Навигаторът

9.

Оранжево-белият самолет „Херкулес 130” HC за далекообхватно наблюдение на Международния леден патрул потегли от Сейнт Джонс призори и пое на изток за седемчасов полет. Машината беше тип високоплощник, движеше се със скорост петстотин и шейсет километра в час и щеше да прелети над трийсет хиляди квадратни мили на океана до края на смяната си.

Мъжът от бреговата охрана пред радарното табло на самолета си мечтаеше за срещата с една млада жена от Нюфаундленд довечера. Тъкмо обмисляше как да я вкара в леглото, когато зърна на екрана подозрителен обект.

Той мигновено забрави за жената и се съсредоточи върху екрана. Четиримоторният турбовитлов самолет носеше радар, който беше насочен напред и настрани. Страничният радар бе засякъл голям предмет във водата на около двайсет мили на север.

От 1912 година, когато бяха създадени специалните патрули за наблюдение и засичане на айсберги, за да се предотвратят нови нещастия като това с „Титаник” досега много неща се бяха променили. Въпреки технологичния напредък обаче засичането на айсберг все още си беше повече изкуство, отколкото въпрос на наука.

Мъжът пред радара се опита да прецени дали предметът е айсберг или рибарска лодка на котва. Плавно движение на обекта щеше да означава плавателен съд. Предметът, привлякъл вниманието му, почти не помръдваше. Опитното око на мъжа забеляза на радара сянка там, където от по-далечната страна на предмета нямаше радиолокационно ехо – феномен, който подсказваше, че обектът е по-висок от кораб.

Айсберг.

Той уведоми пилота за обекта и за местоположението му и самолетът се отклони на север.

Мъглата, надвиснала над океана, им пречеши да установят зрителен контакт до последната минута. Самолетът се спусна на стотина метра над водата. Мъглата изтъня и се показа айсберг с висок тесен ръб от единия край. Мъглата отново се сгъсти, но този кратък поглед им беше достатъчен.

Самолетът изпрати данните за айсберга в оперативния център на Ледения патрул в Гротън, Кънектикът. Там компютър определи вероятната посока на движение на айсберга и от центъра излъчиха радио-предупреждение към корабите, плаващи в този район. Съобщението беше засечено от един от самолетите на „Бийч Супер Кинг” на „Пръвиншъл Еърлайнс”, който патрулираше край Гранд Бенкс след подписан договор с офшорна петролна копмания.

Двумоторният самолет се насочи към мястото със съобщените координати. Мъглата се вдигаше и самолетът намери мишената без проблеми. Няколко пъти мина ниско над нея и пилотът потвърди по радиото, че я е видял. После изпрати информацията на всички петролни платформи и съдове наоколо.

„Лейф Ериксон” плаваше, без да бърза. Но когато спешното съобщение пристигна двата дизелови двигателя от по десет хиляди конски сили незабавно напрегнаха мускули и с шум и трясък показаха на какво са способни. Корабът полетя напред като ченге на мотоциклет, хукнало след шофьор с превишена скорост, и остави след себе си разпенена следа в сивото море.

Остин беше на мостика и разглеждаше задълбочено една карта заедно с Дзавала, когато предупреждението се разнесе от радиоговорителя.

– Нашият изчезнал Моби? – обърна се Остин към капитана.

– Може би – отвърна Доуи. – Описанието съвпада. Скоро ще разберем.

Доуи заповяда да увеличат скоростта. Около устремения напред нос на кораба се заизвиваха пухкави късове мъгла. Само след минути видимостта почти изчезна и „Лейф Ериксон” се оказа обгърнат от плътна мъгла. Корабът продължи напред като разчиташе единствено на електронните си очи.

Капитанът постоянно следеше екрана на радара и от време на време даваше команди на рулевия да промени курса. Корабът едва-едва пълзеше и напрежението на мостика беше по-гъсто от мъглата навън. „Лейф Ериксон” се движеше през обитаваните от духове води близо до гроба на „Титаник”. Въпреки електрониката, която можеше да засече лодка-играчка в дъждовна локва, сблъсъците на кораби с лед не бяха необичайни и понякога се оказваха фатални.

