Натрапчиви мисли за петък

13

Фрида отиде отново до „Праймарк“. Трябваха й дрехи за погребение. Поразходи се край щандовете, опитвайки се да намери нещо в тъмен цвят и без емблема отпред на гърдите. Накрая се спря на чифт тъмносиви всекидневни панталони и кафяв пуловер. Щяха да свършат работа, въпреки че Клои сигурно би сбърчила нос пред комбинацията от сиво и кафяво. После влезе в една аптека и си купи чифт евтини слънчеви очила.

Погребението на Джун Рийв трябваше да започне в единайсет и петнайсет на следващия ден. Крематориумът в Източен Лондон се намираше далеч, в посока Илфорд, и Фрида тръгна рано, като първо взе метрото, после се прехвърли на автобус и пристигна малко преди десет. Тя влезе през огромната желязна порта и се отправи към една сграда, която с фасадата си от колони и входове в класически стил приличаше на викторианска библиотека или на частно училище. Отпред чакаше множество от над сто души в тъмни облекла, дошли за погребението преди това на Джун Рийв. Те се бяха събрали на групи, някои се разхождаха напред-назад в очакване всеки момент да влязат вътре. Като всяко голямо погребение и това тук беше едновременно и печално събитие, и среща на близки и далечни роднини. Фрида забеляза жени, които се поздравяваха, прегръщаха се и се смееха, след което си спомняха къде се намират и лицата им добиваха тъжно изражение.

Вратите се отвориха и опечалените тръгнаха да влизат. Фрида се присъедини към група хора най-отзад, които не й приличаха на членове на семейството или близки приятели.

Влязоха в голямо фоайе. Викторианската сграда беше смело модернизирана с шлифовано стъкло и стоманени плочи между колоните. Един служител поведе групата вдясно, към източния параклис. Вътрешността му беше като на църква, с чамова облицовка, от която тактично бяха премахнати религиозните символи. Фрида седна в края на една пейка най-отзад. Тя беше толкова погълната от мислите си, че се изненада, когато трябваше да стане, тъй като вече внасяха ковчега по централната пътека. Фрида взе листа пред себе си. Маргарет Фаръл. Погледна датите и пресметна. Покойната беше доживяла до деветдесет години.

Положиха ковчега най-отпред и жена в тъмен костюм се изправи и отиде до аналоя. Не приличаше на духовно лице и не беше. Жената описа Маргарет Фаръл като учителка, феминистка, хуманистка, съпруга и майка — не точно в този ред — и около нея се чу лек смях и сумтене. Доста от присъстващите се изредиха да отдадат дължимото на покойната: чуха се прочувствени слова, стихове, песни, имаше изпълнение на цигулка. По всичко личеше, че Маргарет Фаръл беше живяла пълноценен живот — във всеки случай много по-достоен от този на Джун Рийв. Фрида изпита неудобство, задето присъстваше на церемонията, преструвайки се на близка на покойната. Тя подозираше, че полицията също беше наоколо, наблюдавайки пристигащите за погребението на Джун Рийв, но едва ли щяха да се сетят да проследят излизащите от предишното погребение. Поне така се надяваше.

Докато слушаше стиховете и музиката, които Маргарет Фаръл беше обичала приживе, Фрида не можеше да се откъсне от собствените си мисли. Тя знаеше, че откакто беше изчезнал, Дийн беше посещавал майка си в старческия дом един-два пъти. Дали щеше да дойде на погребението й? Това щеше да бъде последна възможност. Двете имена, Дийн Рийв и Майлс Торнтън, се сливаха в една мелодия, която тя не харесваше, но не можеше да прогони от съзнанието си.

Опечалените станаха и един по един тръгнаха към изхода под звуците на стара джазова мелодия. Докато Фрида чакаше да се изтеглят членовете на семейството, една стара жена се обърна към нея:

— Откъде познавахте Маги?

— Най-вече от обществените й изяви — отвърна Фрида.

Когато излязоха от параклиса, служителят отново се появи и следвайки го, те се отдалечиха от главния вход и се насочиха към странични врати, които водеха до Градината на спомените. Това напомни на Фрида за сложния начин, по който са проектирани кабинетите на психотерапевтите, така че влизащият пациент да не се сблъска с излизащия. Собствениците на крематориума не желаеха групите от влизащи и излизащи опечалени да се разминават на входа и да коментират, че параклисът просто се използва под наем, подобно на хотелска стая или игрище за тенис.

