Навигаторът

7.

Саксън се качи във взетата под наем кола на летището в Кайро и се гмурна в автомобилната анархия, която тук минаваше за улично движение. Какофонията от клаксони, както и задушливата комбинация от прах и автомобилни газове беше силна противоотрова за седмиците, прекарани в пътуване из самотните пустини на Йемен.

Саксън стигна до предградията на Кайро и паркира на „Шария Судан”. От един ограден район наблизо, Сук ал-Гамал, се разнасяше миризма на селски двор и се чуваха нечовешки звуци. Това беше старият пазар за камили в Кайро. Загражденията за животните, които някога са били заобиколени от зелени поля, сега бяха обградени от жилищни блокове.

Саксън предложи това място. Искаше да се срещне с Хасан на публично място. Така беше по-сигурно. А освен това осеяният с камилски изпражнения оазис от времето на стария Египет импонираше и на чувството му за драматизъм.

Той плати малката входна такса, събирана от неегиптяни, и закрачи между загражденията. Стотици камили, докарани от Судан, очакваха или да се озоват в кланицата или да ги споходи още по-ужасяващата съдба – да носят дебели туристи до пирамидите.

Саксън се спря и проследи с поглед как натоварват в каросерията на един пикап протестираща едногърба камила. Усети как някой леко го подръпна за ръката. Един от хлапаците с мръсни лица, които постоянно обикаляха из пазара и се молеха за бакшиш, се опитваше да привлече вниманието му.

Саксън погледна натам, където сочеше пръстът на момчето. Под импровизирана тента близо до група купувачи на камили, които разгорещено се пазаряха, стоеше мъж. Саксън даде на момчето няколко монети и мина между загражденията.

Кожата на мъжа беше с цвят на мляко с кафе – нещо, което се срещаше при много египтяни. Брадата му бе спретнато подстригана. Носеше кръгла плетена шапка и съответстваща ѝ бяла галабея – дългата памучна роба, която носеха много от мъжете в Египет.

– Sabaah ilkheer – изрече Саксън арабския поздрав за „Добро утро.”

– Sabaah innuur¹, господин Саксън. Аз съм Хасан.

– Благодаря ви, че дойдохте.

– Да поговорим ли по работа? – попита Хасан.

Това предложение би трябвало да накара Саксън да застане нащрек. Египтяните обичаха да се бавят на чаша чай, преди да започнат да говорят по работа. Но нетърпението му се оказа по-силно от благоразумието.

– Разбрах, че може би ще успеете да ми помогнете да открия един изчезнал предмет.

– Може би. Ако можете да платите цената – кимна Хасан.

– Готов съм да платя разумна цена – заяви Саксън. – Кога мога да видя предмета?

– Мога още сега да ви го покажа. Колата ми е ей-там. Елате.

Саксън се поколеба. Хората от подземния свят на Кайро често имаха връзки със съмнителни политически групировки. Реши, че ще е по-разумно да поопознае този непознат, преди да се остави в ръцете му.

– Да отидем във „Фишоуи“ да поговорим – предложи той.

Популярното кафене с маси на открито се намираше близо до главния пазар на Кайро, както и до най-старата джамия в града.

Хасан се намръщи.

– Твърде много хора.

– Знам – съгласи се Саксън.

Хасан кимна и тръгна пред Саксън към изхода на пазара и към един очукан бял фиат, спрян до бордюра. Отвори вратата на Саксън.

– Ще тръгна след вас с моята кола – спря го Саксън.

Пресече улицата и седна зад волана на взетата под наем кола. Пъхна ключа, за да запали двигателя. В същия миг чу остро изскърцване на спирачки и до него спря друга кола. От нея изскочиха двама мъже в черни костюми и се прехвърлиха в неговата. Единият седна отзад, а другият на мястото до шофьора. И двамата насочиха пистолети към главата на Саксън.

– Карай! – заповяда мъжът на предната седалка.

