Натрапчиви мисли за петък

7

Мъжът и жената, които живееха в апартамента под този на Александър Холанд, го познаваха бегло, но казаха, че е бил приятен, дружелюбен и ненатрапчив съсед. От време на време имал гости, но те не вдигали шум. На няколко пъти го посещавали различни жени, но не познавали никоя от тях. Често го виждали рано сутрин, когато излизал да тича. Асистентката му в университета, Тери Кийтън, кръглолика млада жена с руса коса, подстригана на бретон, не го беше виждала от началото на лятната ваканция. Каза, че много го е харесвала, и беше видимо разстроена. Не знаеше да е имал напрежение в работата или в личния си живот — но той бил дискретен човек, въпреки че бил винаги приятелски настроен и проявявал уважение. Не познавала Фрида Клайн. Неговият стар приятел Даниел Либерман, с когото бяха учили заедно в началното училище, каза, че за последен път го е видял в неделя, на осми юни, дванайсет дни преди тялото му да бъде открито в Темза. Двамата играли скуош и после отишли да пийнат по едно-две питиета; бил в отлична форма. Да, Либерман бил виждал Фрида Клайн няколко пъти. Потвърди, че приятелят му е бил разстроен от раздялата си с нея, и добави, че се е върнал от Щатите, за да бъдат заедно, поради което страдал още повече, след като връзката им приключила. Когато Софи Бърн го попита какво мисли за д-р Клайн, той направи гримаса. „По-добре е човек Алтем и каза, че е дошла да съобщи нещо за Александър Холанд. Хусейн отиде да поговори с нея. Жената очевидно се подлагаше на химиотерапия в момента: косата й беше опадала, под очите си имаше бледолилави сенки, а тялото й беше болезнено слабо.

— Не бях сигурна дали трябва да дойда — помислих си, че може би изобщо не е важно — но съпругът ми ме убеди, че съм длъжна да го направя. И ето ме тук. — Тя направи жест с костеливите си ръце.

— Разбирам, че сте дошли във връзка с Александър Холанд.

— Да.

— Познавахте ли го?

— О, изобщо не го познавах. Но когато видях лицето му по телевизията, веднага се сетих за него.

— Откъде ви е познато лицето му?

— Видях го само веднъж, но няма как да го забравя. Прибирах се вкъщи и той изведнъж се появи там.

— Там?

— Да. Изведнъж се появи, като тичаше и се препъваше по тротоара, и едва не ме събори. През цялото време крещеше. Крещеше много силно. Лицето му беше така изкривено от гняв, че се изплаших. Помислих, че ще прояви някакво насилие. В ръката си държеше полупразна торба за боклук и я хвърли по нея. Отвътре изпаднаха тениска и книга, той се наведе, взе ги и отново ги хвърли по нея. Изглеждаше като обезумял.

— Споменахте „нея“. Той по някаква жена ли крещеше?

— Да.

— И по същата жена хвърли торбата за боклук?

— Да. Предположих, че й връща някакви нейни вещи.

— Тя близо до него на тротоара ли беше?

— Не, беше до вратата, която е на няколко метра от улицата, и…

— Почакайте, госпожо Фокстън. Можете ли да ми кажете къде точно се случи това? Коя е тази врата?

— Мислех, че съм го споменала. Става въпрос за онази клиника в Примроуз Хил.

— Имате предвид „Складовете“ ли?

— Не й знам името. Намира се край градинския център „Уерам“.

— Значи е същата. А на коя дата беше?

— По-миналата седмица във вторник — връщах се от болницата. Около три и половина следобед.

Хусейн пресметна наум: десети юни. Десет дни преди тялото на Александър Холанд да бъде открито как се носи по Темза с прерязано гърло; в най-добрия случай три дни преди да бъде убит. И същия ден, когато по думите на Фрида тя го е „видяла бегло“.

— Как изглеждаше жената?

— Не я огледах добре. С бледа кожа. Мисля, че беше с тъмна коса. Във всеки случай не беше руса.

