Натрапчиви мисли за петък

26

— И така, какво казаха Софи и Крис за това място? — попита Хусейн. Двамата е Брайънт пътуваха с колата по Ню Кент Роуд в прохладното утро. Магазините отваряха металните си щори, от бусовете за доставка разтоварваха кашони със стока.

Брайънт сви рамене.

— Получили анонимно обаждане, че тя е там. Но, изглежда, е поредната заблуда. В къщата живеят две източноевропейки, а от Фрида няма и следа. Това е всичко.

Той подкара колата по една странична улица и след малко паркира пред „Такстед Хаус“. Двамата слязоха; Брайънт изплю дъвката и намести панталоните си, а после се огледа.

— Ето там — посочи той към една врата на партерния етаж.

— Добре.

Хусейн тръгна напред и след малко натисна входния звънец, който явно не работеше, а после потропа силно с чукчето. Вратата, прикрепена с верига, се открехна леко и се показа полускрито лице.

— Да?

— Аз съм главен криминален инспектор Хусейн. — Тя показа служебната си карта. — А това е моят колега, детектив Брайънт. Може ли да влезем?

— Защо?

— Бихме искали да отговорите на някои въпроси.

— Вече отговорихме.

— Онова е било предварителен разпит. Сега бихме искали отново да отговорите на същите въпроси.

Лицето изчезна. Отзад се чу друг глас, вратата се затвори, освободиха веригата и вратата отново се отвори. На прага застанаха две жени. Едната беше висока, с кестенява коса, черни очи и дебели вежди. Другата беше по-дребна, с гъста перхидролено руса коса и сини сенки за очи. И двете стояха със скръстени на гърдите ръце — явен израз на съпротива.

— Какви въпроси? — попита тъмнокосата.

— Както нашите колеги вече са ви обяснили, издирваме една жена. — Хусейн почака за момент, но лицата и на двете останаха непроницаеми. — Имаме основания да смятаме, че е пребивавала тук. Името й е Фрида Клайн.

Двете жени мълчаха.

— Вероятно е използвала друго име — продължи Хусейн.

— Както вече казахме, няма жена — обади се тъмнокосата.

— Може ли да надникнем? — попита Брайънт.

— Няма жена — каза отново тъмнокосата.

— Кой живее тук?

— Ние живеем тук.

— Как са имената ви?

— Защо вие иска да знае?

— В момента водим разследване — каза Брайънт. — Ние задаваме въпроси, а вие отговаряте.

— Аз съм Илеана. — Тя посочи с палец към другата жена. — Тя е Мира. Достатъчно?

— Засега — намеси се Хусейн. — Само вие ли живеете тук?

— Да.

— Колко спални имате? — попита Брайънт.

— Този въпрос с жилищната такса[14] ли е свързан?

— Не. — Хусейн пристъпи навътре в антрето.

— Или съседите ни не харесват хора като нас?

— Както разбрахте, издирваме една жена на име Фрида Клайн. — Тя извади от служебното си куфарче снимката на Фрида и я подържа пред тях. Никоя от двете не посегна да я вземе, само я гледаха безизразно. — Познавате ли я?

— Не.

— Значи никога не сте я виждали?

— Не.

— Издирваме я за разпит във връзка с много сериозно обвинение. Получихме информация, че живее тук или е пребивавала тук.

— Информацията ви е грешна.

Русокосата отпусна ръце край тялото си.

— Ако не вярвате, влезте и вижте сами.

Хусейн и Брайънт отидоха първо в кухнята, където не намериха нищо, освен измити съдове, оставени на мивката да се отцедят, добре зареден хладилник, половин бутилка водка и тесте карти на плота. После влязоха във всяка от стаите. Имаше трета спалня, но тя беше съвсем празна: само едно легло без чаршафи, нощно шкафче и протрито килимче. Нямаше нищо друго.

— Благодаря ви за съдействието — каза любезно Хусейн.

— Ако укривате някаква информация… — започна Брайънт, но Хусейн го хвана леко за ръката.

— Да тръгваме — каза тя. — Отнехме им доста от времето.

— Беше поредното безплодно търсене — каза Хусейн на Карлсън по-късно. — Първо онзи глупав фарс в кафенето, а сега и това.

— Нищо ли не открихте?

— Нищо. Освен ако носенето на грим в седем сутринта или пиенето на водка, или миенето на съдове може да се смята за подозрително.

— Кой е подал сигнала?

— Нямам представа. Може би е, както казаха жените: някой, на когото не му харесва да има за съседи жени от България и Румъния. Как може човек просто да изчезне?

— Трудно.

— Освен ако някой не й помага. — И тя погледна Карлсън изпитателно.

Той я спря с жест.

