Натрапчиви мисли за петък

15

Ужасена, почти веднага след това Фрида се замисли какво беше направила. Беше избягала, беше се скрила от властите, беше изоставила приятелите си, живееше сред чужденци, беше загърбила предишния си живот. Всичко това си беше голям провал. Но онова, което правеше в момента, беше много по-лошо. Тя вървеше по тротоара с двегодишно момче, което не беше нейно. Баща му го беше изоставил, а майка му всеки момент щеше да се срине психически. Детето ситнеше до нея, доверчиво сложило топлата си малка ръка в нейната. Можеше да го отвлече и никога да не го върне обратно вкъщи, а то така и нямаше да успее да се защити. И беше толкова крехко. Можеше да се спъне и да падне. Можеше да се блъсне в нещо. Можеше внезапно да изтича на улицата. Фрида го стисна по-здраво, когато един автобус мина край тях с голяма скорост и въздушната струя леко ги блъсна.

— Ох! — изохка Итън и тя леко отпусна ръката си. Той беше малък и безпомощен и щяха да минат още дванайсет-тринайсет години, докато се научи да се грижи за себе си. Замисли се за племенницата си Клои. Май че трябваше да минат още петнайсет-шестнайсет години. Как успяваха децата да пораснат и да станат зрели хора?

— Какво е това? — попита го Фрида, сочейки с пръст. — Автобус — каза Итън.

— Какъв цвят е?

— Червеи — отвърна той презрително, считайки въпроса за обидно лесен.

— Сега ще си поиграем на една игра — каза Фрида. Тя не беше съвсем сигурна дали двегодишните знаеха как се играят игри, но трябваше да опита. — Ще ме наричаш „Карла“. — Итън не отговори. Дали изобщо я беше чул? — Итън, можеш ли да ме наричаш „Карла“? — Вниманието му беше изцяло привлечено от един човек, който вървеше насреща им и водеше — или по-скоро го водеха — четири кучета от различна порода и различна големина. Фрида изчака да отминат.

— „Карла“ — опита тя отново. — Можеш ли да кажеш това? Хайде да видим.

— Карла — каза Итън.

— Браво! И така, името мие Карла.

Но Итън вече беше отегчен от „играта“ и Фрида му посочи един велосипед, после птица, котка и след малко вече нямаше какво друго да му покаже. Накрая с облекчение видя зелената входна арка на градинския център „Трите ъгъла“. Никога досега не я беше забелязвала. Мястото се намираше малко встрани от пътя, в близост до голям магазин за всякакви принадлежности за баня. Входната алея беше тясна, но след това преминаваше в открита площ, където преди сто и петдесет години, изглежда, се бяха помещавали конюшни.

— Ето какво ще направим — каза Фрида. — Ще изберем най-красивото цвете и след това ще го подарим на майка ти. Съгласен ли си? — Итън кимна одобрително. Фрида се огледа наоколо и погледът й напрегнато се спря на секцията за декоративни дръвчета и увивни растения. — Ще изберем някое малко цвете. Красиво малко цвете — добави тя. После коленичи, доближи лице до лицето на Итън и му прошепна заговорнически: — Кое е моето специално име? Моето име в нашата специална игра?

Итън сбърчи чело съсредоточено, но не отговори.

— Карла — каза Фрида. — Карла.

— Карла — повтори той.

Тя се изправи и сложи тъмните си очила. Къде бяха розите? Фрида отиде до едно младо момиче с расти, татуировки и многобройни пиърсинги, което поливаше с маркуч цял ред саксии. Итън я зяпна с възхищение. Тя посочи към далечния край, където мястото беше оградено от висока стена. Фрида и Итън се отправиха нататък. Не се виждаха хора и те тръгнаха бавно край редиците от всякакви сортове рози, носещи имената на герои от английската история, на телевизионни звезди, на стари романи, на красиви имения и на настоящи членове на кралското семейство.

— Карла? — каза един глас.

Вероника Елисън беше привлекателна жена: русата й коса беше опъната назад, беше облечена с широка бяла тениска и тъмносини ластични панталони, а на краката си носеше маратонки с дебела подметка. Имаше слънчев загар и свеж вид. Гледаше Фрида с изучаващ поглед, което беше доста смущаващо. Фрида изведнъж осъзна, че изобщо не беше помислила как точно щеше да проведе разговора. Не жената я беше потърсила, а обратното. Защо би се съгласила да говори за Санди с някаква непозната, дори и да имаше да каже нещо важно?

