Натрапчиви мисли за петък

6

Клиника „Складовете“ се разминаваше с представата на Брайънт за медицинско заведение. С нейната облицовка от чам, метал и шлифовано стъкло тя приличаше по-скоро на център по изкуствата, из който развеждат ученически групи в свободен от занятия ден. А и жената, с която беше разговарял по телефона предишния ден, Паз Алварес, по нищо не приличаше на мениджър. Черноока, облечена с пъстри дрехи, тя изглеждаше по-скоро като танцьорка на фламенко или гадателка.

Брайънт й беше казал, че ще дойде, за да проведе разговор за Фрида Клайн, и тя го гледаше подозрително. При Рубен Макгил в момента имаше пациент. Налагаше се да почака.

Брайънт се разположи в офиса на Паз. Когато говореше по телефона, тя беше съвсем различна — смееше се, флиртуваше, убеждаваше, заповядваше. След като затвореше телефона, поглеждаше наоколо и лицето й добиваше мрачно изражение. Брайънт се опита да завърже разговор. Познава ли Фрида Клайн? Естествено. Отдавна ли я познава? От няколко години. Често ли я вижда? Когато идва в клиниката. Това често ли се случва? Паз само повдигна рамене.

Той престана с въпросите и хвърли поглед на стаята. На стената имаше тъкано пано, а всяка свободна повърхност беше заета от малки скулптури и метални украшения. Един мъж се появи на вратата и погледна към Паз, а тя кимна към Брайънт. Той се изправи.

— Д-р Макгил?

— Елате с мен.

Брайънт тръгна с Макгил по коридора, след което двамата влязоха в стая, която имаше спартански вид: една абстрактна репродукция на стената и две дървени кресла едно срещу друго.

— Мислех, че тук ще има диван за терапевтични сеанси — обади се Брайънт.

Макгил не се усмихна на репликата му, само го покани с жест да седне в едното кресло, а той се настани в другото. Макгил не отговаряше на представата на Брайънт за лекар със солидна практика. Носеше маратонки, сиви платнени панталони и избеляла синя риза, а гъстата му прошарена коса беше отметната назад. Когато хората се срещат със служители на полицията, обикновено изглеждат нервни и притеснени. Понякога стигат дори до конфликт. Макгил не каза нищо, просто беше отегчен.

— Тук съм във връзка с разследването на убийството на Александър Холанд — започна Брайънт.

— Аз го познавах като Санди — каза Макгил. — Името Александър ми звучи странно, сякаш говорим за друг човек. Не мога да повярвам, че това се е случило. Ужасно нещо, особено за Фрида.

— Познавахте го, така ли? — продължи Брайънт.

— Да, разбира се. Запознахме се преди няколко години.

— Чрез Фрида Клайн?

— Точно така. Те имаха интимна връзка, която приключи преди известно време.

— Търсим хора, които са го познавали добре. Като например д-р Клайн.

— Не разбирам. Защо не говорите лично с нея?

— Шефката ми ще се срещне с д-р Клайн днес следобед. Но попаднахме на вашето име.

— По какъв начин?

— Фрида Клайн е психоаналитик. Но вие сте били неин психоаналитик. Какво значи това?

Макгил леко се развесели и това подразни Брайънт.

— Какво ли? Означава, че тя идваше на сеанси при мен няколко пъти седмично. Но това беше преди много години.

— Нищо не разбирам — каза Брайънт. — Нормално ли е да бъдеш анализиран от някого, който ти е приятел?

Макгил махна нетърпеливо с ръка.

— Когато се обучаваш да бъдеш психотерапевт, първо ти самият трябва да се подложиш на психотерапия.

— Защо?

Строгото изражение на Макгил леко се смекчи.

— Това е добър въпрос — каза той. — Може би основната причина е тази, че когато дойде моментът ти самият да се подложиш на терапевтични сеанси, вече си изразходвал толкова време и средства, че се очаква да бъдеш добър и послушен „пациент“ и да не задаваш безсмислени въпроси за старите светила в областта на психоанализата или за ефикасността на това, което практикуваме. Освен това е полезно да се справиш с някои от собствените си проблеми, за да не те затормозяват, когато започнеш да работиш с пациенти. — Той отново се намръщи. — С нея се сприятелихме по-късно. Първо бях неин психотерапевт, после я наех на работа в клиниката и чак след това станахме приятели.

