Натрапчиви мисли за петък

12

Фрида се събуди от чукане по водопроводни тръби и високия говор на мъж на непознат език. Полежа в леглото няколко минути, забила поглед в напукания и мръсен таван. В нейната малка къща котаракът сигурно вече обикаляше от стая в стая, където всичко беше чисто, спретнато и подредено. Леглото й беше оправено и я чакаше да се завърне.

Беше още рано, но тя стана и бързо се изми със студена вода, после облече ярката си пола и една от тениските; с малкото количество коса усещаше главата си странно лека. Докато се спускаше надолу, една млада жена, която пушеше сгушена в един ъгъл на стълбището, вдигна глава и я изгледа безучастно. На двора момче с остра като четина коса и щръкнали уши караше в кръг колелото си и си тананикаше. Иначе мястото беше пусто и на фона на белезникавото небе изглеждаше като призрачен град.

Фрида изпи голяма чаша горчиво кафе в кафенето, където беше хапнала предишната вечер, а после се запъти към станцията на метрото. В мотрисата тя прелисти страниците на таблоида „Метро“[7], който беше на съседната седалка, и видя снимката си, придружена от кратък коментар. Всички наоколо четяха същия вестник. Фрида си сложи очилата с дебелите рамки.

Тя знаеше улицата в Кензъл Грийн, на която живееше Майлс Торнтън. Спомни си, че веднъж й беше казал, че живее с още трима в жилище над магазин за офис обзавеждане. Не й беше трудно да го намери. Знаеше, че се беше изпокарал жестоко със съквартирантите си; един от тях беше предпочел да се изнесе, отколкото да съжителства с Майлс, когато той навлезеше в период на остра психоза. Другите двама от време на време го бяха заключвали навън, а на два-три пъти се бяха оплаквали от него в полицията. Но Фрида беше тази, която в крайна сметка го беше изпратила да се лекува в психиатрично отделение, считайки го за опасен за себе си и за околните, и именно нея той смяташе за най-голяма предателка. Беше я нарекъл безсърдечна кучка, чудовище, курва. Тя си спомни изкривеното му до неузнаваемост лице, докато крещеше срещу нея, запенената му уста, пламтящите му от омраза очи. Но тя си го спомняше и в по-спокойни дни, когато той се ужасяваше от себе си. Фрида натисна входния звънец и когато домофонът изпука и се чу неясен глас, тя се представи.

— Аз съм Ан Мартин от социалните служби и съм тук във връзка с Майлс Торнтън. Може ли да поговорим за малко?

Човекът отсреща каза нещо неразбираемо, след което се чу характерното бръмчене и вратата се отвори. Новите й сандали затропаха нагоре по тесните дървени стъпала. Млад мъж стоеше пред отворената врата на апартамента, облечен с елегантни панталони и риза, но с боси крака. В ръката си държеше керамична чаша с кафе.

— Здравейте — каза Фрида и протегна ръка. — Ан Мартин.

— Дънкан Мортимър — каза той. — Здравейте.

— Може ли да вляза? Няма да отнеме много.

И без да дочака отговор, бързо мина край него и влезе вътре, опасявайки се да не й поиска документ за самоличност. Може би вчера трябваше да си купи чанта за документи. Тя извади бележник от чантата си.

— Желаете ли кафе?

— Не, благодаря. Не искам да ви отнемам от времето. — Отнякъде се чуваше шум на течаща вода, после се затръшна врата.

— Казахте, че идвате във връзка с Майлс?

— Да. Просто рутинна проверка.

— Горкият нещастник. — Той отпи голяма глътка кафе. — Кажете ми, вие самата видяхте ли го?

— Кога да съм го видяла?

— Това, което се е случило, е отвратително и искам да знам дали Майлс е добре.

— Ние всички искаме това. Точно затова съм тук.

— Но той ще се оправи ли?

Фрида го погледна. Имаше чувството, че водят несвързан разговор.

— Невъзможно е да се каже, преди да сме го открили.

— Да го откриете?

— Предполагам знаете, че Майлс изчезна преди няколко седмици?

— Какво? — Тя започна да му обяснява, но той я прекъсна. — Не знаете ли?

— Какво трябва да знам?

— От полицията не ви ли казаха?

— Не ви разбирам.

— Той се е върнал.

— Майлс се е върнал?

— Да. Вчера се е появил. Мислех, че по този повод сте дошли.

— О! — каза Фрида. Тя намести очилата на носа си и се опита да си придаде делово изражение. — Това е добра новина.

Младият мъж се изсмя нервно.