— Д-р Елисън?

Вероника Елисън се усмихна на Итън.

— Това вашият син ли е?

— Казва се Итън. Аз се грижа за него.

— Тук едва ли му е много забавно — каза Елисън. — Значи Карла те доведе в този скучен градински център, така ли, Итън?

Итън я изгледа сърдито.

— Фрида — каза той.

— Какво?

— Понякога е много смешен — опита се да се пошегува Фрида. Последва пауза. От нея зависеше дали идеята й за тази среща ще проработи. — Много мило, че се съгласихте да се видим — каза тя. — Имах нужда да поговоря с някого, който е познавал Санди. Само за няколко минути.

Вероника не отговори веднага, очевидно премисляйки дали имаше време за това.

— Добре — каза тя накрая. — Тук има едно малко кафене. Да си вземем ли кафе? — После погледна към Итън. — Тук продават и чудесен сладолед.

Итън не отговори. Той неспокойно пристъпваше от крак на крак.

— Май че някой има нужда от тоалетна — забеляза Вероника.

— Моля?

— Говоря за Итън — каза Вероника. — Имам тригодишен племенник и не ми е трудно да позная. В кафенето има тоалетна.

— Тъкмо щях да го заведа — побърза да каже Фрида, чувствайки се като най-невежата детегледачка в Лондон. Дали щеше да успее да върне Итън жив и здрав на Саша? Тя го заведе в дамската тоалетна и макар и с усилие, свали дънковия му гащеризон, вдигна го да седне на тоалетната чиния, после го обу отново и му помогна да си измие ръцете. Когато влязоха в кафенето, Вероника вече беше поръчала две чаши кафе и купичка с две топки сладолед: ягодов и шоколадов. Беше взела нещата в свои ръце, помисли си Фрида. Това беше добре. Тя помоли да донесат възглавничка за Итън, така че да седне удобно на пейката и сам да си яде сладоледа. Само след няколко секунди част от него беше в устата му, а другата част се беше размазала по лицето му. Вероника го погледна с любопитство.

— Когато видя малчуган като Итън, изпитвам желание да имам свое дете, но в същото време се страхувам, че би било голям товар за мен.

— Има си и добри страни.

— Нормално е да мислите така, когато си изкарвате прехраната, като се грижите за децата на други хора. Това удовлетворява ли ви?

— Това ми е работата — отвърна Фрида. Тя си помисли за своя частен кабинет, за хората, които идваха там със своите грижи и притеснения. И ето я сега тук: мнима детегледачка с фалшиво име, облечена с безвкусни дрехи, които й бяха чужди, и която внимателно опипваше пътя към неизвестното. — Децата те карат да погледнеш света по различен начин — добави тя. — Започваш да разбираш колко е интересен и пълен с всякакви изненади.

— Сигурно е така. Но този вид работа не е ли доста тежка?

— Нямам нищо против тежката работа. Имам нужда от определена цел — като всеки го от нас — отвърна Фрида със самоуверен тон, в същото време осъзнавайки, че говори като истинската Фрида.

В очите на Вероника проблесна интерес. Тя отпи от кафето си и погледна към Фрида.

— Аз наистина не ви разбирам, Карла.

Фрида се притесни, че Итън може отново да я поправи, но макар и да се ококори подозрително, устата му беше пълна със сладолед.

— Защо?

— Очевидно работата ви запълва цялото време и въпреки това сте си направили труда да ме откриете. С каква цел? Какво точно искате от мен?

Фрида си пое дъх. Сега беше моментът.

— Познавах Санди. Той беше до мен в труден период от живота ми. За известно време бяхме доста близки, но после изгубихме връзка. Наскоро прочетох във вестника какво се е случило с него. Почувствах, че трябва да поговоря с човек, който го е познавал отблизо в края на живота му.

— Защо?

— Санди, когото аз познавах, беше спокоен и щастлив, контролираше живота си. Не можах да повярвам, че са го убили.

— С него бяхме просто колеги. Работехме по съвместен проект — каза Вероника.

— Какъв проект?

— Технически — отвърна тя, леко отегчена. — Трудно е за обяснение. Няма да го разберете.

— Но вие познавахте ли Санди такъв, какъвто го описах?

Вероника видимо се поколеба. Очевидно се питаше дали си струва да се занимава с това.

— Какви бяха думите ви? Спокоен? Щастлив?

