.

Половин час по-късно Фрида си тръгна с фрапантни покупки: червена пола, рокля на цветя, клин на фигури, моден блейзър на райета, джапанки с малко цвете между пръстите, три тениски с крещящи цветове, на две от които имаше емблеми, които тя дори не погледна, и чанта за през рамо с пайети и висулки. Нито едно от нещата не й харесваше, чантата направо я отблъскваше, но нали това беше целта: с тези дрехи и аксесоари тя нямаше да бъде себе си, но те бяха напълно подходящи за ролята, в която трябваше да влезе.

Оставаше й да направи още нещо.

— Как я искате?

— Къса.

— Колко къса? На черта и с филиран бретон?

— Не, по-къса. — Тя се огледа и посочи към една фотография. — Може би като тази.

— Ала гарсон?

— Да, както и да се нарича.

Момичето, изправено до рамото й, я огледа с опитно око в голямото огледало. Фрида мразеше да седи във фризьорски салони, обляна от ярката светлина, с многобройните отражения на лицето си, които я гледаха отвсякъде. Тя се облегна назад и вратът й се опря в назъбения ръб на мивката. Затвори очи. Хладката вода обля косата й и се плъзна на тънки струйки по врата й. Пръстите на момичето сръчно масажираха скалпа й. Фрида усети смесения мирис на тютюн и на сладникав парфюм, който се носеше от него. Когато отново се изправи в стола, остана със затворени очи. Ножиците си проправяха път през косата й, а студените им остриета докосваха врата й. Тя си представи купчинката от мокри кичури на пода. Не беше носила къса коса от момичешките си години, а и рядко се отбиваше във фризьорски салон — от време на време Саша, Клои или Оливия леко я подстригваха и оформяха прическата й. Помисли си за тях, представи си ги всяка в своето ежедневие. Всичко сякаш беше останало твърде далеч: светът от другата страна на Темза, улиците, по които се разхождаше нощем, малката й къща на павираната уличка, червеното й кресло в частния й кабинет, старото й и добре познато „аз“.

Отвори очи: отсреща в огледалото я гледаше сякаш непозната жена. Къса тъмна коса обрамчваше лицето й, което сякаш беше по-слабо и по-младо; големи тъмни очи — напрегнати, предпазливи, чужди. Хем беше тя, хем не беше. Фрида, която вече не беше Фрида. Когато излезе от салона и тръгна по непознатата улица, тя извади от чантата си очилата с дебели рамки, които си беше купила, и ги сложи. Стъклата им бяха обикновени, но въпреки това светът през тях изглеждаше съвсем различен.

Фрида пресече улицата и влезе в един минимаркет. От щанда за канцеларски материали си купи тетрадка с картинка на кон на лицевата страна и кутийка с химикалки. Излезе и продължи по-нататък по улицата, мина покрай павилион за залагания и покрай изложбен салон за офис мебели втора употреба. На ъгъла имаше магазин с голяма яркооранжева табела: „Шаба Травъл Лимитед. Евтини пътувания по света. Парични преводи. Интернет кафе“. На витрината с тиксо беше залепена разпечатка на обменния курс на бангладешката така за деня. Фрида влезе вътре. Тя нямаше представа, че все още съществуваха пътнически бюра, но това тук не приличаше на нито едно от тези, които помнеше. По стените нямаше постери, нямаше рекламни брошури. Не приличаше и на кафене. Имаше маси, подредени в редици, на всяка от които беше сложен компютър. В лявата страна на помещението се намираше ламиниран щанд, зад който на цяла стена бяха подредени папки с твърди корици, а един мъж говореше по телефона. Той се беше изпотил, въпреки че денят беше хладен, а синята му тениска се беше впила в тялото му, сякаш беше с два номера по-малка. Когато забеляза Фрида, й хвърли подозрителен поглед.

— Мога ли да използвам някой от компютрите? — попита тя.

— Таксата е петдесет пенса за петнайсет минути — отвърна той. — Лира и двайсет за един час.

Фрида остави две монети на щанда.

— Кой от тях да използвам?