Капитанът изсумтя, вдигна очи от екрана и ухилен попита:

– Казвал ли съм ви с какво нюфитата отблъскват комарите?

– С ловджийска пушка – предположи Джо.

– Комарът ще се гътне, ако простреляш фаровете му за приземяване – пробва се и Остин.

– Значи тая сте я чували. Нямайте грижа, от вас ще излязат нюфита.

Напрежението намаля и капитанът отново насочи вниманието си към екрана на радара.

– Мъглата се е вдигнала малко. Внимавайте. Всеки момент ще го видим.

Остин огледа сивотата наоколо.

– Имаме си компания – каза той, разчупвайки тишината на мостика, която можеше да съперничи на тишината в катедрала.

Пред тях като в сън се извисяваха призрачните очертания на огромен айсберг. Само след секунди ледената планина изпълни пространството пред тях. В единия си край айсбергът се извисяваше рязко нагоре и образуваше огромна кула, висока колкото петнайсететажна сграда. Един слънчев лъч прониза мъглата и айсбергът заблестя като снежнобял чаршаф. Капитанът тупна Остин и Дзавала по гърбовете.

– Вадете харпуните, момчета! Открихме Моби-берг!

Той погледна запленен огромния айсберг.

– Красив е, нали?

– Прилича на малко ледено блокче – каза Остин. – А при това над водата се вижда само една осма от него.

– Сигурно има достатъчно лед за цял милиард маргарити! – промълви Дзавала със страхопочитание.

– Това е айсберг-замък – обясни Доуи. – Като този, който е потопил „Титаник”. В този район средната големина на айсбергите е двеста хиляди тона, а дължината – около седемдесет метра. Този обаче е около сто метра и може би петстотин хиляди тона. Айсбергът на „Титаник” е бил само около двеста и петдесет хиляди тона.

Капитанът заповяда на рулевия да заобиколи айсберга и да не се приближава на повече от трийсет метра.

– Трябва много да внимаваме – обясни той.

– Тези издатини, които стърчат от водата, май могат да остържат ракообразните от корпуса ни – прецени Остин.

Капитанът не сваляше спокойния си, внимателен поглед от айсберга.

– Притесняват ме не те, а това, което не можем да видим. Сините пукнатини са слабите места в айсберга. Във всеки момент може да се отчупи гигантско парче лед и самото му падане във водата може да ни потопи – Доуи хвърли поглед към Остин и се ухили: – Още ли се радвате, че се качихте да се повозите с нас?

Остин кимна и се загледа в смъртоносната красота на величествената ледена планина.

Дзавала вече се бе освободил от всичките си резерви за пътуването и не откъсваше запленен поглед от огромния айсберг.

– Фантастично! – промълви той.

– Радвам се да го чуя, приятели мои, защото това бебче е ваше. Преди години един кораб на НАМПД ме измъкна от напечена ситуация. Това е моят начин да ви се отплатя. Собствениците на кораба казват, че застраховката няма да е проблем, стига да се запишете като временни членове на екипажа, което вече направихте. Показахте, че сте природни таланти в прибирането на късчета от бургери.

Доуи бе позволил на гостите си да им помогнат в тегленето с ласо на по-малките ледени парчета, които моряците наричаха „бургери“ – кръстени съвсем неточно на специалитета от заведенията за бързо хранене. Капитанът беше впечатлен колко добре работят в екип двамата и колко бързо усвоиха техниката.

– Тези бургери бяха големи колкото къщи – отбеляза Остин. – Това тук обаче е колкото комплекса „Уотъргейт”.

– Принципът е един и същ. Виждаш ги. Обикаляш ги, увиваш ги с въжето и започваш да ги влачиш. Ще надничам през рамото ви, да не вземете да пострадате. Сега си слагайте водонепромокаемите костюми. Ще се срещнем на палубата.

