Навигаторът

49.

– Не трябваше ли вече да са излезли? – в гласа на Саксън се прокрадваше нотка на безпокойство.

– Не се тревожи. И двамата са опитни гмуркачи – успокои го Траут.

Двамата със Саксън седяха в гумената лодка близо до шамандурата. Траут беше по-разтревожен, отколкото изглеждаше. Беше погледнал към ръчния си часовник няколко минути преди Саксън да зададе въпроса. В момента Гамей и Дзавала черпеха последните си запаси от кислород, особено ако им се налага да спират заради декомпресията. Въображението му рисуваше безброй сценарии, един от друг по-мрачни. Представяше си как гмуркачите са се загубили или кислородните им бутилки са се заплели в нещо сред непознатите тунели под хотела.

Тъкмо се взираше в една синя чапла, която се носеше над езерото, когато зърна по повърхността вълнички.

С радост посочи към все по-уголемяващите се мехурчета.

– Излизат!

Хвана греблото и нареди на Саксън да направи същото. Загребаха и се озоваха на няколко метра от първата глава, която се показа на повърхността на водата. Гамей. Дзавала изплува секунди по-късно.

Гамей наду регулатора си за плаваемост и заплува по гръб по повърхността. Извади говорителя на регулатора, който стискаше между зъбите си, и пое няколко дълбоки глътки чист въздух. Траут ѝ хвърли въже.

– Здрасти, красавице! Да те повозя ли? – попита той.

– Най-хубавото предложение, което съм чула днес – промълви Гамей уморено.

Траут и Саксън издърпаха двамата уморени гмуркачи на плитко. Джо и Гамей свалиха кислородните си бутилки и плавниците и се измъкнаха тежко на брега. Там оставиха коланите с допълнителна тежест, допълзяха до тревата и седнаха да си починат.

Саксън издърпа лодката на брега. Траут отвори една хладилна чанта и раздаде бутилки студена вода. Не можеше да сдържа любопитството си.

– Не ни дръжте в напрежение. Открихте ли мината на цар Соломон?

На устните на Дзавала трепна лека усмивка.

– Той ти е съпруг – обърна се той към Гамей. – Може би ти трябва да му съобщиш лошата вест.

Гамей въздъхна.

– Някой ни е изпреварил.

– Златотърсачи? – предположи Траут.

– Не точно – рече Дзавала, изправи се и взе чантата от гумената лодка. Извади металната кутия и я подаде на Траут. – Намерихме това в мината.

Очите на Пол запримигваха бързо, докато се взираха стъписано и невярващо в името, изписано с релефни букви на капака. Той подаде кутията на Саксън.

Писателят не прояви такава сдържаност.

– Томас Джеферсън! – възкликна той. – Как е възможно?

Гамей извади от калъфа на колана си малко ножче и го подаде на Саксън.

– Ще се заемеш ли?

Въпреки вълнението си Саксън се зае със задачата извънредно внимателно. Капакът бе запечатан с восък, но се отвори лесно. За няколко секунди той остана загледан във вътрешността на кутията, а после извади два меки квадратни пергамента, увити в твърда восъчна хартия и покрити с линии, хиксове и стегнато изписани символи. Събра квадратите там, където неравните им ръбове съвпадаха.

– Това е втората част от финикийската карта – прошепна той. – Показва реката и залива.

Гамей взе пергамента от треперещите ръце на Саксън и известно време гледа мълчаливо символите. После го подаде на съпруга си.

– Всичко се заплита още повече – каза тя.

– Мда... – поклати глава Траут. – Къде точно намерихте кутията?

Гамей описа гмуркането в пещерата и оттам в шахтата. А после Дзавала продължи разказа и описа проучването на пещерните тунели и залата, в която кутията лежеше на каменен постамент.

Саксън беше преодолял шока си и отново бе впрегнал ума си в работа.

– Много интересно – каза той. – Някакви следи от злато?

– Доколкото видяхме, не – отговори Гамей.

Очите на Саксън се присвиха.

– Или е имало злато и вие не сте го видели, или мината се е изчерпала и са я изоставили.

– Но как находката се вписва в легендите за прочутата златна мина на цар Соломон? – попита Траут. – Това Офир ли е или не?

– И да, и не – отговори Саксън. Озадаченото изражение на Траут го накара да се усмихне. – Някои хора вярват, че Офир не е конкретно място, а име, с което са се наричали няколко различни източници на богатството на царя. Това може да е била една от мините му.

Гамей се загледа в спокойната повърхност на езерото.

– Има ли по-добро място да скриеш нещо важно от изоставена мина, в която няма нищо ценно?

– Което пак ни връща към финикийската експедиция – заключи Саксън. – Целта ѝ е била да скрие свещена реликва.

– Което повдига въпроса какво се е случило с тази реликва – поде нишката Траут.

Гамей вдигна металната кутия.

– Може би трябва да попитаме господин Джеферсън.

Саксън все още държеше квадратите пергамент. Той ги вдигна, за да види по-добре символите.

– Интересно! Според мен тази карта е палимпсест.

– Палим... какво? – не разбра Траут.

– Това е термин за пергамент, използван два или повече пъти – поясни Саксън. – Византийските монаси са усъвършенствали изкуството да измиват и изстъргват написаното от пергамента, за да могат да го използват пак, но процесът може да е съществувал от по-отдавна. Вижте тук – когато го вдигнем срещу светлината, се виждат бледи букви.

Той предаде свитъка на останалите, за да го огледат.

– Жалко, че не можем да възстановим първоначалното съобщение – каза Траут.

– Може би ще можем – вметна Саксън. – Уредниците в Музея на изкуството „Уолтърс” в Балтимор неотдавна дешифрираха едно послание на хиляда години в палимпсест. Може да успеят да направя нещо с този пергамент. Иска ми се Остин да беше тук, за да сподели с нас радостта от тези невероятни открития. Кога ще се върне от задачата си?

Дзавала не беше спрял да мисли за Остин дори в дълбините на езерото. Приятелят му бе човек, който умее да оцелява, но да влезе сам в устата на Балтазар, означаваше да скочи с двата крака право в бездната. Дзавала се изправи и започна да прибира оборудването си за гмуркане.

– Скоро – отговори той. – Дяволски скоро, надявам се!