— И чрез нея се запознахте с Александър Холанд. — Да.

— Те са били двойка.

— Да.

— А после са се разделили.

— Да.

— Знаете ли защо?

Макгил скръсти ръце на гърдите си. Брайънт усети неговата резервираност.

— Сигурно имате приятели.

— Естествено.

— Когато прекратят връзката си с някого, знаете ли истинската причина за това?

— Да, в повечето случаи. Или единият е изневерил, или често са се карали, или някой от двамата се е отегчил.

— Е, аз не знам защо се разделиха.

— Знаете ли кой от двамата е сложил край?

Макгил отпусна ръцете си.

— Защо се интересувате от всичко това? Вие като че ли ме разпитвате за Фрида, а не за Санди.

— Холанд е бил убит. Искаме да знаем какво се е случвало в живота му.

— Фрида е прекратила връзката им.

— Знаете ли защо?

— Тя е твърде независима. Може би се е почувствала прекалено обвързана. Нямам представа.

— Той как прие раздялата?

— Вие как мислите? Не беше щастлив.

— Как го показваше?

Макгил сви рамене.

— Просто не беше щастлив. Оплакваше се. Опитваше се да я накара да размисли.

— Заплашваше ли я? Проявяваше ли агресия?

— Не знам за подобно нещо.

— Разговаряхте ли с него, след като връзката им приключи?

— Един-два пъти.

— Защо?

— Може би се е надявал чрез мен да успее да се сближи отново с Фрида.

— Какво беше държанието му?

— Държанието му? — Макгил се усмихна. — Полицаите и адвокатите много обичат да използват тази дума… На всички ни се е случвало. Най-безнадеждното нещо в света е да накараш някого да те заобича отново.

Брайънт извади фотокопие от папката си и го плъзна по масата.

— Това говори ли ви нещо?

Макгил се взря в листа, на който се виждаха колонките от дати и часове, които Санди беше написал под съкращението „СКЛ.“.

— Абсолютно нищо.

— Логично е да предположим, че съкращението „СКЛ.“ означава „Складовете“. — Макгил не реагира. — Ако е така, за какво, според вас, биха могли да се отнасят тези дати и часове?

— Не се сещам.

— Дали не са датите и часовете, когато д-р Клайн работи тук?

— Ще трябва да проверя.

— Благодаря ви.

— Би било по-лесно, ако попитате Фрида.

— Ще направим и това. — Брайънт надзърна в бележника си. — Още нещо. Името Майлс Торнтън познато ли ви е?

— Да. — Макгил застана нащрек. — Той е наш пациент. По-точно беше.

— В полицията е било съобщено за неговото изчезване.

— Да.

— Защо?

— Защото престана да посещава предвидените за него терапевтични сеанси.

— Сеансите му при д-р Клайн?

— Да.

— Защо това толкова ви е разтревожило? Предполагам, че много от пациентите пропускат сеансите си.

— Това какво общо има със смъртта на Санди?

Брайънт, който не знаеше отговора на този въпрос, изчака мълчаливо обяснението на Макгил.

— Майлс Торнтън е млад мъж с психическо разстройство. Може би изобщо не трябваше да го приемаме тук — лечението в психиатрична болница би било по-подходящо за него. За известно време беше приет в психиатричното отделение на една многопрофилна болница и когато го изписаха, той реши, че ние — и по-специално Фрида — сме го измамили. Майлс е в състояние да проявява агресия, на моменти е много объркан и губи реална представа за нещата. Ето защо когато изчезна… — Макгил отново сви рамене, — това доста ни обезпокои. Бяхме длъжни да съобщим в полицията.

— Разбирам. — Брайънт се изправи. — Моля да ме уведомите за този списък. Разчитам на вас. Има ли други в клиниката, с които бих могъл да разговарям?

— Вече се запознахте с Паз. Тук е и Джак Дарган, който преди беше специализант на Фрида, а сега работи при нас. Но те едва ли ще ви кажат нещо по-различно.

Брайънт го изгледа неодобрително.

— Оставете на нас да преценим.