Остин и Дзавала се ухилиха като хлапета, които ще се возят за пръв път на велосипед с две колела. Благодариха на капитана и се отправиха към каютата си. Навлякоха още няколко ката топли дрехи и се пъхнаха в яркооранжевите непромокаеми костюми. Когато излязоха навън, вятърът се бе засилил. Неравната повърхност на морето сега беше набраздена като кожа на алигатор.

Под внимателния поглед на капитана двамата мъже се захванаха за работа заедно с екипажа. Първо трябваше да прикрепят една към друга дългите четиристотин метра части от дебелия полипропиленов буксир. Буксирът минаваше през цилиндричен барабан на кърмата и беше прекаран през широк клюз във фалшборда. За свободния му край беше завързана оранжева шамандура. Остин се свърза с мостика по уоки-токито и съобщи, че всичко е готово.

Корабът започна да прави голям кръг, като поддържаше около седемдесет метра дистанция от айсберга и спираше, за да може екипажът да омотае части от него с буксира.

Когато „Ериксон” се върна в началната си точка, един от моряците закачи с кука този край на шамандурата, който се носеше във водата, и я издърпа на палубата. Остин нареди на матросите да прикрепят стоманена проволка, за да задържат въжето ниско във водата, в противен случай можеше да се изхлузи по хлъзгавата повърхност на айсберга.

Капитанът огледа всичко.

– Добра работа – каза той. – Сега идва забавната част.

Той поведе Остин и Дзавала към мостика. Корабът и айсбергът бяха разделени от около половин миля открит океан. Доуи смяташе това за минималното разстояние за безопасно влачене.

– Оттук нататък ще ви оставя вие да поемете нещата – обърна се към него Остин.

Знаеше, че това не е работа за аматьор. Айсбергите, влачени на буксир, понякога се преобръщаха, а освен това винаги съществуваше опасност буксирът да се заплете във витлата.

По указания на капитана корабът увеличи скоростта. Буксирът се опъна. Водата под кораба закипя. Айсбергът неохотно преодоля леността, която го държеше на едно място. Огромната ледена планина се размърда и корабът и айсбергът бавно поеха напред. Щяха да минат часове, преди скоростта им да достигне един възел.

Сега, когато вече влачеха айсберга, Остин се извини и отиде в каютата си. След няколко минути се върна и подаде на капитана картонена кутия. Доуи я отвори и на лицето му се изписа широка усмивка. Той извади отвътре широкопола каубойска шапка „Стетсън” и я сложи на главата си.

– Малко ми е голяма, но мога да я натъпча с вестник. Благодаря, момчета!

– Малък израз на благодарност, задето ни приехте на борда – рече Остин.

Дзавала се взираше в айсберга, пред който корабът изглеждаше малък като играчка.

– Какво ще правим с това нещо?

– Ще го завлечем до течение, което да го отдалечи от петролната платформа. Това може да отнеме няколко дни.

– Капитане… – дежурният на радара повика Доуи при монитора. – Следя един обект. Май се е отправил към Голямата северна...

Дежурният на радара беше нанесъл три хикса с восъчен молив върху прозрачен лист и ги беше свързал, за да покаже движението на обекта. Капитанът взе една линия и я подравни със знаците.

– Не е добре! – измърмори той. – Имаме кораб, който се движи по права линия към петролната платформа. И то бързо.

Той се свърза по радиото с голямата северна платформа. Дежурният на радара там бе забелязал приближаващия кораб и се бе опитал да се свърже с него, но без успех. Каза, че тъкмо се е канел да повика „Лейф Ериксон”, но Доуи го е изпреварил.

– Започваме да се тревожим – продължи мъжът. – Корабът се движи точно към нас.

– Да, така изглежда – съгласи се Доуи. – Мисля, че е на десетина мили от вас.

– Прекалено близо, да го вземат мътните!

– Ще оставим айсберга, който теглим, и ще се опитаме да пресечем пътя на кораба. Колко време ще ви отнеме да преместите платформата от устата на сондажния отвор?

– Вече започнахме, но ако продължи да се движи със същата скорост, корабът ще ни изпревари.

– Продължавайте с опитите да се свържете по радиото. Ние също ще му сигнализираме да се отклони.