— Така ли мислите? Той е в окаяно състояние.

— В състояние на остра психоза?

— Това е най-малкото. Доколкото разбрах, не е на себе си. И е жестоко пребит — меко казано. Говорих с горката му майка. Каза, че изглежда така, сякаш е бил изтезаван.

Стаята сякаш изведнъж се смали и изстина.

— Как по-точно? — попита Фрида.

— Това е всичко, което знам. Тя плачеше толкова силно, че не исках да я разпитвам за подробности. Бих желал да го посетя, но той сигурно няма да иска да ме види. Не се разделихме по най-добрия начин.

— Знаете ли къде е?

— В онази психиатрична болница южно от реката. Почакайте, записал съм си името.

— Благодаря, не е нужно. Знам къде е.

— Ако го видите, предайте му поздрави от мен и му кажете, че му желая бързо да оздравее.

— Непременно ще го направя.

След като се отби в едно интернет кафе, за да провери в колко часа ще се състои погребението на Джун Рийв на по-следващия ден — беше насрочено за единайсет и петнайсет в крематориума в Източен Лондон — Фрида си купи канелена кифличка от пекарна на булеварда и отиде в една малка градинка, за да я изяде и да обмисли някои неща. Седна на една дървена пейка; слънцето огряваше голия й врат и босите й крака; на няколко крачки от нея един гълъб кълвеше нещо в тревата. Ядеше кифличката много бавно: засищащата й сладост й действаше успокояващо. Изтезаван. Какво означаваше това? Кой би извършил подобно нещо? Сякаш леден вятър мина през тялото й и тя потръпна от студ въпреки лятната жега. Беше убедена, че знае отговора.

Отвори пътеводителя си за Лондон и по картата се ориентира къде точно се намира — беше близо до парка „Пекам Рай“. Щеше да отиде там и да реши какво да прави по-нататък; щеше да си състави план за останалата част от деня. Фрида беше жена, свикнала да организира ежедневието си. Дори когато си почиваше, гледаше да отдели време да се види с приятели или да нарисува нещо в малкото си ателие. Сега денят беше дълъг, без ясни граници. Тя седна в декоративната градина, сред лятната зеленина на парка. За известно време съсредоточи мислите си върху завръщането на Майлс Торнтън и върху факта, че е бил изтезаван. Но не беше наясно с конкретните обстоятелства и прехвърли случката в по-задните кътчета на съзнанието си. По-късно щеше да се върне към нея.

В нормалното си ежедневие сега щеше да е в частния си кабинет и седнала в червеното си кресло, да наблюдава лицето на пациента срещу себе си и да се вслушва в думите му или да мълчи заедно с него. След като сеансът приключеше, той щеше да си тръгне и тя нямаше как да узнае дали се чувства, или не се чувства добре. Мислите й се насочиха към Джоузеф и тъжните му кафяви очи, към Рубен, към племенницата й Клои, която беше свикнала с мисълта, че когато беше в беда или имаше нужда от подкрепа — а това често й се случваше — винаги можеше да разчита на нея. Е, вече не.

После се замисли за Саша и за Итън и сърцето й болезнено се сви. От всички, които беше изоставила принудително, се тревожеше най-много за тях. Клои често беше хаотична, но умееше да се противопоставя и да отстоява своето. Противно на нея, Саша не умееше да се бори. Тя беше лесно ранима и се нуждаеше от подкрепа и закрила, особено сега, когато беше самотна майка с отговорна работа, с малко дете, обидчив и припрян бивш съпруг и бавачка, която според Фрида беше неоправдано строга. А Итън не можеше да се защити. Колкото и да се опитваше да се скрие в своето малко убежище под масата, в реалния свят той имаше майка с крехка психика, наранен и гневен баща и нетърпяща възражения бавачка, която го наричаше „лошо момче“.

Тя погледна още веднъж в пътеводителя и взе решение. Десет минути по-късно беше във влака, който се движеше от Пекам Рай до транспортния възел Долстън Джънкшън. Оттам отиде до автогарата и се качи на автобус 243 до Уд Грийн в Северен Лондон. Освен нея в него пътуваше само още една жена — дребна, с тъжен вид и проскубано куче до краката. Никой от двамата не й обърна внимание. Фрида слезе в Стоук Нюингтън и се отби в малко кафене, където предлагаха здравословна храна. Купи си сандвич с пресни зеленчуци и бутилка минерална вода. После се отправи към дома на Саша. Струваше й големи усилия да не се оглежда непрекъснато. С твърда стъпка мина покрай вратата, погледна встрани, но не видя нищо. Завесите на горния етаж бяха спуснати, щорите на долния етаж бяха наполовина отворени. Не личеше вътре да има някого. Тя отиде до горния край на улицата и се облегна на един чинар. Не беше гладна, но хапна малко от сандвича, наблюдавайки внимателно къщата, за да види, ако някой влезе или излезе. Саша щеше да бъде на работа още няколко часа, но Итън и Кристин със сигурност щяха да се появят.

