Натрапчиви мисли за петък

19

На другия ден, на връщане от парка, където Итън и Там бяха цапали из езерцето, а Руди и Фрида ги бяха наблюдавали, седнали на тревата с кошничка ягоди, започна силно да вали, сякаш небето се беше продънило. Те се затичаха; двете деца се бяха хванали от двете страни на количката и шляпаха през локвите, които се образуваха за секунди, и докато стигнат до вкъщи, се бяха измокрили до кости. От това всички, с изключение на Руди, който беше останал сух под покрива на количката, се почувстваха необикновено щастливи. Итън стоеше в антрето, от него се стичаха цели ручейчета по голите дъски, а на обичайно сериозното му лице грееше широка усмивка. Фрида взе хавлиени кърпи от банята, съблече дрехите на децата и с енергични движения подсуши всяко от тях, докато те писукаха и се извиваха в ръцете й. След това ги сложи да седнат на едно канапе, покри ги с пухена завивка и им направи горещ шоколад, който те шумно засърбаха. Отвън летният дъжд чукаше по стъклата на прозорците и отскачаше от пътната настилка.

Руди постоянно се накланяше на канапето и накрая Фрида го сложи в столчето му и му даде дървени лъжици, с които да трака. Тя впери в него любопитен поглед: за нея той беше пълна загадка с очите си, които шареха навсякъде, с малките си ръце, които стискаха здраво, с внезапните си крясъци. Понякога Фрида успяваше да различи отделни думички сред цялото многообразие от звуци, които издаваше. За какво ли си мислеха едногодишните деца? Какви ли сънища сънуваха? Какъв ли им се струваше светът с пъстрите си гледки, със звуците и ароматите си, с ръцете, които ги хващаха здраво, и лицата, които се надвесваха над тях? Тя вдигна лъжицата, която беше хвърлил насред стаята, подаде му я, а той се втренчи в нея.

Фрида имаше резервни дрехи за Итън, в случай че се наложеше да го преоблече, ето защо се качи в спалнята на Там, където, след като прерови няколко шкафчета, извади чифт панталони и блузка на зелени и бели райета. По пътя нагоре тя се възползва от възможността да върне снимките в металната кутия в бюрото на Бриджит, въпреки че нямаше как да поправи счупената заключалка, а на връщане колебливо се спря пред спалнята на Бриджит и Ал. От долния етаж се чуваха гласовете на Там и Итън и тракането на Руди. След вчерашното тършуване, когато единственото, което беше намерила, бяха стари любовни писма, които никой освен Бриджит не би трябвало да вижда, тя си беше казала, че повече няма да наднича тук и там. Но ако с това се изчерпваше всичко, тогава защо трябваше да се прави на бавачка, да обикаля парковете с три невръстни деца и да бърше потните им чела? Нали причината, поради която се намираше тук, беше странната чувствителност на Бриджит относно смъртта на Санди, която я беше заинтригувала. Ето защо Фрида отвори вратата и влезе в стаята.

Голямото двойно легло беше неоправено, а по столовете и по пода бяха нахвърляни дрехи. В ъгъла беше струпано мръсно бельо. Тук нямаше гардероб и роклите и ризите бяха закачени на дълга стойка за дрехи. Повечето от тях бяха на Бриджит — пъстри облекла от памук, коприна и кадифе. На пода бяха подредени зашеметяващ брой обувки. Стаята създаваше усещане за дамска територия, сякаш Бриджит беше заела почти цялото пространство, оставяйки на Ал едната половина от измачканото легло и малка масичка, на която имаше купчина книги.

Фрида се огледа наоколо. Не знаеше какво точно търси, нито къде да го търси. На нощното шкафче на Бриджит имаше бурканчета с крем за лице и шишенца с лосион за тяло, роман, чието заглавие не беше чувала, както и опаковка с противозачатъчни таблетки; бельо и тениски в раклата; гримове и бижута на малката тоалетна масичка до прозореца. Тя отвори малките й чекмеджета, в които се виждаха заплетени една в друга огърлици, четки за коса, тампончета за почистване на лице, няколко шишенца парфюм. Фрида прокара ръка по дрехите, закачени на Стойката, и усети гальовното докосване на меките им материи. Нещо издрънча в джоба на едно аленочервено кадифено сако, Фрида бръкна с ръка и извади комплект ключове. Подържа ги в дланта си и усети хладината им: два ключа „Чъб“ и два ключа „Иейл“. Отдолу се чуваше тракането на дървената лъжица на Руди и барабаненето на дъжда отвън. Тя сложи ключовете в джоба си и тръгна надолу по стълбите, като преди това затвори плътно вратата на спалнята.

Руди заспа, а Там и Итън се заиграха с дървени кубчета и с плюшени играчки. През повечето време Фрида седеше край тях и разсеяно ги наблюдаваше. Понякога се намесваше — когато Там се опита да изтръгне една кукла от ръцете на Итън или когато Итън се пресегна да свали от поставката красива ваза от фин порцелан — но мислите й бяха другаде и шумното присъствие на децата беше по-скоро фон.