Венците бяха поставени на малка морава, чиято трева беше мека като килим. Хората се насъбраха около тях и започнаха да четат надписите. Фрида се смеси с една група, която беше по-встрани, така че да може да наблюдава предната част на сградата. Катафалката вече се отдалечаваше и веднага след това друга катафалка паркира на специалното място точно пред входната арка. Фрида бавно се измести още по-встрани, така че да вижда добре. Гледката беше много по-различна в сравнение с онази отпреди час. Когато погребалните агенти измъкнаха ковчега от катафалката и го понесоха на раменете си, наоколо нямаше никого. Фрида пристъпи няколко крачки напред и се наведе да разгледа малко букетче полски цветя, очевидно брани на ръка. На него беше закрепен лист с детска рисунка на момиче с корона на принцеса под лъчите на усмихващо се слънце и думите: от Сали.

Фрида хвърли поглед наоколо. Всъщност имаше някого. На стъпалата стоеше едра жена, навярно медицинска сестра. А също и двама млади мъже, облечени с дънки и тъмни якета. Цивилни полицаи. Други хора нямаше. Жената влезе вътре. Двамата мъже останаха навън. Фрида усети леко побутване и се сепна. Нима беше проявила небрежност? Изправи се и видя насреща си жена приблизително на нейната възраст.

— Тръгваме към къщата — каза жената. — В колата има място. Ще се качите ли при нас?

— Да, благодаря — прие поканата Фрида.

Докато вървяха по алеята, жената й разказа, че Маргарет Фаръл е била директорка на училището, в което е учила преди трийсет години, а също и каква личност е била. Фрида съжали, че не я е познавала. Когато стигнаха до шосето, Фрида каза, че изведнъж се е сетила, че други хора са й обещали да я откарат с тяхната кола. Жената отвърна, че всичко е наред, а Фрида се почувства неловко от цялата ситуация.

Час и половина по-късно Фрида стоеше във фоайето на психиатричната болница „Джефри“. Разгледа внимателно голямата карта на сградата. Виждаха се тоалетните, местата за хранене, кафенетата и магазинчетата за подаръци. Но Фрида се интересуваше най-вече от стълбищата и аварийните изходи. Сети се за популярната игра „Лабиринт“. И тук имаше нещо подобно: намери входа, намери изхода. От време на време беше посещавала болницата, дори като студентка я бяха изпратили там на стаж за няколко седмици, но никога не беше обръщала внимание на тези неща. Сега се вглеждаше във всяка подробност от картата, мъчейки се да придобие усет за сградата, все едно беше жив организъм. Вече се беше осведомила къде лежеше Майлс и че часовете за свиждане бяха по-късно през деня.

Фрида мина по коридора и се изкачи три етажа по-нагоре. Когато тръгна по коридора, срещу нея се зададоха мъж и жена, увлечени в разговор. Тя познаваше мъжа — Сам Гоулдинг. Беше пренасочила към него своя пациентка и се бяха срещнали да обсъдят състоянието й. Но това беше преди две години. Едва ли очакваше да я види, а и беше погълнат от разговора. Фрида извърна поглед встрани. Но когато се разминаваха, тя забеляза някакво движение и той каза: „Здравей“. Фрида продължи напред, без да му отговори. Той не беше произнесъл името й и тя дори не беше сигурна дали е поздравил точно нея. И все пак… Тя погледна часовника си. Беше един без осем. Ако си я спомняше, ако знаеше какво се случва около нея, той вероятно щеше да се обади, където трябва, а човекът отсреща бързо щеше да направи връзката. Но дори това да станеше… Фрида отново погледна часовника си и бързо взе решение. Един и десет: каквото и да се случеше, тя щеше да изчака до един и десет и едва тогава да си тръгне.

Фрида зави надясно, стигна до отделението, където беше настанен Майлс и се отправи към бюрото на дежурната сестра. Тя се мъчеше да издърпа лист хартия, заседнал във факса, и отправи въпросителен поглед към Фрида.

— Обадих се по телефона, преди да дойда — каза Фрида. — Аз съм братовчедка на Майлс Торнтън.