Мъжът махна неопределено с ръка и продължи разговора си. Само една от масите беше заета. Двама младежи седяха пред компютъра, единият пишеше по клавиатурата, а другият се беше навел към него и му обясняваше нещо на висок глас. Фрида седна пред един компютър в дъното на помещението и обърна екрана така, че да може да го вижда само тя. Влезе в Гугъл и написа името си. Прегледа списъка, който се появи, и несъзнателно потрепери. Първото, което прочете, беше „Некролог за Фрида Клайн“. Това беше лош знак. После кликна върху линк, който водеше към нея самата, и видя собствената си снимка, която вестниците обикновено използваха:

Фрида смяташе, че неявяването на една психотерапевтка на разпит в полицията не е новина от особено значение, но грешеше. Историята се беше появила в множество сайтове, навсякъде с една и съща снимка. Един от линковете водеше към новинарските емисии на местен телевизионен канал. Тя кликна върху него и видя руса репортерка, която споменаваше името й. Докато се опитваше да намали звука, дъхът й спря. Сега на кадъра се виждаше главен криминален инспектор Хусейн, която стоеше на тротоара пред входа на полицейския участък. Снимката на Фрида се появи още веднъж заедно с телефонен номер, на който да се обаждат гражданите. Следващата новина беше за кралско посещение в едно начално училище в Лондон. Фрида постоя така няколко секунди, загледана в група от много малки деца, които изпълняваха народен танц на игрището. Тя се изправи.

— Трябва да го изключите.

— Моля?

Фрида се огледа наоколо. Човекът беше приключил разговора си по телефона и се беше навел към нея. Тя изключи компютъра.

— Вместихте се в платената сума — каза той.

Фрида излезе вън на тротоара. Накъде да поеме?

Тъй като това изобщо нямаше значение, на нея й беше неестествено трудно да реши. Тя се обърна надясно и повървя по улицата, после отново вдясно по една квартална улица и стигна до малък парк. В единия му край имаше детска площадка, но останалата част беше покрита с трева и с храсти рододендрон. Фрида отиде и седна на една пейка по-далеч от детската площадка. За известно време й беше трудно да събере мислите си. Те бяха по-скоро като фрагменти от някакъв сън, отколкото нещо свързано. Тя затвори очи и Санди се появи като в кадри от филмова лента. Санди с едва доловимата си усмивка; Санди, който лежи в леглото и я гледа, докато тя се облича; Санди, който кара колата, а тя е седнала до него; онази ужасна последна разходка край Темза, когато беше скъсала с него. И след това — Санди, изпълнен с гняв и обзет от отчаяние. Внезапно изпита неудържим порив да се предаде. Трябваше само да се обади по телефона. Нека някой друг да се занимава с всичко това.

Изведнъж се стресна от странно усещане за влага и топлина по пръстите на дясната си ръка. Отвори очи. Едно куче ближеше пръстите й. Беше от породата стафордширски бултериер, с метален нашийник с декоративни шипове, подобно на куче от анимационен филм. Фрида нежно погали муцуната му и то я подуши. Тя се запита дали това беше разумно. Те не бяха ли бойни кучета? Не те ли ръфаха и продължаваха да те стискат здраво, дори когато вече си мъртъв?

— Обичате ли кучета?

Собственикът приличаше много на домашния си любимец. Кръглата му глава беше обръсната, а на лицето си носеше тънък мустак и малка брадичка.

— Обичам котки — отвърна тя.

— И той обича котки — каза мъжът и се изсмя зловещо. — Хайде, Бейли. — Той шляпна леко кучето с каишката и Бей ли се отдалечи.

Фрида видя един човек, който буташе багажна количка точно по средата на парка. Тя беше натоварена с барбарони за сядане и с навити на руло одеяла. После престана да вижда каквото и да било, защото мислите й се насочиха изцяло към Дийн Рийв и не й даваха покой — сякаш остро камъче беше влязло в обувката й и я убиваше през цялото време.

Случаят я беше срещнал с Дийн Рийв преди пет години. Оттогава и полицията, и всички останали бяха убедени, че той е мъртъв. Беше се самоубил. Но Фрида знаеше, че Дийн Рийв е жив, и тази мисъл я тормозеше. За нея той беше като призрачна фигура: наблюдаваше я, следеше я неотклонно. Преди време една млада жена с разстроен ум се беше опитала да убие Фрида. Беше й нанесла многобройни рани с нож. Но когато полицията пристигна, жената лежеше мъртва, с прерязано гърло. Полицаите решиха, че Фрида го е направила при самоотбрана, но тя самата знаеше, че е бил Дийн Рийв. Хал Брадшо се беше заял с Фрида, беше се опитал да я унижи публично и да срине професионалната й репутация, след което къщата му беше опожарена. Тогава някои хора решиха, че неизвестно как Фрида я е подпалила, но тя знаеше, че е бил Дийн Рийв. Един маскиран човек беше извършил гнусно престъпление срещу Фрида, когато тя все още беше тийнейджърка. Неотдавна Фрида беше успяла да го разкрие. В случая законът беше безсилен, но човекът беше намерен мъртъв, жестоко заклан.

Фрида знаеше, че Дийн Рийв го е убил. Тя беше прекратила връзката си със Санди. Това беше станало повод за гневни думи и лоши чувства и ето че сега Санди беше мъртъв. Почти беше сигурна, че убиецът е Дийн Рийв. Трябва да е бил той, не можеше да е друг.