— Да. И контролираше живота си. Човек, който си тежеше на мястото.

— Казвате, че ви е помогнал.

— Да. — Фрида замълча, но видя, че Вероника очаква по-подробен отговор и додаде: — Помогна ми, като ми позволи да бъда такава, каквато съм.

Както често й се случваше напоследък, пред очите й изведнъж се появи Санди, такъв, какъвто беше преди: самоуверен и силно влюбен. Гледаше я, закачливо усмихнат. Като че ли беше по-болезнено да си го спомня щастлив, отколкото мрачен, гневен и нещастен. Дъхът й спря при мисълта за любовта, която бяха изживели.

Вероника поклати глава.

— Аз много го харесвах — изрече тихо тя. — Беше мил и добър, това веднага си личеше. Освен това беше най-умният колега, с когото някога съм работила. Но той… — Нещата при него бяха много сложни — довърши тя с въздишка.

Последва мълчание, нарушавано единствено от шумното сърбане на Итън и стърженето на лъжичката в металната купичка. Фрида се подвоуми дали да рискува да си зададе въпроса и реши, че трябва.

— Вие бяхте ли…? — започна тя.

— А вие? — попита Вероника с усмивка.

— Не — отвърна Фрида. — Не беше подходящият момент.

— И за мен не беше подходящият момент — каза Вероника. — Но имахме кратка връзка. Всъщност не знам дали това е точната дума. Иска ми се и аз да бях познавала онзи Санди, когото вие описахте. Този, с когото се запознах, беше доста сложна личност. Можеше да бъде жесток или по-скоро безразличен. Преди това беше имал сериозна връзка, която беше приключила зле.

Фрида внезапно я побиха тръпки. Ами ако Санди беше споменал името й?

— Той не обичаше да говори за това. Но понякога имах усещането за човек, който е претърпял ужасна автомобилна катастрофа или е преживял ужасна загуба. Всъщност беше преживял ужасна загуба и не я беше превъзмогнал. Беше обсебен от случилото се и нямаше желание да продължи напред.

— Много съжалявам — промълви Фрида, болезнено осъзнавайки, че може би за пръв път казва истината. — Сигурно ви е било трудно да имате връзка с мъж, който не е присъствал емоционално.

Вероника се наведе към Итън:

— Ти си истински щастливец. Карла е умна жена, нали?

— Не! — отвърна намръщено Итън.

— Той беше толкова интелигентен — обърна се Вероника към Фрида. — Подхождаше интелигентно към всичко, освен към собствения си живот. Пиеше много, не се грижеше за себе си. Имаше нужда от помощ, но не желаеше никой да му помага. Не е ли ужасно това, което си причиняваме?

— Да, така е. — Вероника определено допадаше на Фрида и тя си помисли, че при други обстоятелства биха могли да станат приятелки.

— Както и онова, което не успяваме да направим един за друг. Понякога се чувствах така, все едно съм на брега на едно езеро, където виждам, че се дави човек, но не съм в състояние да му помогна. — Вероника Елисън изглеждаше уязвима и затрогваща. — В действителност не съм такъв човек — мразя да съм безпомощна. Не знам защо ви доверявам всичко това.

— Защото за вас съм една непозната.

— Най-вероятно е така. Както и да е, точно преди мен беше имал любовна връзка с друга жена и страдаше от угризения, че се е държал отвратително с нея, въпреки че не навлизаше в подробности. Никога не разкриваше подробности. Сигурна съм, че докато бяхме заедно, се срещаше и с друга жена. Всъщност, „бяхме заедно“ е силно казано. След това продължи с нова любовна афера. Но дори и тогава, вместо да му се разсърдя, аз изпитвах единствено съжаление към него. Е, това вече е мой проблем.

— Не е точно така — възрази Фрида. — Нима да притежаваш проницателност и съчувствие може да е проблем? Но пък и защо да не може?

Вероника вдигна очи към Фрида и я погледна изучаващо.

— Хм — подхвърли тя замислено. — Вие наистина ли не сте спали с него?

— Не — отвърна Фрида, без да отмества поглед. — Както вече казах, не беше най-подходящият момент. А и аз не бях подходящата жена за него. — Това поне се беше оказало вярно.

— Аз пък мисля, че щяхте да бъдете много подходяща за него. Някой, който не е от неговото интелектуално обкръжение. Някой, който е земен и с практичен ум. — Тя улови втренчения поглед на Фрида. — Не исках да прозвучи грубо.