Саша се прибра вкъщи много късно, след като Итън беше вече в леглото. Беше имала напрегнат ден и изглеждаше изтощена. Фрида забеляза изострените й скули и тънките й китки.

— Съжалявам — каза тя притеснено. — Не можах да се измъкна по-рано. След работа имахме съвещание, което продължи безкрай и единствената мисъл в главата ми беше…

— Няма значение. — Фрида докосна ръката на Саша. — Наистина. Нали затова съм тук — за да не си постоянно под напрежение. Ще ти направя чай и ще си тръгна.

— Чай? По-добре вино. Франк ще дойде след около час, за да обсъдим въпроса с детегледачката.

— Тогава едно бързо питие.

Но тъкмо влязоха в кухнята и входният звънец иззвъня, последван от силното тропане на входното чукче. Саша притисна длан към устата си.

— Това е Франк — прошепна тя. — Той е единственият, който звъни и тропа едновременно.

— Но нали каза, че го очакваш след около час?

— Подранил е.

Отново се чу звънене и тропане.

— По-добре е да не ме вижда — каза Фрида.

— Разбира се. Знам. О, боже!

— Ще почакам горе.

— Но той може да се забави.

— Тогава ще почета някоя книга.

Тя изтича нагоре по стълбите и се скри в малката стая, която служеше за гостна и за кабинет. Входната врата се отвори и Фрида чу гласа на Франк, който поздрави Саша, и тя му отговори. На библиотечния рафт имаше сборник с фотографии от германски фотограф отпреди войната. Фрида го взе и бавно запрелиства страниците, вглеждайки се в лицата на хора, които отдавна не бяха между живите. Замисли се какво ли са преживели всички те, които така спокойно позираха пред обектива. Изведнъж почувства копнеж — толкова остър, че беше като физическа болка — по своето любимо ателие вкъщи, по скицника и моливите с мек графит, по тишината на стаите и гледката към Лондон, голям и с блещукащи светлини на фона на нощното небе.

Гласовете на двамата долитаха от дневната, но не се разбираше за какво си говорят. От време на време чуваше някои от фразите, които Франк произнасяше: „Не можем да продължаваме така“; „Трябва да уредим въпроса“. Отговорите на Саша се чуваха като неясен говор през стената. Тонът леко се повиши: „Знам, че ти е трудно, Саша. Отслабнала си и изглеждаш уморена. Можем да променим нещата“.

Фрида се опита да не слуша. Беше свикнала да изслушва чуждите тайни. Това й беше работата. Но сега се замисли за онова, което правеше в дома на Бриджит и Ал: преравяше шкафове, научаваше неща, които не би трябвало да научава. А в момента слушаше как Франк и Саша говорят за бъдещето си. Тя се върна към фотографиите, но продължаваше да чува гласовете им. Замисли се за Санди и колко огорчен беше, когато се разделиха.

Някога и те се бяха обичали и за нея краят на връзката им беше като настъпващ отлив: страстта и усещането за споделено бъдеще постепенно бяха стихнали. За него краят беше като внезапен удар, от който се беше почувствал наранен, унизен и объркан. За известно време й беше станал чужд, но сега, когато беше мъртъв, тя отново го чувстваше близък и я изпълваше дълбока тъга.

Фрида чу отново гласа на Франк и стърженето на стол по пода. Явно се готвеше да тръгва.

— Да — прозвуча тихият глас на Саша. — Ще го направя.

После външната врата се отвори и затвори и след няколко мига Саша й извика, че Франк си е тръгнал.

Двете седнаха край кухненската маса и си наляха по чаша вино. Саша беше видимо развълнувана. Сподели с Фрида, че Франк иска да опитат отново.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че ще помисля над предложението му.

— Това ли е твоето желание?

— Просто съм много уморена, Фрида. Много съм уморена.

— Знам това.

— Чувствам се така, сякаш всичко при мен е объркано.

— Как по-точно?

Тя поклати глава.

— Трудно ми е да го обясня.

— Опитай.

— В момента си имаш достатъчно грижи. Вече направи толкова много за мен. — Саша отпи голяма глътка вино. — Всъщност има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво е то?

— Снощи се видях с всички. Рубен, Джоузеф и Джак, Клои и Оливия.

— О!

— Всички искаме да ти помогнем, Фрида. Затова се срещнахме — събирането го организира Рубен. С големи количества украинска храна, разбира се, и с водка.

— Много мило — изрече Фрида с равен глас, представяйки си ги всички събрани там без нея. — Нали нищо не си им казала?

— Не, разбира се, макар че беше невъзможно човек да се държи естествено. Джак непрекъснато повтаряше: „Какво би направила Фрида?“.

Фрида се усмихна.

— Наистина ли? И какво би направила Фрида?

— Никой не знаеше.

— Страхотно!