Фрида стана от пейката и тръгна към изхода на парка. Трябваше да започне отнякъде и в момента се сещаше само за една възможност. Повървя до станцията на метрото и се качи на мотриса, която отиваше на север от Темза. В Шадуел се прехвърли на мотриса на Докландс Лайт Рейлуей[6] и се отправи на изток. Всъщност пътуваше по пътя, по който беше дошла, но се чувстваше по различен начин. Наблюдавайки през прозореца задните дворове на къщите, общинските парцели за обработване, отдавани под наем, автоморгите, купчините от автомобилни гуми, тя сякаш пътуваше през напълно непознат град, който й беше чужд.

Фрида слезе в Бектън. Мястото й беше познато. Дийн Рийв беше изчезнал. Единственият му брат беше мъртъв. Но Дийн Рийв имаше майка, Джун. Тя живееше в дома за стари хора „Гледка към реката" и Фрида я беше посещавала там. Когато влезе във фоайето и усети силната миризма на препарат за миене на подове и на дезинфектант, това извика у нея спомена за съсухрената старица — жената, която на младини беше извършила ужасни неща заедно със сина си Дийн. Фрида се приближи до рецепцията. Там нямаше никого. Тя позвъни и в следващия миг от един вътрешен офис се появи изпита и изтормозена жена с униформа на медицинска сестра. Фрида се насили да се усмихне.

— Здравейте — каза тя. — Леля ми е тук. Джун Рийв. Бихте ли ми казали в коя стая е?

Жената я погледна озадачено.

— Да — отвърна тя. — Да. А как е името ви?

— Джейн. Джейн Рийв.

— И сте нейна племенница?

Фрида улови втренчения й поглед. Помисли си колко различно изглеждаше собственото й лице с непривичните очила и момчешка прическа.

— Точно така.

— Изчакайте да проверя. — Сбърчила чело, жената се скри отново в офиса.

Фрида погледна към бюрото на рецепцията: на него имаше телефон и компютър. От компютъра веднага можеше да се получи информация за даден пациент, така че къде беше отишла жената? Нещо не беше както трябва. Очевидно жената знаеше коя е. Зад себе си чу звук и се обърна: един човек буташе количка за сервиране.

— Имам нещо за Джун Рийв — каза тя.

Човекът се спря.

— Тя не почина ли? — отвърна учудено той. — Сигурен съм, че почина. Директорката на дома ще ходи на погребението й след три дни в крематориума по-надолу по пътя. Мисля, че точно това каза. Почакайте, аз ще…

— Благодаря, всичко е наред — спря го Фрида.

Струваше й огромно усилие, за да преодолее паниката. Един вътрешен глас й крещеше да бяга, да се махне от сградата възможно най-бързо. Тя се обърна и излезе със спокойна крачка навън на улицата. Струваше й се, че се движи прекалено бавно, като в кошмарен сън, в който с мъка върви през мокър пясък. Проклинаше се заради небрежността си. Карлсън знаеше за нея и за Джун Рийв. Дори беше идвал на същото това място заедно с Фрида. В момента тя се беше изправила не само срещу Хусейн, но може би дори срещу Карлсън, а той я познаваше добре, също както и много други хора. Фрида сви зад един ъгъл, после зад още един. Не посмя да се качи на „Докландс Лайт Рейлуей“. Можеха да се досетят, че ще се отправи натам. Трябваше да поеме в съвсем различна посока.

Докато вървеше, през главата й минаваха разни мисли. Джун Рийв вече я нямаше, но предстоеше погребението й: в понеделник в близкия крематориум, беше казал мъжът. Дали Дийн Рийв щеше да присъства? Може би. Ами полицията?

Видя автобус, който тъкмо спираше на една спирка, и скочи вътре, без дори да погледне накъде отива. Качи се на горния етаж и седна най-отпред, така че да може да вижда улицата. Всичко й изглеждаше нереално, като във филм. Знаеше, че ще отиде на погребението на Джун Рийв, защото не можеше да се сети как по друг начин да се добере до Дийн. Единствено тази крехка възможност би могла да я отведе до човека, който беше убил Санди.

Фрида осъзна колко беше изморена едва когато седна с чаша уиски в ръка, гледайки през прозореца как лятното небе се стъмва. Преди това се беше отбила в малко кафене надолу по улицата, където беше изяла поширано яйце върху препечена филийка, загледана в потока от минувачи. Нямаше представа какво ще прави утре. Спомни си, че когато беше студентка, един от професорите й веднъж беше казал: „Ако не можете да решите някакъв проблем, тогава си намерете проблем, който можете да решите“. В съзнанието й изплува едно име.