— Свижданията са от три часа — отвърна сестрата.

— По телефона обясних, че току-що пристигам с влака. Отговориха ми, че няма проблем. Ще го видя само за пет минути. Ако искате, можете да проверите.

Сестрата подръпна листа, който съвсем беше заседнал.

— Ще го намерите по коридора вляво. Второто легло — каза сестрата.

— Много ви благодаря.

Фрида погледна часовника си. Един без четири. Отделението представляваше мрежа от коридори. На първото легло седеше изправен много възрастен мъж, който гледаше с немигащ поглед право пред себе си. Когато Фрида мина покрай него, очите му дори не потрепнаха. Следващото легло — второто — изглеждаше празно, сякаш беше оставено неоправено. Единствено кичур коса на възглавницата показваше, че Торнтън е там, в безсъзнание или заспал. Тя коленичи до главата му. Преди три седмици това лице беше изкривено от гняв и възмущение. Сега беше подпухнало и на петна, наполовина потънало във възглавницата. Фрида предпазливо протегна ръка и докосна бузата му.

— Майлс — каза тихо тя. — Аз съм, Фрида. Фрида Клайн.

От него се изтръгна стенание и главата му леко помръдна.

— Майлс, събуди се. Трябва да поговоря с теб.

Очите му се отвориха и той я погледна, примигвайки. Вдигна дясната си ръка към нея, сякаш за да се защити. Частта й от китката надолу беше дебело бинтована. Тя нежно я пое в дланите си. Той отново изстена. Докосването й очевидно му причини болка.

— Търсих те — каза Фрида.

— Вода.

На шкафчето до леглото му имаше кана с вода и пластмасова чаша. Тя напълни чашата до половината и я допря до устните му. Той с мъка се надигна и отпи от нея. Фрида остави чашата на шкафчето и погледна часовника си. Един часът. От мястото си можеше да види бюрото на сестрата.

— Къде беше? — попита го тя.

— Глас в тъмното — промълви той.

— Какъв глас? Какво ти каза?

— Разни работи. Заканваше ми се. Беше сърдит.

Фрида и преди го беше чувала да говори така. Когато за пръв път дойде при нея, изпитваше тревожност, но при следващите сеанси беше започнал да се оплаква, че чува гласове и че те са много разгневени. Тогава тя беше решила, че терапията с разговори няма да е достатъчна.

— Същият глас като преди ли беше?

— Не, не беше същият. Грешите.

— Как така?

— Той не само говореше. Заканваше се да ме накаже.

— Съжалявам — каза Фрида. Започваше да мисли, че този разговор нямаше да доведе доникъде. Спомни си с горчивина за дните, когато сеансите с него бяха започнали да не дават резултат.

— Не, вие не разбирате. Той наистина ме наказваше.

Майлс започна да дърпа бинта от ръката си.

— Не, недей — спря го Фрида.

— Идваше през няколко минути и започваше да ме наказва. После това продължи денем и нощем. Връщаше се през няколко минути.

Фрида отново погледна часовника си. Един и четири. След малко трябваше да тръгне.

— Какво означава „връщаше се“?

— Връзваше ме. После се връщаше и ме изтезаваше още по-жестоко.

От очите на Торнтън се стичаха сълзи. Той раздърпа бинтовете. Фрида забеляза, че макар и да беше ужасно разстроен, беше с по-ясно съзнание в сравнение с последния път, когато го беше видяла. Умът му беше по-бистър, говореше доста по-свързано.

— Смля ми пръстите — изхлипа Майлс.

Той махна и последния бинт. От връхчетата на пръстите на дясната му ръка не беше останало почти нищо. Ноктите липсваха, а най-горните стави бяха премазани и кожата им беше смъкната.

— Божичко! — възкликна Фрида. — Къде си бил, Майлс? Къде?

— Далече — изхриптя той. — Много далече. Вързан с въжета като животно, докато пътувахме. Постоянно се удрях тук и там, наоколо тъмно. Само безкраен път и все по-тъмно. Нямаше кой да ме чуе. Никой не дойде. Толкова много дни. Дни и нощи, нощи и дни. По едно време престанах да ги броя.

— Значи си пътувал надалеч, така ли?

— Той ме закара до морето.

