Навигаторът

36.

Остин стоеше на палубата на едномачтовата си платноходка и се взираше в залива Чесапийк. Познаваше го като петте пръста на ръката си. Както всъщност и почти всяко тясно заливче и проток на двата бряга на Потомак. Беше ги обиколил със седемметровата си платноходка – негова рожба и гордост, след като беше прекарал часове наред, докато я възстанови и върне предишния ѝ блясък. Въпреки солидния си корпус тя беше учудващо бърза и маневрена и напълно оправдаваше репутацията си, че е „пъргава като котка”¹. Остин си падаше по високите скорости и не обичаше нищо друго така, както да се носи по вятъра с опънато платно.

Но не и днес. Остин слезе от лодката и се запъти към паркинга. Помогна на Дзавала да свали чантите от джипа. След срещата в НАМПД двамата бяха натоварили оборудване и се бяха отправили към работилницата за лодки на юг от Анаполис. Остин се беше обадил предварително, за да се уговори с управителя да наемат шестметрова моторница с фибростъкло.

Дзавала взе чантите с оборудването им за гмуркане. Остин вдигна двата пластмасови куфара. Завлякоха оборудването на дока за спускане и го натовариха на моторницата. После отвързаха въжетата и се отправиха на юг в залива. Дзавала застана на руля. Остин погледна картата, а после и джипиеса.

Заливът Чесапийк е най-големият естуар в Съединените щати – простира се на триста и трийсет километра на юг от Хавър де Грейс, Мериленд, където в него се влива река Съскуехана, до Норфолк, Вирджиния. Ширината му варира от петдесет и шест километра близо до устието на река Потомак до по-малко от шест километра и половина близо до Абърдийн, Мериленд.

Дзавала огледа огромната водна шир, по която слънцето хвърляше безброй искри.

– Колко са потъналите кораби на дъното на Чесапийк? – попита той достатъчно високо, за да надвика бръмченето на мотора.

Остин вдигна глава от картата.

– При последното броене – около хиляда и осемстотин. Варират от корабокрушение от шестнайсети век край остров Танжиър до „Куяхога” – катер на бреговата охрана, който потънал след сблъсък. Историкът от НАМПД обаче няма представа какъв е обектът, засечен от сателита.

– За каква дълбочина говорим?

– Като цяло Чесапийк е доста плитък – обясни Остин. – Средната му дълбочина е около шест метра и трийсет, макар че на много места има падини, които достигат почти шейсет метра. – Почука с пръст по картата. – Изглежда, нашият обект е потънал в една от тези дълбоки дупки.

Моторницата продължи на юг. Плъзгаше се по гребените на вълните, край лодки за ловене на стриди и други плавателни съдове. И в двете посоки на вътрешния плавателен път, който минаваше по средата на Чесапийк, имаше оживено движение.

По-малко от час след като напуснаха работилницата, Остин отново погледна към джипиеса и даде знак на Дзавала, който насочи лодката в посоката, която сочеше пръстът на Остин. Когато се озоваха на мястото, Остин посочи надолу към водата и викна:

– Тук!

Лодката се раздруса и спря и Дзавала изключи двигателя. Остин остави настрана джипиеса и хвърли котвата. Лодката се залюшка във вълните на няколкостотин метра от малък остров. Ехолотът показа, че дълбочината на водата под корпуса им е четиринайсет метра. Остин и Дзавала съсредоточено се взряха в сателитната снимка, която им даде Уилмът. Ясно се виждаха бледите очертания на кораб. Плавателният съд би трябвало да е точно под корпуса им.

Остин отвори единия от пластмасовите куфари и извади машина с дистанционно управление на „Сийботикс”. Имаше големината и формата на прахосмукачка с контейнер. НАМПД разполагаше с дистанционно управляеми машини, големи колкото кола, и Остин можеше да избира от цял куп усъвършенствани сензорни устройства с дистанционно управление, но искаше да действа бързо. Беше решил да не прибягва до магнитометъра, който изискваше време, или до машина със странично звуково сканиране. Вместо това беше взел машина, която се движи на плитко и беше лесна за пренасяне и транспортиране.