— Имате ли представа на каква възраст беше?

— Не съм сигурна. Нито млада, нито възрастна. Може би между трийсет и пет и четиресетгодишна.

— Тя отвърна ли му?

— Не. Не си спомням дали изобщо каза нещо. Един мъж се присъедини към нея. Той понечи да се намеси, но тя го спря.

— Как?

— Мисля, че просто го хвана за ръката. Не съм сигурна. Повече ме притесни човекът на тротоара. Беше ей на такова разстояние от мен. — Тя разпери длани, за да покаже на Хусейн. — Не можех да мина покрай него.

— Какво стана по-нататък?

— Мъжът ритна една кофа за смет и се отдалечи с широки крачки, а тя вдигна торбата за боклук, сложи в нея книгата и тениската и я завърза. Изглеждаше напълно спокойна. Дори прекалено спокойна. После влезе вътре. Това беше всичко. Всъщност нищо особено не се случи. Просто си помислих, че може да ви е от полза. Може би само ви губя времето.

— Не ни губите времето. Признателни сме ви, госпожо Фокстън.

— Тръпки ме побиват, като си спомня лицето му. Толкова разярено. А после научих, че е бил убит. По-малко бих се изненадала, ако той беше убил някого.

Хусейн се срещна отново с Фрида Клайн във вторника след като беше намерено тялото. Това стана в полицейския участък в присъствието на адвокат. Хусейн седна от едната страна на масата, а те седнаха срещу нея. Никой не пожела чай или кафе; нямаше светски разговор.

Хусейн и преди беше виждала Таня Хопкинс. Тя беше жена на средна възраст, пълничка, с прошарена коса и лице без грим. Носеше меки измачкани дрехи и обувки с равна подметка. В цялото й излъчване имаше нещо майчинско — но сивите й очи бяха проницателни, а мисълта й ясна и точна.

— Имам няколко въпроса — започна Хусейн.

Фрида Клайн кимна и сложи длани на масата пред себе си. Не изглеждаше притеснена и не сваляше тъмните си очи от лицето на Хусейн, но изглеждаше потисната.

— Повече от ясно е, че Александър Холанд все още е бил обсебен от вас. Бихте ли ми разказали нещо повече за тази обсебеност?

Хопкинс се наведе към Клайн и й каза нещо с тих глас, което Хусейн не разбра. Клайн не й отговори, само й се усмихна леко.

— Добре — обърна се тя към Хусейн. — Със Санди прекратихме връзката си преди около година и половина.

— Вие сте сложили край на връзката си с него.

— Да. На него му беше трудно да повярва, че нещо, което преди беше толкова важно и за двама ни, беше приключило. Не бих нарекла това обсебеиост.

— На китката си е носил старата ви идентификационна гривна от болницата.

Изражението на Фрида беше сериозно.

— Всеки има своите странности — отвърна тя лаконично.

— Да, така е. Разбрах, че се е върнал от Америка, за да бъде с вас.

— Да.

— А също и че ви е оказал силна подкрепа, когато сте се намесили в случай, който е събудил у вас болезнени спомени.

— Да говорим направо. Когато бях тийнейджър, ме изнасилиха. Върнах се в родния си град, за да открия кой го е извършил. Да, той направи всичко, за да ме подкрепи в търсенето ми.

— И въпреки това вие сте скъсали с него.

Последва пауза. Хусейн чакаше. След малко Фрида наруши мълчанието.

— Извинете. Не разбрах, че това е въпрос. Да, скъсах с него. Не можеш да бъдеш с някого просто от благодарност.

— Той много ли беше гневен?

— Беше разстроен.

— А гневен?

— Понякога нечие огорчение може да премине в гняв.

— Година и половина по-късно той все още е бил гневен?

— Все още беше разстроен.

— Някога давали ли сте му надежди, че за връзката ви има шанс?

— Не — каза тя рязко. — Не съм му давала подобни надежди.

— И не се върнахте при него?

— Не.