Джак Дарган беше млад мъж, облечен в ярки цветове. Самият Брайънт не обичаше да се набива в очи и независимо дали беше на работа, или почиваше, носеше дрехи в приглушени тонове, чиито отделни части можеха да се съчетават. Но мъжът, който влезе в стаята, носеше фино изплетен жълт пуловер с остро деколте, под което се виждаше небесносиня тениска, а панталоните му бяха широки и приличаха на долнище на пижама. Може би психотерапевтите се обличаха по този начин, когато приемаха пациенти. Косата му също беше екстравагантна — кафяво-оранжева на цвят с вълнообразен кичур по средата, през който той енергично прокарваше длан, щом чуеше поредния въпрос. Джак Дарган не можеше да седи спокойно, въртеше се насам-натам и за Брайънт беше трудно да се съсредоточи върху отговорите му, но беше ясно, че през цялото време казваше не. Не, той не знаеше подробности за прекратяването на връзката между Фрида Клайн и Александър Холанд; не, не го беше срещал, откакто Фрида беше скъсала с него — с изключение на един-два пъти, когато го беше зърнал от разстояние (тук той плъзна поглед встрани); и не, той нямаше какво да добави към казаното от Рубен Макгил за Майлс Торнтън.

— Александър Холанд често ли идваше в „Складовете“?

Джак захапа кокалчетата на пръстите си и присви очи.

— Не.

— Виждали ли сте го някога гневен, или да се държи агресивно?

— Агресивно? Не, нищо такова не съм виждал.

— Проявявал ли е гняв?

— Не мога да повярвам, че това се е случило — каза Джак.

— Беше ли гневен?

— Не знам. Беше разочарован — както всеки човек, чиято интимна връзка се е провалила. На всички ни се е случвало.

— До каква степен беше разочарован?

— Беше загубил Фрида.

— Нямате ли какво друго да ми кажете, така че да помогнете на разследването? Нали си давате сметка, че в случая не става въпрос за някого, който си е хвърлил фаса на улицата. Човек, когото сте познавали, е бил убит.

— Наясно съм с това. Ужасно съжалявам и съм потресен от случилото се. Но не мога да се сетя за нищо, което би ви било от полза. Трябва да попитате Фрида.

Всички казваха едно и също: попитайте Фрида.

— Сигурно ви е трудно — каза Хусейн.

Фрида наливаше чай и като че ли не чу репликата.

Тя постави подложка на масата пред Хусейн и сложи върху нея керамична чаша чай. После отпи глътка от своята чаша.

— В какъв смисъл?

— С Александър Холанд сте били твърде близки, а…

— Може ли да го наричате Санди? Никога не съм го наричала Александър. Звучи ми като име на непознат.

— Разбира се. Със Санди сте били твърде близки, а ето че някой го е убил.

— Забелязала съм — отвърна Фрида, — че когато се случи нещо, хората се стремят да станат част от него. Ако някого го сполети житейска трагедия, останалите искат да откъснат частица от нея за себе си, сякаш тя се е случила и на тях. Случилото се със Санди не е моята трагедия. Тя е на Санди и на семейството му. По-реалистично е да се каже, че съм дълбоко потресена от това, което се случи с него.

— Това звучи доста безсърдечно.

— Съжалявам, но не умея да роня сълзи пред другите. — Тя млъкна за момент, а после добави: — Знам, че вероятно ви изглеждам коравосърдечна. Но както е известно, хората изживяват по различен начин болката и гнева. Аз лично се затварям в себе си, а останалите мислят, че съм сурова и жестока.

— Добре. Благодаря.

— Обяснявам ви, не се извинявам.

— Предупредиха ме, че трудно се общува с вас — каза Хусейн, която се подразни от думите на Фрида.

— Кой по-точно?

— Комисар Крофорд. Той ми разказа за впечатленията си от работата си с вас. А също и професор Брадшо.

Хусейн беше изненадана от реакцията на Фрида. Тя не показа нито раздразнение, нито смущение. Просто прояви любопитство.

— Как се стигна до тези подробности?

— Името ви е в полицейските регистри. И Крофорд сметна за необходимо да ми даде повече информация за вас.

— Това обяснява всичко — каза Фрида с тънка усмивка. — Имам предвид вашето посещение.