На единия край на яркочервената кутия имаше цветна камера с висока резолюция и халогенно осветление, а на другия – два мощни двигателя. Машината имаше и страничен двигател, който можеше да я премества настрана, и вертикален – за движение нагоре и надолу. Металният кожух от двете страни изпълняваше двойна функция – като ротор и като защита на корпуса.

Дзавала вдигна капака на другия куфар, в който бяха осеминчовият телевизионен монитор и контролният панел на машината. Джо беше опитен пилот и щеше да му е лесно да използва джойстика за управление. Двамата с Остин свързаха машината и контролният панел с деветдесетметров кабел. Остин повдигна машината и я пусна във водата. Дзавала направи няколко пробни маневри, за да овладее управлението. После насочи машината към дъното и включи двигателите.

Машината бързо се спусна на дванайсет метра. Дзавала я задържа хоризонтално и погледна телевизионния монитор. Два еднакви конуса от светлина осветиха калното дъно. Нямаше и следа от потънал съд. Дзавала описа с машината няколко паралелни линии, сякаш косеше ливада.

Никакъв потънал кораб.

– Надявам се, че не е било някаква засечка на „НАМПД САТ” – обърна се той към Остин, който надничаше през рамото му.

– Изключено! – отсече Остин. – Изместете търсенето надясно. Искам прецизни и стегнати движения.

Дзавала активира страничните двигатели и премести машината надясно. Започна ново търсене с дълги осем метра паралелни линии. По средата на новото търсене прожекторите на машината засякоха тъмна извита линия на дъното.

Дзавала спря машината и я задържа намясто.

– Това или е морска змия, или е шпангоут на кораб.

Образът на монитора накара Остин да се ухили.

– Според мен си имаме потънал кораб – оповести той. – Напомни ми да принеса един хобит в жертва на Окото на Саурон.

Дзавала увеличи мощността и машината мина покрай предмета. Появиха се още напречни греди. Очертанията на скелета на кораба станаха видими. Гредите ставаха все по-малки, колкото повече машината се приближаваше към носа.

– Дървото е много добре запазено, ако изключим горните краища, където май е овъглено – отбеляза Дзавала.

– Това обяснява потъването. Изгорял е до ватерлинията.

– Как мислиш, колко е дълъг?

Остин погледна към екрана.

– Петдесет метра. Може би повече. Какво е това там вдясно?

Дзавала обърна машината. Прожекторите засякоха нещо, което приличаше на удължена животинска муцуна от дърво. Горната част на главата беше обгорена до неузнаваемост.

– Прилича ми на конче от въртележка – подметна Дзавала.

Пулсът на Остин се ускори. Той бръкна в чантата и извади водонепромокаема папка от прозрачна пластмаса. Вътре беше компютърно генерираният модел на кораб, който му бяха дали Пол и Гамей Траут. Той вдигна изображението до екрана. Конската муцуна на монитора и конската муцуна на изображението бяха почти еднакви.

– Познай какво, amigo²! Ние може да сме първите хора от над две хиляди години, които виждат финикийски кораб от Тарсис.

Лицето на Дзавала грейна.

– Заменям цяла каса текила за един поглед към този красавец, когато още е плавал.

Джо бавно придвижи машината покрай левия борд на потъналия кораб.

Остин видя кръгла тъмна сянка, лежаща в самия център на корпуса.

– Какво е това? – попита той.

Дзавала внимателно премести машината няколко сантиметра напред.

Прожекторите осветиха метална решетка, покрита тук-там от морска растителност. Дзавала обърна машината и със силата на двигателите разчисти пясъка около предмета.

– Шлем за гмуркане – каза Остин.

– Знам, че финикийците са били умни, но не знаех, че са си падали по дълбоководното гмуркане.

– Не са си падали. Някой е стигнал до кораба преди нас и, изглежда, още е там.