— Не знам къде е тя, Сара.

— А ако знаеше? Ако имаше представа къде е?

— Убеден съм, че тя трябва да престане да се укрива и да се предаде.

Хусейн стана да си върви, но на вратата се спря.

— Ти наистина ли вярваш, че тя не го е убила?

— Да.

— Като полицай ли говориш или като приятел?

— Има ли разлика?

Но именно като приятел, а не като полицай, привечер Карлсън се отправи към „Такстед Хаус“, паркира през няколко преки и повървя пеша в топлата вечер. Когато потропа на вратата, никой не отговори. Опита се да надникне през отвора на пощенската кутия, но не успя нищо да види. Никъде не светеше, не се чуваше шум.

— Какво желаете? — попита един глас зад него. Той се обърна и видя две жени, едната тъмнокоса, другата русокоса. Те носеха найлонови пликове и Карлсън усети апетитния мирис на китайска храна.

— Името ми е Малкълм Карлсън и се надявам да ми помогнете.

— Вече говорихме с полицията. Те нищо не намерили.

— Аз съм приятел на Фрида.

— Не познаваме никаква Фрида. — Тъмнокосата жена извади ключ от задния си джоб и го превъртя в ключалката. Вратата се отвори в тъмното антре. — Вървете си.

— Я престанете. Знам, че Фрида е била тук, каквото и име да е използвала. Освен това знам, че и Джоузеф е идвал тук.

Те мълчаха, но Карлсън забеляза уплашените погледи, които си размениха.

— Изпратих Джоузеф тук с писмо до Фрида. Исках да я предупредя.

— Вие?

— Да. Моля ви, може ли да вляза за няколко минути?

— Мира? — каза въпросително тъмнокосата. Мира кимна едва забележимо. Двете се отдръпнаха встрани и му направиха път да влезе.

Тримата седнаха край кухненската маса на разкривените, различни по вид столове, и жените махнаха капаците на кутиите с димяща храна. Карлсън забеляза шишето с водка и видя, че е от марката, която Джоузеф си купуваше.

— Гладен ли сте? — попита Илеана.

— Не, благодаря — каза Карлсън, въпреки че изведнъж огладня и устата му се напълни със слюнка от вкусния аромат, който изпълни стаята. — Не искам да ви причиня неприятности и разбирам, че не ми вярвате. Имате право да сте подозрителни. Не очаквам да ми кажете дали Фрида е била тук. Но знаете ли къде е сега? Знаете ли дали е добре?

— Не познаваме никаква Фрида.

— Е, добре, както и да се е наричала.

Мира си взе голяма хапка ориз, полят с гъст червен сос, преглътна и каза дрезгаво:

— Всички питат за тази жена.

— Кой например? Сара Хусейн?

— Тя. Мъжът с нея. Двамата, които идваха преди. А също и онзи мъж.

— Още някой ли е идвал?

— Погледнете. — Илеана нави ръкава си и Карлсън видя червената резка, която се спускаше от лакътя надолу. — Той направил това.

— Кой?

— Мъж.

— Искате да кажете, че тук е идвал някой, който не е полицай, питал е за Фрида и освен това ви е наранил?

— Отначало той бил мил и очарователен. После започнал да удря и да заплашва. Същите заплахи като всички останали — че ще ни изгонят.

— Съжалявам. И не знаете кой е той?

— Просто мъж — повтори Илеана, сякаш всички мъже за нея бяха еднакви.

— Как изглеждаше?

Тя сви рамене.

— Незабележим.

— Незабележим?

Мира се наведе през масата и каза:

— Тя имала предвид „обикновен“.

— Имам предвид незабележим. — Илеана хвърли сърдит поглед към Мира.

— Нито висок, нито нисък — каза Мира. — Нито дебел, нито слаб. Нито грозен, нито хубав. Обикновен.

— Бял?

— Не, не бял.

— Разбирам — каза Карлсън, макар че нищо не разбра. — А цветът на косата му? Какви дрехи носеше?

— Хубаво яке — отвърна замечтано Мира.

— Какъв беше гласът му?

— Съвсем нормален.

— Имаше ли акцент?

Мира го изгледа с учудване.

— Всеки говори с акцент, само че при различните хора е различен.

Карлсън сложи шишето с водка на масата. Джоузеф наля два шота до ръба. Двамата ги надигнаха и изляха парливата течност в гърлата си. Джоузеф отново ги напълни.

Този път Карлсън само отпи от водката.

— Срещнах се с Мира и Илеана.

Джоузеф пресуши чашата си и я остави встрани с леко потракване.

— Е, и?

— Знам, че е била там и че вече е напуснала мястото.

Джоузеф си замълча и впери в Карлсън кротките си кафяви очи.