— Въпреки това той ви е звънял или ви е изпращал есемеси почти всеки ден, понякога по няколко пъти на ден.

До този момент Фрида говореше бързо и уверено. Сега замълча и когато се обади отново, от гърдите й се изтръгна въздишка.

— Беше много болезнено.

— За вас или за него?

— И за двама ни, разбира се. Но може би повече за него.

Вратата се отвори и в стаята влезе Брайънт, затваряйки тихо след себе си. Той кимна на Фрида, представи се на Таня Хопкинс и притегли един стол към масата. Хусейн го изчака да седне и заговори отново.

— Отговаряхте ли на обажданията му, когато ви звънеше по телефона?

— Понякога. Отначало отговарях, но не и напоследък. — Тя се намръщи. — Реших, че това само ще влоши нещата.

— Когато му отговаряхте, как протичаха разговорите ви?

— Не разбирам въпроса ви.

— Много е просто. Той умоляваше ли ви, крещеше ли ви, обиждаше ли ви?

— Санди беше горд човек.

— Това не е отговор.

— Опитвате се да го изкарате… — Фрида леко повдигна дланта си, после я сложи обратно на масата — … объркан и неуравновесен.

— А не беше ли объркан и неуравновесен?

— Беше в мрачен период от живота си и вероятно се е държал по този начин. В повечето случаи не отговарях на обажданията му, а ги прехвърлях към гласовата си поща.

Хусейн извади фотокопието с датите и часовете, които бяха написани в бележника на убития.

— Това познато ли ви е?

Фрида се вгледа в листа.

— Това е графикът ми в „Складовете“ — каза тихо тя.

— Значи е бил наясно с ангажиментите ви.

— Очевидно е така.

— При предишния ни разговор ми казахте, че е минало доста време, откакто реално сте се срещали, и че — каква беше фразата? Сте го видели бегло около две седмици преди да бъде намерен мъртъв. Във вторник, на десети юни. Считайте това за въпрос — добави Хусейн, забелязвайки немигащия поглед на Фрида.

— Да, точно така.

— Искам да разбера малко повече за тази ваша последна и неочаквана среща с него. Какво беше настроението му?

Преди Фрида да отговори, на вратата се почука. Хусейн се огледа недоволно. Тя кимна на Брайънт, който отиде да отвори. Чу се как говори с някого отвън, после влезе обратно. С него влезе и един мъж, облечен с тъмен костюм и строга тъмносиня вратовръзка. Сивата му коса беше разрошена, на очите си носеше очила с рогови рамки и докато оглеждаше стаята, примигваше като бухал. Под мишницата си беше стиснал кафява папка.

— Може ли да седна? — попита той.

— Това не е публично събитие — отвърна троснато Хусейн.

— Знам, знам. — Мъжът порови във вътрешния си джоб, извади бяла визитна картичка и й я подаде. Докато Хусейн я разглеждаше, той се огледа наоколо, сякаш не беше сигурен къде точно се намира.

— Не сте ли от столичната полиция? — попита тя накрая.

— Не — отвърна мъжът.

— Не ми е съвсем ясно кой сте.

— На визитката е посочен номер, на който можете да се обадите, ако желаете — каза той с благ тон.

— Естествено. Вземи, Глен. — Хусейн подаде картичката на Брайънт. — Моля те, иди и провери това. — Тя погледна към непознатия. — Ще почакаме, докато се върне детектив Брайънт и тогава ще продължим.

— Разбира се. Извинете, ако ви досаждам.

Брайънт излезе от стаята, а Хусейн зачака, свивайки и разпускайки длани на масата. Фрида Клайн седеше срещу нея неподвижно, с изправен гръб. Когато Брайънт се върна след няколко минути, на широкото му лице беше изписано комично объркване, но той кимна на Хусейн и прошепна нещо в ухото й.

Хусейн гневно присви устни.

— Очевидно вашите приятели са по-високопоставени от моите — каза сухо тя.

— Ще се постарая да не ви преча.