Дзавала нагласи машината на височина, от която да могат да виждат шлема. Остин извади гмуркаческото си оборудване, съблече се по бански и нахлузи неопренов водолазен костюм, ботуши, ръкавици и качулка. Сложи си плавниците. Дзавала му помогна с колана с тежести и кислородната бутилка. Остин направи бърза проверка на екипировката и провери регулатора. После смъкна над очите си маската и стисна накрайника между зъбите си. Седна на планшира и се претърколи във водата.

Потъна на около метър в облак от мехурчета. За кратко го побиха тръпки, преди студената вода, просмукала се между кожата и костюма му, да се затопли до телесна температура. Със силни удари на мускулестите си крака той заплува надолу в потъмняващата вода към сребристозеления блясък от светлините на машината.

Озова се точно до нея, след което заплува напред пред обектива и вдигна палци. Дзавала наклони предната част на машината нагоре-надолу, сякаш кимаше. В отговор Остин му махна и доплува да огледа гредите. Дървото определено беше овъглено.

Тъкмо се обръщаше отново към шлема, когато видя, че наблизо лежи някакъв правоъгълен предмет. Зърна, както му се стори, каменна или глинена плочица, квадратна, широка двайсетина сантиметра и дебела пет-шест. От едната ѝ страна имаше издълбани линии.

Остин пъхна плочицата в чантата, прикрепена към компенсатора му за плаваемост, и насочи цялото си внимание към шлема. Разчисти растителността около основата му. Шлемът все още беше прикрепен към нагръдник. Остин започна да рови в тинята. От външния ръб на нагръдника стърчаха назъбени късчета гниещ брезент.

Остин усети по гърба си тръпка, която не беше предизвикана от температурата на водата.

Той откачи от компенсатора си за плаваемост едно фенерче, включи го и насочи лъча през решетката. От другата страна в него се взряха празните очи на човешки череп.

Остин се замисли какъв да е следващият му ход. Като повечето хора, които си изкарват прехраната в морето, и той изпитваше дълбоко уважение към мокрите гробове. Можеше да изплува и да съобщи на властите за откритието си. Но тежката длан на полицейските гмуркачи можеше да унищожи всички тайни на потъналия кораб.

Той обви ръце около шлема и внимателно го изтегли. Черепът вътре се търкулна. Остин се постара да не гледа към зловещите очни орбити и извади една подемна торба. Завърза въжетата ѝ за шлема и я наду с въздух от бутилката. Напълни компенсатора си за дълбочина, стисна шлема и бавно изплува на повърхността.

Дзавала беше наблюдавал на монитора на машината примитивното усилие за изваждане на останките. Когато главата на Остин се показа от водата, той му хвърли въже. Остин го завърза за шлема, за да му попречи да потъне. Подаде на Дзавала кислородната бутилка, колана си за тежест и плавниците, след което се покатери по стълбичката.

Двамата приведоха гръб над въжето и изтеглиха шлема на палубата.

Остин дръпна качулката си и коленичи до него.

– От старите е – отбеляза той. – Навярно лежи там от години.

Дзавала огледа маркуча за въздух, пластините за уши и тези за лице. Прокара пръсти по металния купол.

– Изработката е невероятна. От месинг и мед е – опита се да вдигне шлема и нагръдника. – Това сладурче сигурно е тежало над двайсет и пет килограма. Човекът, който го е носил, трябва да е бил адски як.

– Недостатъчно – възрази Остин.

– Подозирах, че е така – въздъхна Дзавала и хвърли поглед към отвора на шлема. – Чудя се кой ли е бил.

Остин изстърга растителността и разкри приковано към предната част на нагръдника овално парче метал, на което бе гравирано името на производителя на шлема. Гравираните букви показваха, че е бил изработен от компанията „МОРС ДАЙВИНГ ИКУИПМЪНТ” от Бостън. Под името на производителя имаше сериен номер.

– Може би това ще ни подскаже отговора.