В два часа Фрида изостави наблюдателния си пост и повървя до парка „Клисолд“, който се намираше наблизо. Беше ходила там много пъти — със Саша и Итън, понякога с тях идваше и Франк. Няколко пъти бяха ходили заедно със Санди: слагаха Итън в количката му, когато беше още бебе, и му показваха патиците и сърничките. За момент тя почти усети присъствието му: гледаше я, слушаше я, докато говори, отмяташе глава назад, смеейки се весело, вземаше ръката й в своята. Уви, Санди беше мъртъв — жестоко убит — а тя беше сама. Как бяха стигнали дотук?

Фрида застана до затревената площ, където се разхождаха сърни и елени, залепи лице до оградата и тогава ги забеляза на отсрещната страна, полускрити от дърветата. Първо видя Итън, чието лице беше цялото на петна, а до него вървеше Кристин, която го беше хванала за ръка и го дърпаше. Той плачеше; сега вече го чуваше, макар и да не разбираше какво точно казва — може би той не говореше, а само хлипаше горчиво.

Кристин го теглеше с каменно изражение на лицето. Тя не се трогваше от плача му, просто го влачеше, все едно беше тежък товар, който трябваше да бъде придвижен от едно място на друго. Итън постоянно се препъваше, но тя вървеше напред с равна енергична крачка и той все повече увисваше на ръката й. „Мама, мама, мама“, повтаряше Итън и сочеше назад, дърпайки я да се върнат обратно по посоката, от която бяха дошли. Лицето му беше сгърчено и посиняло от плач.

Фрида стоеше, без да помръдне, и ги гледаше, докато те накрая се скриха зад завоя и плачът му вече не се чуваше. Тя стоеше със стиснати юмруци и натежало сърце. Едва се сдържаше да не се затича след тях и да издърпа детето от здраво стисналата го жена, но накрая се овладя. Обърна се и тръгна по алеята, от която бяха дошли. Забеляза някакви разпилени предмети и като се наведе, видя, че бяха миниатюрните дървени животни на Итън, които той вземаше със себе си, когато се криеше под масата в своя въображаем свят. Значи заради тях така упорито беше настоявал да се върнат. Тя събра фигурките една по една, като внимаваше да не пропусне някоя, и ги избърса от праха.

През останалата част от следобеда, в продължение на часове, Фрида обикаляше улиците, тъгувайки за удобните си обувки. Тя се спусна до Риджънс Канал, мина покрай закотвените къщи лодки, някои от които бяха големи и прясно боядисани, а други изглеждаха като плаващи съборетини, след което извървя целия път до Излингтън, следвайки тунела, и накрая излезе на Каледониан Роуд. Мина край апартамента на Санди, макар и да знаеше, че не бива да го прави, и си представи как отива към собствената си къща. Вместо това се запъти към малкия природен резерват в иначе оживения Кингс Крос, където приседна за малко, любувайки се на баржата, превърната в цветна градина. Наблизо един доброволец развеждаше шумна тълпа ученици.

Привечер, когато слънцето вече грееше по-ниско на хоризонта, тя се върна обратно в Стоук Нюингтън и отново застана в горния край на улицата на Саша. Знаеше, че Саша ще се прибере от работа от противоположната страна и наистина, малко след шест, видя приятелката си да върви с бавна крачка към дома си. Дори от разстояние се забелязваха слабата й фигура и отпуснатите й рамене. Като стигна до входната врата, Саша изпусна ключа си и се наведе да го вдигне. Когато се изправи, тя не посегна веднага да отключи, все едно събираше сили за предстоящо изпитание. Накрая отвори и влезе.

Четири минути по-късно Кристин излезе с маршова стъпка — спретната, стегната и енергична. На горния етаж лампите светнаха. Фрида почака малко и отиде до входната врата на Саша. През деня беше купила пощенски пликове и в един от тях сложи дървените животни, а отгоре с едри печатни букви написа името на Итън. После го пъхна в отвора на пощенската кутия и преди да се е размекнала, се отдалечи с бързи крачки.