— Трябва да говоря с нея, Джоузеф — продължи Карлсън. — Мисля, че тя е в опасност. Някой е по петите й.

— Всички са по петите й.

— Знаеш ли къде е?

Джоузеф си наля трета чаша, вдигна я и я повъртя в мазолестите си длани.

— Не — каза той накрая.

— Наистина ли?

— Това е самата истина. — Той сложи ръка на гърдите си. — Не знам къде е.

— Добре. Ако я откриеш, или ако тя се свърже с теб, кажи й, че трябва да говоря с нея. Като приятел.

Джоузеф доби загрижен вид. После кимна на Карлсън в знак на съгласие.

— Благодаря. Е, трябва да тръгвам. Рубен тук ли е?

— Още е в „Складовете“. Занимава се с разчистване.

— Какво разчистване?

— Проблем. Някой е влязъл с взлом. Поправих счупения прозорец, а той остана там, за да приведат всичко в ред.

— Много съжалявам. Обадил ли се е в полицията?

— Не.

Карлсън не се прибра направо вкъщи, а се отби в „Складовете“. Той позвъни на входната врата. Отвори я Паз. Ръкавите й бяха навити нагоре, а косата й беше прибрана назад. Карлсън забеляза, че е нервна и напрегната.

— Чух, че някой е проникнал с взлом.

— Не е нещо особено.

— Кой е? — провикна се един глас и отнякъде се появи Рубен. — Карлсън. Какво те води насам?

— Джоузеф ми каза, че някой е проникнал в „Складовете“.

— Някой е хвърлил паве през прозореца. Това е работа на деца.

— Обади ли се в полицията?

Рубен махна небрежно с ръка.

След малко се зададе Джак Дарган, който се плъзгаше по коридора с парцал в едната ръка и с почистващ препарат в другата. Той се спря мълчаливо до Рубен и Паз.

— На мен можете да кажете — подхвърли Карлсън.

По лицата на тримата се появи едно и също изражение на престорено недоумение.

— Какво? — попита Рубен.

— Била е Фрида, нали?

— Моля?

— Била е Фрида.

— Това е нелепо. Не знам за какво говориш.

Джак прокара длани през косата си с обичайния си жест, така че кичурите й щръкнаха нагоре.

— И аз също не знам. — Той се изсмя предизвикателно.

— Ей, това съм аз — каза Карлсън.

Рубен повдигна вежди.

— Знам. Главен криминален инспектор Карлсън от Лондонската полиция.

— Аз съм ваш приятел.

Рубен подсвирна леко.

— Какво ли би казал шефът ти?

Карлсън повдигна рамене.

— Надявам се той никога да не разбере.

— О, за бога, стига с тези глупости — прекъсна ги остро Паз. — Да, била е Фрида. Искате ли да видите?

— Да видя?

— Елате с мен.

Тя го подкани с жест да отидат до приемната и там включи компютъра. В следващия миг на екрана се появи малко размазана, но до болка позната фигура: Фрида крачеше по коридора към тях. Главата й беше високо вдигната, а лицето й беше напълно спокойно. Тя сякаш гледаше право в него, през него.

— Косата й е много къса — забеляза Карлсън.

— Предполагам, че това е нещо като прикритие — обади се Рубен.

— И така, защо е идвала тук?

— Виждате ли найлоновата торба, която държи?

— Да.

— Ние сме повече от сигурни, че това е торбата, която Санди хвърли по нея, когато се появи пред „Складовете “ — каза Джак. — Вие знаете за това. Той беше много ядосан. Никога преди не го бях виждал такъв.

— Какво има в нея?

— Аз надникнах вътре — каза Паз сякаш се оправдаваше. — След като тя изчезна и полицията я търсеше навсякъде, а медиите тръбяха за случилото се, аз прерових кабинета й, за да се уверя, че няма нищо… — Тя млъкна, повдигна рамене многозначително и врътна очи. — Е, нали се сещате.

— Нищо, което би я уличило?

— Да. Но в торбата имаше само разни дребни неща, нейни вещи, които преди това са били в дома на Санди. Малко дрехи, книги. Нищо необичайно.

— Знаете ли къде е тя сега?

И тримата поклатиха глава.

— Тя явно започва да става неспокойна — обади се Джак.

Карлсън кимна в знак на съгласие.

— Вероятно осъзнава, че времето й изтича.

И — може би защото изрече тези думи на глас, потвърждавайки собствените си страхове — Карлсън отложи прибирането си вкъщи, въпреки че беше накрак от шест сутринта и не беше ял нищо друго, освен стар кроасан в служебната закусвалня. Вместо това той пое в здрача към дома на Саша в Стоук Нюингтън.