Мъжът не седна, а отиде в далечния край на стаята и се облегна на стената, скръстил ръце на гърдите си и прегърнал папката.

— Не се притеснявайте — обърна се той към останалите с невъзмутимо изражение на лицето. — Все едно ме няма. Аз не участвам в разследването.

— И по-добре. — Хусейн насочи вниманието си към Фрида. — Докъде бяхме стигнали?

Фрида не отговори веднага. Тя се извърна към облегналия се на стената непознат мъж, който се усмихваше с едва доловима усмивка.

— Бих предпочела да застанете така, че да мога да ви виждам.

— Напълно сте права. — Мъжът направи няколко крачки и застана странично на Фрида. — Така добре ли е?

Фрида кимна с глава, после отново впери поглед в Хусейн.

— Интересува ви дали си спомням да съм виждала Санди близо до „Складовете“. И отговорът е, да, спомням си много добре.

— И държанието му беше агресивно?

— Не бих го нарекла така.

— Крещял е, хвърлил е по вас торба за боклук, ритнал е кофата за смет. Как според вас се нарича това?

— По-скоро беше превъзбуден.

— Добре. Да приемем, че е бил „превъзбуден“. Защо не счетохте за необходимо да ми кажете за тази ваша бегла среща с бившия ви партньор?

— Не смятах, че е от значение.

— Нали си давате сметка, че това е бил един от последните пъти, когато е бил видян, преди да изчезне. От онзи момент нататък не му е оставало много да живее. Най-много още ден-два.

Фрида я погледна съсредоточено; лицето й беше като маска, а тъмните й очи проблясваха.

— В продължение на година и половина Александър Холанд непрекъснато ви е притеснявал и накрая е бил убит. Как ще коментирате това?

— Това е несериозен въпрос — намеси се Хопкинс.

— Добре. Интересува ме как така сте заобиколена от събития, свързани с насилие и душевни травми. Вече говорихме за някои случки от последните няколко години…

— Да спрем до тук — прекъсна я Хопкинс. — Ако имате конкретни въпроси във връзка с разследваното престъпление, д-р Клайн може да ви отговори.

— Можете ли да ми кажете нещо за Майлс Торнтън?

Фрида Клайн се намръщи и леко се наведе напред.

— Майлс? Намерили ли са го?

— Не — обади се Брайънт за пръв път от началото на разпита. — Но вие сте съобщили за изчезването му и доколкото разбрах, той също се е държал агресивно с вас.

Таня Хопкинс поиска да се намеси, но Фрида се обърна към нея:

— Всичко е наред. Знам, че искате да ме защитите от самата мен, но аз предпочитам да отговоря на тези въпроси. Да, аз съобщих, че Майлс е изчезнал. Да, той е склонен да проявява агресия и да създава напрежение, често е объркан и губи реална представа за нещата.

— Значи сега имаме не един, а двама агресивни мъже, които са се нахвърлили срещу вас през последните няколко седмици. Единият от тях е изчезнал, а другият е бил убит — заключи Хусейн.

— Достатъчно. — Таня Хопкинс се изправи и погледна към Фрида, очаквайки и тя да направи същото.

— Може би е достатъчно — съгласи се тя, без да помръдне. — Но искам да подчертая, че Майлс е неуравновесен млад човек, който може да представлява опасност за другите, но най-вече за себе си. Затова съобщих, че е изчезнал. Съжалявам, че не е бил открит или върнат на близките му. — За пръв път Фрида като че ли се отпусна и изостави хладния тон, с който говореше досега. — Всъщност именно него очаквах да видя в моргата.

— Майлс Торнтън? — Хусейн си спомни тръпката, която беше преминала по лицето на Фрида Клайн.

— Да. Не Санди.

— Разбирам.

— Той реши, че съм го предала, когато преди няколко месеца го изпратихме на лечение в едно психиатрично отделение. Донякъде беше така. И, разбира се, в известен смисъл бях предала и Санди. Сигурно ме е помислил за жестока и безсърдечна. Понякога и аз самата мисля същото за себе си.