Вътрешностите на Саксън се превърнаха в ледена вода, но той реагира с обичайното си спокойствие. През всичките си години на изследовател и авантюрист много пъти му се бе разминавало на косъм. Той запали двигателя, отдели се от бордюра и се подчини на заповедта да последва колата на Хасан. Мълчеше. Въпросите само щяха да увеличат враждебността на неканените му пътници.

Фиатът мина през задръстените улици на Кайро и се насочи към „Цитаделата” – комплекс от джамии и военни сгради. Сърцето на Саксън се сви. И цяла армия да тръгне да го търси, никога няма да го открие в лабиринта от тесни улички около „Цитаделата”.

Колата на Хасан спря пред входа на една безлична сграда. На табелата отпред с английски и арабски букви пишеше:

Хасан и хората му издърпаха Саксън от колата, преведоха го през слабо осветен коридор и го вкараха в малка стая без прозорци, която вонеше на пот и цигарен дим. Единствените мебели бяха метална маса и два стола. Единствената светлина идваше от мъждива крушка на тавана.

Облекчението на Саксън не беше пълно. Знаеше, че в Египет хората, които влизат в полицейски участък, понякога не излизат.

Казаха му да седне и да им предаде портфейла си. За няколко минути го оставиха сам. После влезе Хасан заедно с един посивял оплешивяващ мъж. Между дебелите устни на мъжа стърчеше цигара. Той разкопча сакото, което се опъваше над големия му корем, и се отпусна на стола срещу Саксън. Смачка цигарата си в пепелник, който вече беше пълен с фасове, и щракна с пръсти. Хасан му подаде портфейла и мъжът го отвори така, сякаш бе някаква рядка книга.

Погледна към личната карта.

– Антъни Саксън – каза той бавно.

– Да – отговори Саксън. – А вие сте…?

– Аз съм инспектор Шариф. Това е моят участък.

– Мога ли да попитам защо съм тук, инспекторе?

Инспекторът хвърли портфейла на бюрото.

– Въпросите ги задавам аз!

Саксън кимна.

Инспекторът посочи с палец към Хасан.

– Защо сте искали да се срещнете с този човек?

– Не съм искал – отрече Саксън. – Говорих с човек на име Хасан. Очевидно това не е той.

Инспекторът изсумтя.

– Точно така. Това е офицер Абдул. Защо сте искали да се срещнете с Хасан? Той е крадец.

– Мислех, че може да ме отведе до един предмет, откраднат от Багдадския музей.

– Значи сте искали да се сдобиете с крадени вещи – заключи инспекторът.

– Щях да върна предмета в музея. Можете да попитате истинския Хасан, ако искате да проверите думите ми.

Инспекторът хвърли разбиращ поглед към Абдул, а после се обърна към Саксън.

– Няма начин. Хасан е мъртъв.

– Мъртъв ли? Вчера говорих с него по телефона. Какво се е случило?

Инспекторът го наблюдаваше внимателно, за да види реакцията му.

– Убит е – отговори той. – По много гаден начин. Сигурен ли сте, че не знаете нищо за това?

– Да. Абсолютно сигурен съм.

Инспекторът запали цигара „Клеопатра” и издиша през ноздрите си две струйки дим.

– Вярвам ви. Сега можете да задавате въпроси.

– Откъде знаехте, че ще се срещна с Хасан?

– Просто е. Името ви е записано в бележника му за срещи. Проверихме ви. Вие сте много известен писател. Всички четат книгите ви.

– Ще ми се повече хора да ги четяха – усмихна се леко Саксън.

Инспекторът вдигна рамене.

– Защо един голям писател се интересува от някакъв си крадец?

Саксън се съмняваше, че инспекторът ще разбере тази обсебеност, която го тласна към пътуване през Европа, Близкия изток и Южна Америка в мисията му да намери отговор на една от най-големите загадки на всички времена. Понякога и самият той не разбираше.

– Вярвах, че Хасан може да ми помогне да открия една жена – каза той, като подбираше внимателно думите си.