Капитанът се обърна към Остин и Дзавала:

– Съжалявам, момчета, но ще трябва да пуснем айсберга.

Остин беше слушал внимателно разговора по радиото. Бързо навлече непромокаемия си костюм и нахлузи шапката на главата си. Дзавала последва примера му.

Процедурата по пускането беше точно противоположната на тази по хващането. Екипът на палубата развърза края, на който висеше шамандурата, и го остави да се носи свободно из водата. Доуи насочи кораба обратно около айсберга и екипажът нави стотиците метри буксир. Когато и последният сантиметър бе качен на палубата, капитанът нареди да тръгнат напред с пълна скорост.

Дзавала остана на палубата да помага с подреждането на въжетата, а Остин се върна на мостика. Капитанът стискаше микрофона.

– Никой ли не се обажда? – попита Остин.

Доуи поклати глава. Изглеждаше разтревожен и очевидно бе загубил търпение.

– Не след дълго трябва да стигнем до тези малоумници.

Капитанът се отправи към екрана на радара. Вече бе нанесен четвърти хикс, свързан с предишната линия на курса. Беше нанесена и втора линия за пресичане на курса на „Ериксон”.

– Какъв е шансът платформата да издържи пряк удар? – попита Остин.

– Малък. Голямата северна платформа е полуподводна. Краката ѝ предлагат известна защита, но не е като „Хиберния”, която е закотвена на дъното и е защитена от дебела бариера от бетон.

Остин знаеше доста неща за петролните платформи от дните си в Северно море. Знаеше, че полуподводните платформи приличат повече на кораби, отколкото на платформи, и се използват предимно в открито море. Имаха четири крака върху понтони, които изпълняваха ролята на корпус. Тези платформи бяха проектирани така, че да могат да ги влачат през водата, макар че някои можеха да се движат и сами. След като стигнеха до избраното място, наводняваха понтоните и те стигаха до дъното. Няколко масивни котви задържаха платформата на място.

– Колко работници има на платформата? – попита Остин.

– Предназначена е за двеста и трийсет.

– Ще имат ли време да се махнат оттам?

– Вдигат котвите и обслужващите лодки скоро ще започнат да теглят, но платформата е проектирана така, че да може да се махне от пътя на бавно движещи се айсберги, които са се изплъзнали от погледа на Ледения патрул. Не е предназначена да се отстрани от пътя на кораб без управление.

Остин не беше сигурен, че капитанът е употребил правилно думите „без управление”, които означаваха, че корабът е извън контрол. Лично той смяташе, че този кораб е под пълен контрол и се е устремил право към голямата северна платформа.

Един моряк посочи дясно на борд.

– Виждам го!

Остин взе бинокъла на капитана и започна да наглася фокуса, докато накрая видя силует на кораб. Различи големите букви на червения корпус. Корабът принадлежеше на компания на име „Оушънъс Лайнс”¹. На огромния издут нос на кораба бе изписано с бели букви името му: „Оушън Адвенчър”.

Корабите започнаха да се движат успоредно, на около четвърт миля разстояние един от друг. „Ериксон” сигнализира с прожекторите си и наду сирената, за да привлече вниманието на другия кораб. „Адвенчър” продължи, без да намалява. Капитанът нареди на екипажа да не спира опитите да установи контакт визуално или по радиото.

В полезрението им се появи петролната платформа. Беше кацнала в морето като четирикрака морска буболечка. Онова, което се набиваше най-много на очи, бяха една огромна сондажна кула и площадка за хеликоптер с форма на диск.

– Имат ли хеликоптер на платформата? – обърна се Остин към капитана.

– В момента се връща след спешен полет до болницата. Но и бездруго вече е късно за евакуация по въздуха.

– Нямах предвид евакуация. Може би хеликоптерът би могъл да качи някого на борда на кораба.

– Няма време. В най-добрия случай ще успее да прибере някои от оцелелите, ако има такива.

Остин свали бинокъла.

– Не бързайте да приготвяте чувалите за труповете. Може би все още има шанс да спасим платформата.

– Невъзможно е! Платформата ще потъне като камък, когато корабът се забие в нея.