Таня Хопкинс отново се отпусна на стола.

— Не мисля, че трябва да продължаваме разговора в тази посока.

— Д-р Клайн, бихте ли ни разрешили да претърсим къщата ви?

— Моята къща? — На лицето й се изписа объркване и огорчение. — Но защо? — Хусейн чакаше невъзмутимо. — Не, не съм съгласна. Ако възнамерявате да се ровите из личните ми вещи, ще ви трябва заповед за обиск.

— Много добре.

— А сега наистина трябва да тръгваме. — Таня Хопкинс отново се изправи и Фрида Клайн също стана от стола. Тя измери с поглед Хусейн, а после Брайънт.

— Тръгнали сте в грешната посока — каза тя. — Така давате възможност на човека, който е убил Санди, да се измъкне безнаказано.

— Имате предвид Дийн Рийв?

— Да. Имам предвид Дийн Рийв. Вие очевидно сте жена, която трудно би приела нечия друга версия за истината. Следвайте това, което ви казах.

— Д-р Клайн…

— Познавам този търпелив тон. Стига с това д-р Клайн. Явно сте решили, че се заблуждавам.

— Вие не само се заблуждавате. Вие възпрепятствате работата ни.

— Имате предвид заповедта за обиск ли? Добре. — Фрида уморено повдигна рамене. — Претърсете дома ми. Къде трябва да се подпиша?

— Понякога — каза Таня Хопкинс, като я хвана за лакътя и я задърпа към вратата, — разпитваният се превръща в техния най-голям враг. Тръгваме.

— Д-р Клайн?

Фрида, Хусейн и Таня Хопкинс се озърнаха. Беше мъжът, който стоеше облегнат на стената.

— Да?

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита мъжът.

— Кой сте вие? — попита на свой ред Фрида. — Нямам представа защо сте тук.

Мъжът отново примигна.

— Моля да ме извините — каза той. — Пропуснах да ви се представя. Казвам се Левин. Уолтър Левин.

— В качеството си на какъв сте тук?

— Нямам нищо общо с разследването. Изпратен съм от Министерството на вътрешните работи. Малко е трудно за обяснение.

— Ако имате въпроси, ще трябва да ги зададете чрез мен — обади се Таня Хопкинс.

— Не се интересувам от настоящия случай. — Левин се отмести от стената и изпъна гръб. — Прочетох досието ви. — Той се усмихна широко. — Впечатляващо. Направо изумително. Исусе! Потресаващият случай с момичето, за което сте помогнали да бъде открито в онова мазе. В къщата в Кройдън.

— Моля ви! — Хусейн започваше да губи търпение. — В момента провеждаме разпит.

— Всичко е наред. — Едва сега Фрида се вгледа внимателно в него и забеляза усмихнатото му лице и проницателния му поглед. — Какво по-точно ви интересува?

— Любопитен съм да узная — тъй като от документите по случая не става ясно — какво събуди първоначалното ви подозрение?

Фрида се замисли за момент. Струваше й се, че се е случило доста отдавна, и то на някой друг.

— В кабинета ми дойде млад човек. После се оказа, че е бил мним пациент — подставено лице в проект, предназначен за медиите. В хода на разговора ми разказа една история: как като дете е подстригвал косата на баща си. Тя ми прозвуча странно и в същото време в нея имаше нещо истинско. Поставих си за цел да разбера откъде тръгва тази история. Това е всичко.

— Невероятно! — възкликна Левин.

— Вие за това ли сте дошли? Да разпитвате за разследване отпреди две години? — попита Хусейн с рязък тон.

— Не. Исках лично да се запозная с д-р Клайн — отвърна Левин. — Изумителна история!

— И все пак, освен че сте възхитен, за какво точно сте тук? — настоя Хусейн.

Левин не отговори, само гледаше Фрида с почуда.

— Ужасно съжалявам за всичко това — каза той накрая.

— Аз също — отвърна Фрида.