– Аха – отвърна инспекторът и се обърна към офицер Абдул: – Жена!

– Хасан разполагаше с антика, която може да ми помогне за книгата, която пиша, и филма, който се надявам да заснема. За Савската царица са.

– Савската царица – повтори разочарован инспекторът. – Значи мъртва жена.

– Мъртва и немъртва. Като Клеопатра е.

– Клеопатра е била велика царица.

– Да. Савската царица също. И красива като самия ден.

Вратата се отвори. Влезе още един мъж. За разлика от закръгления и мърляв инспектор, той беше висок и строен. Носеше костюм в бледо маслиненозелено с идеални ръбове на панталоните. Шариф стана от стола и застана мирно.

– Благодаря ви, инспекторе – кимна новодошлият. – Можете да се оттеглите заедно с подчинения си.

Инспекторът отсечено отдаде чест и напусна стаята заедно с Абдул.

Мъжът седна на стола на инспектора и сложи на масата кафява хартиена папка. Погледна към Саксън и по тясното му лице мина вълна на веселост.

– Разбрах, че пазарът на камили ви харесва – каза той на перфектен английски.

– Възхищавам се на начина, по който камилите държат главите си високо вдигнати. Приличат на аристократи, които не се предават, въпреки, че са настъпили черни дни за тях.

– Интересна гледна точка – отвърна мъжът. – Казвам се Юсуф. Работя в Министерството на вътрешните работи.

Саксън знаеше, че „Министерството на вътрешните работи” е синоним на „Национална сигурност”.

– Много любезно от ваша страна, че сте дошли тук.

– Любезността няма нищо общо – отвърна Юсуф и отвори папката. – Това е досието на истинския Хасан.

Пръстите му с грижливо оформен маникюр извадиха няколко листове, закачени един за друг, и ги плъзнаха през масата към Саксън.

– А това е списъкът с антиките.

Саксън прочете списъка, който беше на английски.

– Този списък съответства на списъка, публикуван от Багдадския музей.

– В такъв случай се боя, че сте закъснели – облегна се назад Юсуф и допря върховете на пръстите си. – Армията иззе антиките. Сега са в ръцете на представител на ЮНЕСКО. В деня след прехвърлянето им Хасан е бил измъчван и убит.

И Юсуф прокара пръст по гърлото си.

– Щом не е разполагал с антиките, защо тогава ми каза, че са у него?

– Крадецът може да открадне повече от веднъж. Може да е мислил, че ще успее да измами богатия чужденец.

– Знаете ли кой го е убил?

– Работим по въпроса.

– Кой е представителят на ЮНЕСКО?

– Една италианка. Карина Мечади.

– Знаете ли дали е още в Кайро?

– Преди няколко дни напусна Египет с кораб, на който натовари антиките. Ще ги откара в Съединените щати, които са се споразумели с правителството в Багдад.

Саксън се почувства изигран. Бяха му смачкали фасона. А беше толкова близо до целта!

– Може ли да си вървя?

– Когато пожелаете – отвърна Юсуф и стана от стола. – В центъра на всеки един случай винаги има жена.

– Госпожица Мечади?

Египтянинът поклати глава.

– Савската царица.

Усмихна се загадъчно и отвори вратата пред Саксън.

Саксън се върна в хотел „Мариот”, качи се в стаята си и се обади на няколко места. Накрая се свърза с един познат в ЮНЕСКО, който му потвърди, че Карина Мечади е на път към Америка.

Саксън отиде до прозореца и се загледа в Нил и блещукащите светлини на древния град. Спомни си усмивката на египтянина, когато спомена за мисията си да открие призрака на жена, умряла преди три хиляди години.

Замисли се за миг, вдигна телефона и направи резервация за полет до Съединените щати. После започна да си събира багажа.

Дългото му пътуване в търсене на съвършената жена го бе отвело до най-отдалечените и опасни места на земното кълбо. Нямаше да се откаже точно сега.

¹ Букв. „утро от светлина” (ар.) – Б. пр.