— Кой, Майлс? Кой те заведе там и извърши с теб тези ужасни неща? Трябва да ми кажеш.

— През цялото време чувах морето. Дори когато плачех, пак чувах вълните. Те не спираха да се плискат. И той не спираше да ме изтезава. Нито веднъж не ме остави, нито веднъж не излезе, нито веднъж не ми даде да поспя. На стената имаше часовник и аз непрекъснато го гледах. Никога не отсъстваше повече от двайсет минути. И така до безкрай. После ме пусна да си вървя. Каза ми: „Кажи й“.

— На кого да кажеш?

Фрида чу някакъв звук. В отделението се бяха появили двама мъже — единият с костюм, а другият с униформа. Най-вероятно охрана. Изведнъж осъзна, че прекалено много се е забавила.

— На вас — отвърна Торнтън. — На Фрида Клайн. Каза ми: „Кажи й, че това е за Фрида Клайн“.

Двамата мъже говореха със сестрата.

— „Кажи й, че това е за Фрида Клайн“ — повтори той.

— Ясно — каза Фрида. На нея наистина й беше ясно.

Трябваше веднага да тръгне. Тя стана и се отправи в обратната посока на тази, от която беше дошла. Зад себе си чу глас. Не трябва да се обръща и не трябва да тича. Представи си картата. От това отделение имаше и друг изход. Стигна до вратата. Тя беше затворена и на нея имаше надпис: „Авариен изход. Вратата е свързана с аларма“. Отново си представи картата. Нямаше ли и друг изход по-нататък в отделението? Не можеше да рискува. Някой викаше силно името й. Фрида отвори вратата и незабавно се включи алармената инсталация. Тя се втурна надолу по каменните стълби. Писъкът на алармата се забиваше в главата й. Един етаж по-надолу Фрида блъсна една врата и попадна право в ръцете на някакъв мъж с униформа.

— Една жена на горния етаж създава суматоха — изрече задъхано Фрида.

Мъжът се втурна край нея и излезе на стълбището. Фрида преброи до пет и го последва, но не се затича нагоре, а се спусна надолу. Преброи етажите. На партера видя табела, сочеща към главния вход и тръгна в обратната посока към дневната клиника, която имаше собствен изход и собствен паркинг, от който се излизаше на друга улица. След пет минути вече беше далече от болницата, но продължи да върви, като на няколко пъти сви по различни квартални улици, докато не се увери, че никой не я следи.

Фрида видя една пейка и седна. Имаше нужда да си почине, защото й се виеше свят и краката й трепереха. Помисли си, че всеки момент ще припадне. Но тя събра сили, успокои се и ясно и трезво премисли казаното от Майлс.

Изтезание: да превърнеш някого в инструмент, в предмет; да отнемеш човешкото в него; да го унижиш и нараниш; да го превърнеш в кълбо от болка — а после нищо. Тя си спомни дивото изражение на Майлс, хриптящия му глас, обезобразените му пръсти. Знаеше кой е направил това, знаеше защо го е направил; в следващите няколко мига се почувства толкова зле, изпълнена с безсилен гняв и смут, че светът се размаза пред очите й.

Накрая Фрида извади бележник и химикалка и се зае да систематизира някои дати и събития:

Тя погледна датите и добави още няколко:

Фрида прегледа написаното. Оставаше да добави още нещо:

През цялото време беше мислила в грешната посока. Дийн Рийв беше отвлякъл Майлс, беше го закарал някъде далече край морето и го беше изтезавал — в това се беше уверила. Освен това знаеше, че Майлс беше изчезнал в началото на юни, когато Санди все още беше жив. Дийн го беше държал като заложник допреди два-три дни и през цялото време го беше измъчвал в нейно име. Това беше наказание, за което тя трябваше да научи: той беше изпратил обратно Майлс с послание до нея. Тя подозираше, че Дийн беше прекратил изтезанията, когато беше узнал за смъртта на майка си и му се беше наложило да се прибере — ако не за да присъства на погребението й, то поне да й отдаде синовната си почит и уважение. Той беше обичал майка си по своя перверзен начин.

Колкото и да се опитваше да изтълкува по различен начин датите пред себе си, Фрида не можа да измисли нищо по-правдоподобно. Дийн Рийв беше изтезавал Майлс Торнтън. Но нямаше как да е убил Санди.