– Огледайте средата на кораба – каза Остин. – И ми кажете какво виждате.

Капитанът погледна през бинокъла.

– Подвижно мостче. Увиснало е надолу почти до водата.

Остин изложи накратко плана си.

– Това е лудост, Кърт! Прекалено опасно е! И ти, и Джо може да загинете.

Остин го удостои с насилена усмивка.

– Не се обиждайте, капитане, но щом вицовете ви за нюфитата не ни убиха, нищо не е в състояние да го направи.

Капитанът се взря в решителното лице на Остин. Ако имаше хора, способни да извършат невъзможното, това бяха този американец и приятелят му.

– Добре – съгласи се Доуи. – Ще ви осигуря всичко необходимо.

Остин нахлузи непромокаемото си яке, дръпна ципа и излезе на палубата, където се намираше Дзавала. Джо познаваше приятеля си и не се учуди от дръзкия му и рискован план.

– Като се замислиш, схемата е съвсем проста – отбеляза той. – А шансовете ни не са особено големи.

– Малко по-добри от тези адът да замръзне, така ги изчислявам.

– Не е чак толкова зле, всъщност. Изпълнението обаче може да се окаже малко трудничко. Какво мисли капитан Доуи за плана ти?

– Смята, че сме луди.

Дзавала прикова поглед в големия контейнеровоз, който пореше сивото море успоредно на техния кораб, и бързият му ум започна да изчислява скоростта, посоката и условията.

– Капитанът е прав, Кърт – заяви накрая той. – Наистина сме луди.

– Значи си с мен.

Дзавала кимна.

– Да, по дяволите! Беше почнало да ми доскучава от теглене на айсберги.

– Благодаря, Джо. За мен всичко това се свежда до преценка на съотношението между риска и резултата.

Дзавала разбираше какво точно има предвид Остин.

– Колко хора има на платформата.

– Капитанът казва над двеста, плюс тези на кораба.

– Значи сметката е проста. Рискът е висок, но не и непреодолим, а в замяна може да успеем да спасим живота на над двеста души.

– Точно така – потвърди Остин, нахлузи спасителна жилетка и метна една на Дзавала.

Двамата сключиха договора със силно ръкостискане. Остин вдигна палци към капитана, който бе наблюдавал разговора им от мостика.

Под решителното командване на капитан Доуи корабът се завъртя и спря под такъв ъгъл към вятъра, че Остин и Дзавала да пуснат яркочервената петметрова надуваема лодка във водата откъм подветрената страна на кораба. „Ериксон” пречеше на вятъра да ги заблъска с цялата си сила, но лодката все пак се подмяташе върху вълните като гумено пате във вана.

Остин имаше малка радиостанция, прикачена към хендсфри микрофон и слушалка. Капитан Доуи щеше да го държи в течение на работата на екипите, които вдигаха котвите на платформата. Ако голямата северна платформа успееше да вдигне всичките си котви навреме, за да се премести от пътя на приближаващия кораб или ако в посоката на кораба настъпи промяна, капитанът щеше да се обади на Остин, който на мига щеше да прекрати изпълнението на плана си. Ако сблъсъкът на кораба и платформата ставаше неизбежен, Остин щеше да действа.

Остин увисна на корабния трап и гребените на вълните заблизаха краката му. После скочи в лодката. Усещането беше, че скача върху мокър батут. Тялото му щеше да отскочи нагоре, но той сграбчи ръкохватките се вкопчи в люшкащата се лодка.

Когато лодката се стабилизира под тежестта му, Остин включи мотора, който зарева с всичките си седемдесет и пет конски сили. Остин се хвана за трапа и задържа лодката неподвижна, за да може и Дзавала да се качи. Джо се спусна в клатушкащата се надуваема лодка с обичайната си котешка грация, свали въжетата от носа и кърмата и оттласна лодката от кораба.

Остин завъртя румпела към Дзавала и насочи тъпия нос по курс, който трябваше да пресече пътя на „Оушън Адвенчър”.

¹ „Океански линии” – Б. пр.