Фрида поклати глава.

— И така, когато накрая сте го видели за последно, Санди е бил тъжен и унил?

— Имаше и още нещо.

— Какво?

— Мисля, че беше уплашен.

— О! Но защо?

— Не знам.

— Какво ви кара да мислите, че е бил уплашен?

— Усещах го. Не мога точно да обясня.

— Значи, той самият не го е споделил с вас?

Вероника се намръщи.

— Това започва да се превръща в разпит.

— Извинете. Но някой заплашвал ли го е? — продължи настойчиво Фрида.

— Полицията вече ме разпитва за всичко това. Не разбирам защо трябва отново да го обсъждам с една детегледачка. Защо това е толкова важно? Санди е мъртъв.

— Важно е, защото някой го е убил. Може би Санди е знаел, че е в опасност.

— Може би. Но аз ви казах всичко, което знам — въпреки че не разбирам какво точно търсите. А сега трябва да тръгвам.

Фрида свали Итън от пейката. Ръката му, здраво хванала нейната, беше лепкава и топла.

— Благодаря ви — каза тя. — Много съм ви признателна. — Макар че в действителност не беше научила нищо ново с изключение на това, че Санди може би е бил уплашен. Всичко, което Вероника можеше да й каже, тя вече го знаеше: че Санди е бил нещастен и че в някои отношения животът му е станал доста объркан.

— Това е голям шок за всички нас — каза Вероника.

— Да.

— Всъщност… — Вероника замълча, хапейки устната си.

— Какво?

— Хрумна ми, че тази вечер група приятели и колеги организираме възпоменателно събиране за Санди. Изпитваме вътрешна потребност да го направим. За момента погребението се отлага заради полицейското разследване.

— Това е добра идея.

— Събирането няма да бъде официално. Ще се състои в дома на декана на департамента, в който той работеше. Хората ще разкажат свои спомени за Санди, някои ще прочетат стихове. Реших, че може би ще искате да дойдете.

Фрида си помисли за сестрата на Санди, Лизи, както и за онези от приятелите му, които я бяха срещали и които веднага щяха да я познаят, независимо с какво беше облечена.

— Не съм сигурна — каза тя. — Кой по-точно ще бъде там?

— Малка група хора от университета и още няколко негови познати, с които успяхме да се свържем. Няма да има членове на семейството му, не че имаше много роднини. В общи линии, нищо, от което да се притеснявате. — Вероника й се усмихна окуражаващо. — Не е необходимо да говорите. Но може би ще ви е интересно да чуете спомените на други хора за Санди.

— Санди — неочаквано извика Итън. — Къде е Санди?

Фрида се наведе и бавно и старателно избърса устата му.

— Много мило от ваша страна — обърна се тя към Вероника. — Бих желала да дойда.

Когато се върнаха в дома на Саша, Фрида приготви на Итън салата от леща, която той не пожела да яде, след което си поиграха на криеница. Вярно беше това, което беше казала на Вероника: децата наистина възприемат света по различен начин. Итън си мислеше, че щом той не я вижда, значи и тя не го вижда. Той стоеше в един ъгъл на стаята, закрил очите си с длани, а тя на висок глас се опитваше да го открие. После той се пъхна под масата с дървените си играчки и Фрида го чуваше как им говори, едновременно заповеднически и приятелски. Когато гласът му престана да се чува, тя надникна под покривката на масата и видя, че е заспал, стиснал в ръце миниатюрните фигурки и с полуотворена уста. Фрида нежно го издърпа от скривалището му и го сложи на дивана, подложи една възглавница под топлата му главичка и спусна завесите, така че слънцето да не го огрява. После приседна край него и го наблюдава известно време. Той леко пухтеше в съня си, а очите му се движеха под спуснатите клепачи. Какво ли сънуваше това загадъчно малко същество? Какво ли виждаше, когато очите му бяха затворени?

Когато Саша се прибра, Фрида четеше приказка на Итън. Разказваше се за голям брой животни, които седят на дръжката на една метла. Той знаеше текста наизуст и често подсказваше думите.

— Чета му я вече за шести път — каза Фрида, като се изправи. — Ако се опитам да му прочета нещо друго, той задържа дъха си и лицето му става аленочервено. Още малко, и ще се спука. Удивително е колко много сила може да има в едно дете.

— А беше ли послушен? — Саша се наведе да го целуне, но той се отскубна от нея и изчезна под масата, където започна да трака с играчките.