Минаваше десет, когато Фрида си тръгна от дома на Саша. Дъждът беше спрял и нощта беше хладна и свежа, а луната се подаваше над покривите. По улиците блестяха локви, от чинарите се стичаха дъждовни капки. Тя вървеше с твърда стъпка и не след дълго се озова на толкова познато място, че можеше да крачи и със затворени очи. Краката й я водеха по улици, които тя добре познаваше и чиито имена й нашепваха тяхната история, покрай старинна църква, покрай редици от къщи и магазини, а след тях и покрай бистрото на номер 9, което държаха нейни приятели и където тя закусваше в неделите. Надолу по малката павирана уличка. И накрая се изправи пред тъмносинята входна врата.

Не беше ли глупаво от нейна страна? Със сигурност беше. Това беше най-глупавото нещо, което можеше да й хрумне, но докато разумът й казваше да стои надалеч, сърцето й заповядваше да продължава, а сърцето й беше по-силно. Изпитваше непреодолимо желание да влезе и тя извади от джоба си ключовете, които беше намерила в якето на Бриджит: два от типа „Чъб“ и два от типа „Йейл“. Взе по-малкия „Чъб“ и го пъхна в ключалката, направи същото и с единия „Йейл“ и както очакваше, те прилегнаха добре и плавно се превъртяха. Вратата се отвори и Фрида си влезе у дома.

Тя постоя във входното антре, давайки възможност на къщата да свикне с присъствието й. Във въздуха се усещаше познат мирис — на вакса от пчелен восък, на дървен под и на много книги, а също и на билките, които растяха в саксии на кухненския й прозорец. Надяваше се, че Джоузеф ги поливаше редовно, както й беше обещал. Една фигура се плъзна безшумно и се потърка в краката й; тя се наведе и погали котарака, който мъркаше тихо и изобщо не беше изненадан от появата й. Знаеше, че не бива да светва лампите, затова отиде в кухнята и взе електрическото фенерче, което държеше там.

Фрида включи фенерчето и тръгна от стая в стая, следвана неотлъчно от котарака; погледът й се спираше на всичко, до което се докосваше светлинният лъч. Масичката за шах, върху която все още стояха подредени фигурите от последната партия шах, която беше изиграла; празната камина и празният фотьойл до нея, които я очакваха; голямата карта на Лондон в антрето; тесните стълби, които водеха до спалнята й, където леглото беше застлано с чисти чаршафи, точно както го беше оставила, и до банята, където прекрасната вана, монтирана от Джоузеф, привличаше погледа. След това нагоре по още по-тесните стъпала, които я отведоха в ателието й. Тя седна край бюрото под таванския прозорец и взе един молив. На празната страница на скицника начерта една линия. Когато се завърнеше, тази линия щеше да стане част от цяла рисунка.

Фрида се спусна обратно надолу по стълбите, изсипа малко котешка храна в купичката и я остави на пода. След като я изяде, котаракът излезе през отвора за котки на задната врата, без изобщо да се обърне. Тя изми купичката и я остави на Стойката, където я беше намерила. Изгаси фенерчето, прибра го в чекмеджето и тогава, точно когато отваряше външната врата, видя нещо, което я накара да замръзне на място. Точно до вратата имаше масичка, на която оставяше пощата и ключовете си. На нея беше поставена малка метална кутия с размерите на книга, която до този момент не беше забелязала. На нея през определени интервали мигаше червена лампичка. Тя, естествено, не беше нейна. Очевидно беше вид камера за наблюдение или сензорно устройство и, разбира се, полицията я беше сложила там, за което би трябвало да се досети, ако беше помислила преди това. Сложили са я, в случай че се окаже достатъчно глупава, че да се върне вкъщи. Беше се оказала достатъчно глупава. Толкова беше внимавала и ето че сега с едно движение се беше появила в полезрението им. Фрида бързо излезе от къщата, заключвайки след себе си двойната ключалка.

Но тя все още не беше приключила. Мина през Холбърн, спусна се по „Роузбери Авеню“, мина по няколко по-малки улици и се озова пред сградата, където беше апартаментът на Санди. Знаеше, че върши поредното безразсъдство, но този път беше по-внимателна и дори не се опита да влезе вътре, а само пъхна ключа „Чъб“ в ключалката на входната врата и без усилие го превъртя. След това го извади, прибра го обратно в джоба си, обърна се и се отдалечи. И така, Бриджит разполагаше с ключовете от жилищата на Санди и на Фрида.

От Излингтън до Елефант енд Касъл се отиваше пеша и тя добре познаваше пътя, поне в първата му половина. Той следваше течението на отдавна забравената река Флийт, чието корито сега беше скрито под Фарингтън Роуд, след което водите й се вливаха в Темза при моста „Блекфрайърс“. Фрида спря и се наведе над перилата му, както правеше винаги, за да се полюбува на водовъртежите на великата река, които създаваха впечатлението, че тя се бори със собственото си течение. После пое на юг и въпреки че нощта отдавна беше настъпила, наоколо все още се движеха хора, таксита, автобуси и микробуси. От това никога не можеше да се избяга. Почти се зазоряваше, когато Фрида си легна в тясното легло и затвори очи, без да може да заспи.