— Нищо не обяснява. Александър… — Хусейн млъкна за момент. — Санди Холанд беше намерен убит. На китката му беше вашата болнична идентификационна гривна. С него сте имали интимна връзка. Разбира се, че трябва да ви разследвам. Разбира се, че трябва да ви задам въпроси.

— Задайте ги тогава.

— Поддържахте ли контакт с починалия?

— Не бях го виждала от месеци — в истинския смисъл на думата.

Последва пауза.

— Бихте ли се изяснили?

— Не ви разбирам.

— Вие казахте „не бях го виждала“. Аз ви попитах „поддържахте ли контакти изобщо не ми е ясно какво означава „в истинския смисъл на думата“.

— Означава, че съм го виждала съвсем бегло.

— Виждали сте го съвсем бегло?

— Да.

— И това е всичко?

— Да.

— Искате да кажете, че той случайно е минавал и вие сте го зърнали през прозореца? Или от автобуса? Или е вървял по отсрещната страна на улицата? Или сте се засекли в дома на общ познат?

— Видях го няколко пъти близо до мястото, където работя от години.

— „Складовете“?

— Точно така. Ходя там два-три пъти седмично.

— Но не сте разговаряли с него.

— Не. Или в най-добрия случай сме разменили няколко думи.

— Кога го видяхте за последно?

— Може би преди две седмици. Не си спомням добре.

— Преди две седмици? През първата седмица на юни ли?

— Предполагам.

— Не си ли спомняте точната дата?

— В момента не. Ще трябва да си помисля.

— Сестра му го е видяла за последен път в понеделник, на девети юни. Вие след това ли го видяхте?

— Фрида помисли малко.

— Аз обикновено работя в „Складовете“ всеки вторник, затова си мисля, че може би е било същата седмица във вторник.

— Не по-късно?

— Не мисля. Почти съм сигурна.

— Значи според вас сте го видели за последно във вторник, на десети юни. Някоя си д-р Елисън се е обадила в полицията, защото смятала, че е изчезнал. Никой не обърнал сериозно внимание на този сигнал. Това е станало на шестнайсети юни, шест дни по-късно. Случайно да сте го виждали бегло в периода между десети юни, когато сте го засекли край „Складовете“, и шестнайсети юни, когато е бил подаден сигналът?

— Не.

— И сте напълно сигурна?

— Да.

— Контактували ли сте по друг начин?

— Понякога Санди ми се обаждаше по телефона.

— Понякога?

— Да, звънеше ми от време на време.

— Предполагам се досещате, че имаме разпечатка от телефонните му обаждания.

— Той искаше да поддържа връзка с мен.

— Имате предвид, че е искал да подновите връзката си?

Фрида се поколеба, преди да отговори.

— През цялото време му давах ясно да разбере, че нещата между нас са приключили.

— Той гневеше ли се от това?

Фрида отговори с пресилено спокойствие:

— Много държах на Санди. И все още е така. Желаех му единствено доброто.

— Може би следва „но“?

— Но прекратяването на една връзка обикновено е трудно и болезнено. Често се говори за цивилизовани раздели, без лоши чувства и от двете страни. Аз никога не съм виждала подобно нещо.

На входната врата се позвъни. Фрида стана и отиде да отвори. Чуха се гласове и след малко тя се появи, следвана от един мъж. Той беше едър и внушителен. Холът на Фрида сякаш стана по-тесен. Мъжът носеше прашни масивни обувки, дънки и сив вълнен пуловер с релефна шарка, въпреки че денят беше горещ. Косата му беше тъмно кестенява и разрошена, а по бузите му имаше набола брада.

— Това е мой приятел — представи го Фрида. — Джоузеф Морозов. А това е главен криминален инспектор Хусейн. Дошла е, за да разговаряме за Санди.

Джоузеф протегна широката си длан и докато се ръкуваше с него, Хусейн видя, че тя беше груба, захабена и с мръсни петна по нея.

— Ужасно нещо! — Той изгледа подозрително Хусейн.

— Седни — обърна се Фрида към Джоузеф. — Ние скоро ще приключим.

— Не чак толкова скоро — натърти Хусейн.

Джоузеф седна отстрани на един стол, извън полезрението на Хусейн. Тя беше сигурна, че Фрида го е извикала, за да присъства на разпита. Тази мисъл силно я подразни. Хусейн се извърна към Джоузеф, който я гледаше равнодушно.