— Беше много послушен.

— Ти направо ме спаси.

— Едва ли е точно така.

— Утре си взех почивен ден — казах им, че ще ходя на научна конференция в Бирмингам. Имам нужда от време, за да се поровя в обявите за детегледачки. Не понасям мисълта за това. Да започна всичко наново с някаква непозната. Бих напуснала работата си, но не знам дали бих понесла да се изолирам от външния свят и да бъда просто майка. Именно от това се страхувам: да се срина психически, както стана преди. Не искам онези дни да се повторят. Не искам Итън да ме вижда в онова състояние. Никога.

— Мисля, че можеш да избегнеш всичко това — обади се Фрида след кратко мълчание.

— Как?

— Аз ще поема грижата за Итън за известно време. Да речем, за седмица-две. А и ти можеш да си вземеш полагаемата отпуска.

— Ти сериозно ли говориш?

— Разбира се.

— Защо го правиш?

— Защото имаш нужда от човек, който да се грижи за Итън. Някой, на когото можеш да имаш доверие. — Фрида се насили да се усмихне насърчително. — Хората обикновено не обръщат внимание на жена с дете, а на мен точно това ми трябва.

— На мен ли го казваш… — изрече Саша с горчивина.

— По този начин ще си помагаме взаимно, докато намериш нова бавачка.

— Мисля, че идеята ти е чудесна.

— Почакай — каза Фрида със сериозен тон. — Ще трябва добре да си помислиш. Ако не съобщиш за мен на властите, това се тълкува като престъпление.

— Изобщо не ме интересува.

— Могат да се усъмнят.

Саша решително тръсна глава.

— Никой няма да разбере.

— Но Итън знае.

— Итън няма да каже на никого. Той не е достатъчно голям, за да прави връзка между нещата. Ако нещо не е пред очите му, значи то не съществува.

Фрида си спомни как Итън стоеше на крачка от нея и закрил очите си с длани, си мислеше, че е невидим.

— Добре — каза тя. — Тогава да опитаме.

— Фрида, аз наистина не знам какво щях да правя без теб. Когато те видях тази сутрин, помислих, че сънувам — и сънят все още продължава. Тайно се надявах, че Кристин все пак ще се появи на вратата — облечена с яке, мятаща неодобрителни погледи. Тя е ужасна жена, нали?

— Да.

— Не знам как я изтърпях досега.

— Истински тиранин.

— Кой знае, може би привличам тираните.

— Може би — съгласи се Фрида. — Трябва да помислиш над това.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Какво ще стане с теб?

— Не знам.

— Къде живееш в момента? — Фрида не отговори. — Не можеш вечно да се криеш.

— Нямам намерение вечно да се крия. Просто трябва да задам някои въпроси. Както и да получа отговори.

— Всичко това прилича на кошмарен сън.

— А за мен е жива действителност.

— Те наистина ли смятат, че ти си го извършила?

— Да. И донякъде са прави да мислят така — допълни тя. — Намерената улика сочи към мен. Бях сигурна кой го е убил, но явно съм се заблудила.

— И нямаш никаква представа кой може да е бил?

— Не.

— И ако не откриеш истината, какво ще стане с теб?

— В момента мисля единствено за теб — отвърна Фрида. — Какво ще стане, ако от полицията дойдат след няколко дни и започнат да те разпитват?

— Ще отричам всичко.

— А ако те попитат за детегледачката на Итън?

— Защо им е да ме питат?

— И все пак, ако те попитат?

Саша се замисли за момент.

— Не знам какво бих им отговорила.

— Ти не знаеш, но аз знам — каза Фрида.

Възпоменателното събиране за Санди щеше да се състои в седем, близо до Тауър Бридж. Преди това Фрида се прибра в квартирата си. Трябваше да се измие — въпреки че миенето не беше особено приятно, когато водата от душа беше студена и течеше със слаба струя — и да си облече нещо не толкова ярко.

Когато наближи входната си врата, тя намали крачка и спря. Беше видяла нещо. После нещото се размърда и тя различи сгушената фигура на жена със сплъстена коса, широка риза и боси крака.

— Хана — каза Фрида, пристъпи напред и се наведе към жената.

Хана вдигна глава. Лицето й беше неузнаваемо. Лявата й буза беше наранена и подпухнала, а лявото й око беше затворено. Носът й, изглежда, беше счупен.