— Господин Морозов, вие познавахте ли господин Холанд?

— Три години — отвърна той. — Четири години. Приятелите на Фрида са и мои приятели. — И той й кимна, все едно я предупреждаваше.

— Тук ли живеете? — попита го тя.

— В Англия ли?

— Не, в тази къща.

— Не.

Хусейн се обърна отново към Фрида.

— Около една трета от всичките му обаждания са били до вас.

— Това въпрос ли е?

— Какъв е вашият коментар?

— Не знам какво да кажа.

— В апартамента му намерихме предмети, свързани с вас.

— Какви предмети?

— Например снимки.

— Когато сте прекарали години наред заедно с някого, все нещо остава по домовете и на двамата.

— Тук има ли неща, останали от господин Холанд?

— Вероятно има.

— Какви?

— Не знам. В момента не се сещам.

— Говорите така, сякаш се опитвате да се защитите.

— От какво трябва да се защитавам?

— Знаете ли какво не мога да разбера? Ако съм била близка с някого и той е бил намерен жестоко убит, и аз съм била тази, която е идентифицирала трупа му, а после полицията е поискала да разговаря с мен по случая, бих напрегнала паметта си, за да изровя поне едно нещо, което би помогнало на разследването. Бих им предоставила всякаква информация, която да ги улесни. Сигурно бих била толкова натрапчиво услужлива, че накрая биха се подразнили.

— Намеквате, че ви е нужна помощта ми ли?

— От това, което чух за вас, разбирам, че обичате да помагате на полицията. Казаха ми, че когато някой случай ви заинтригува, нищо не е в състояние да ви попречи да се намесите в разследването.

— Едва ли това е всичко, което са ви казали. Предполагам, че в момента цитирате комисар Крофорд и че той не го е изрекъл като комплимент. Но ако ви трябва помощта ми, ще направя всичко, каквото мога. Разбира се, че ще го направя.

— Не ми е нужна помощта ви — каза Хусейн. — От вас искам да изпълните гражданския си дълг.

Фрида вдигна поглед към Хусейн. Тъмните й очи светнаха сурово, лицето й пребледня, тя стисна зъби.

— Добре — изрече Фрида с толкова тих глас, че Хусейн се наведе напред, за да я чуе. — Това може би не е помощта, която очаквате, но мисля, че знам кой е убил Санди.

— И кой го е убил?

— Един човек на име Дийн Рийв. — Фрида млъкна за момент, сякаш очакваше реакция. — Аз не съм полицай, но когато някой посочи името на човек, когото подозира, че е извършил убийство, което се разследва, очаквам от вас поне да си извадите бележника и да си запишете това име. В противен случай то може да не се появи в протокола, а аз държа да бъде протоколирано.

— Не е нужно да го записвам. Прочетох досието ви.

— Изненадана съм, че имам полицейско досие. Никога не съм била подвеждана под съдебна отговорност.

— Е, ако вземете информация оттук-оттам, разпечатате я и я съберете на едно място, се получава досие. И едно от нещата, което се появява във вашето досие, са постоянните ви обвинения срещу Дийн Рийв за извършването на различни убийства и нападения. Проблемът обаче е, че Дийн Рийв е мъртъв от пет години.

— Щом сте чели досието, значи би трябвало да знаете, че не вярвам, че той е мъртъв.

— Наясно съм с това.

— Дийн Рийв е все още жив и е много опасен. Обсебен е от натрапчивата идея да не ме изпуска от очи, изпитва перверзното желание да ме пази и може би да ме контролира. Ако е решил, че Санди ме притеснява, лесно би го убил. Би го направил с удоволствие. — Тя притвори очи за момент, отвори ги отново и впери поглед в Хусейн, очаквайки коментара й.

— Чух това, което казахте — обади се накрая Хусейн.

— Единственото, за което ви моля, е да погледнете досието ми през вашите очи, а не през очите на Крофорд или на Брадшо.

Хусейн се изправи.

— Добре — отвърна тя. — Така да бъде. Но очаквам от вас да сте честна и откровена с мен.

— Честна и откровена? — повтори Фрида. — Не виждам причина да се съмнявате.

— Казах ви. Прочетох досието ви.