— Ела с мен. — Фрида я прихвана и я изправи на крака. От жената се носеше мирис на цигари, пържен лук и пот; под мишниците й и на гърба й се открояваха влажни петна. На яката на ризата й и отпред на полата й имаше кръв, кървави пръски имаше и по мръсните й боси крака.

— Карла — изхриптя жената. — Аз мислех да…

— Сега недей да говориш. Ела.

— Двете влязоха в жилището на Фрида и тя сложи Хана да седне на зацапания диван, после напълни една купа с вода и внимателно изми лицето й; водата порозовя, а жената леко стенеше от болка.

— Ще трябва да отидеш в болницата, за да ти зашият раната.

— Хана ужасено тръсна глава.

— Той ще ме убие.

— Та той едва не те е убил.

— Ти не разбираш.

— Кой е той?

Хана отново тръсна глава, макар че това движение очевидно й причиняваше болка.

— Съпругът ти? Партньорът ти?

— Имаш ли още уиски?

— Да. — Фрида стана и наля малко уиски в стъклената чаша.

Хана я надигна и жадно я изпи; част от течността се стече на тънка струйка по брадичката й. Фрида видя, че в устата й имаше кръв.

— Мислила ли си да се оплачеш в полицията?

— Не!

— Или да отидеш в приют за жени?

— Нямам никакви пари. Нямам дори едно пени. Всичко е у него. Дори документите ми.

— Въпреки това можеш да го напуснеш. Имаш избор.

— Ти не разбираш — каза отново жената. — При хората като теб е различно. Аз нямам нищо. Абсолютно нищо — повтори тя. — Той ми взе дори обувките. Казах му, че ще си тръгна. Смятах да се преместя при братовчедката ми. Тогава той ми наряза обувките и ме преби. — Хана леко докосна подутото си лице с връхчетата на пръстите си. — Такъв е моят живот. Глупаво беше да си помисля, че може да бъде по-различен.

Фрида погледна отпуснатите рамена на жената, нараненото й лице, мръсните й крака и опръсканата й с кръв, раздърпана риза.

— Аз мога да ти помогна — каза тя.

— Как? И ти си тук също като мен. Какво можеш да направиш?

— Почакай.

Фрида стана, отиде в спалнята и издърпа изпод леглото пътната си чанта. Скрити в туристическите й обувки бяха парите в брой, които беше изтеглила от сметката си в деня, когато беше оставила зад гърба си предишния си живот. Преброи ги: имаше в наличност шест хиляди и двеста лири. Отдели от тях три хиляди и сто лири и сложи останалата половина обратно в обувката.

— Ето, вземи ги — каза тя, влизайки в дневната, и подаде парите на Хана.

Очите на Хана се разшириха и тя се сви уплашено.

— Защо?

— За да живееш нормален живот.

— И все пак, защо го правиш?

Фрида погледна парите в протегнатата си ръка.

— Няма значение — отвърна тя. — За теб са.

Хана взе парите и впери в тях замаян поглед. Облиза сухите си устни, въздъхна дълбоко и издаде приглушен звук.

— Това някакъв номер ли е?

— Не.

— Ти си странна жена.

— Може би. Всеки от нас си има своите странности. Вземи и джапанките ми — каза Фрида.

— Какво?

— Ти нямаш обувки, а на мен тези не ми трябват. Имам други, които мога да нося.

Тя изхлузи джапанките си и й ги подаде. Хана ги погледна мълчаливо.

— След малко трябва да изляза — каза Фрида. — Имам нужда да се измия и да се преоблека.

— Може ли още малко уиски?

Фрида плъзна бутилката по масата и остави Хана да седи на дивана. Върна се обратно в спалнята и прерови дрехите, които си беше купила и които й бяха съвсем чужди. Накрая отдели тъмносивите панталони, с които беше ходила на погребението, както и една синя тениска с голяма зелена звезда отпред на гърдите. От кръста нагоре беше облечена като мажоретка; от кръста надолу изглеждаше като повлекана. Карла Морис сигурно би си сложила грим, но Фрида Клайн беше уморена от Карла Морис и не се гримира, само си сложи очилата с дебели рамки.

— Сега трябва да тръгвам — каза тя на Хана.

— Даа. — Погледът на Хана блестеше. Тя се потупа силно с ръка по гърдите. — И аз също. Новото ми бъдеще ме очаква.

— Можеш да го направиш.

— Така ли мислиш?