Остин позвъни по мобилния телефон в отдела за морска история на НАМПД. Представи се на една изследователка, която на свой ред се представи като Дженифър, и ѝ даде информацията от табелката. Дженифър попита и за номерата на ремъците и обеща, че ще провери и ще му се обади.

Дзавала се беше върнал при контролното табло на машината, за да я извади на повърхността. Издърпа я от водата, а Остин нави управляващия кабел и го остави на палубата. Точно тогава зърна чантата си. Отвори я и извади плочицата. Под водата изглеждаше сивозеленикава, но след като изсъхна, придоби по-скоро кафяв цвят. На едната страна бяха издълбани няколко пресичащи се прави линии, дълбоки около сантиметър. Той я подаде на Дзавала.

– Намерих я до шлема. Помислих си, че ивиците са някакви естествени промени в глината, но сега вече не съм толкова сигурен.

Дзавала завъртя плочата под различни ъгли, за да види как светлината пада на повърхността ѝ.

– Тези линии са прекалено близо една до друга и твърде дълбоки, за да са естествени – каза той. – Срещуположните стени са идеално равни. Определено е дело на човешка ръка. Как е твоят финикиец?

– Доста е ръждясал – отговори Остин, взе обратно плочицата и я пъхна в чантата.

Отново прегледаха снимките, направени от машината при първото ѝ преминаване над останките и стигнаха до нов извод за дължината на кораба. След гмуркането си Остин смяташе, че е по-скоро седемдесет метра.

– Едно е сигурно – обобщи Дзавала. – Това не е малка лодка за гребане.

Мобилният телефон на Остин иззвъня.

– Май сте попаднали на голяма находка – каза от другия край Дженифър, изследователката от НАМПД. – Автентичен дванайсетболтов военноморски шлем за гмуркане, модел МК, с четири прозореца. „Морс” е компания за месингови изделия, която започнала да се занимава с шлемове по време на Гражданската война.

– Този тук изглежда много по-нов – възрази Остин.

– Така е. Вашият шлем е произведен през 1944 година. Моделът на МК съществува някъде от началото на двайсети век. С времето го усъвършенствали. Вършел страхотна работа на флота, използвали го за ваденето на всички подводници по време на Втората световна война.

– Това означава ли, че за последен път е бил използван по време на войната?

– Не е задължително. Някой може да го е открил в склад или магазин. Ако е в добро състояние, може да донесе много пари. Много колекционери ще искат да го купят.

– Жалко, че не знаем кой е собственикът – измърмори Остин.

– Не мога да ви кажа кой е гмуркачът, но проверих архивите на флота и открих кой го е използвал по време на войната. Гмуркач на име Честър Хъчинс. Според архивите след войната го купил като сувенир. Пише, че живее в Хавър де Грейс, Мериленд.

Остин познаваше крайбрежния град близо до устието на ректа Съскуехана.

– Познавам мястото. Благодаря. Може би семейството му все още живее там.

– Поне един член със сигурност. Госпожа Честър Хъчинс. Имате ли химикалка?

Остин намери една в кутия с резервни части и надраска номера в полето на картата. Благодари на Дженифър и предаде информацията на Дзавала.

– Звучи като солидна нишка – отсъди приятелят му.

– По-солидна не може и да бъде – отговори Остин.

Набра номера. Вдигна някаква жена. Остин се поколеба. Не искаше да става причина някой да получи сърдечен удар. Но нямаше деликатен начин да ѝ съобщи новината.

Попита я дали е роднина на Честър Хъчингс.

– Да, роднина съм му. Искам да кажа, бях. Той почина преди много години. Моля, кой се обажда?

– Казвам се Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело. Днес с един приятел се гмуркахме до потънал кораб в Чесапийк и открихме шлем за гмуркане. Установихме, че е бил на съпруга ви.

– Мили боже! – промълви тя. – След толкова време.

– Искате ли да ви донесем шлема, госпожо Хъчинс?

– Да, ако обичате. Ще ви дам адреса си.

Разговорът им продължи още няколко минути, след което Остин затвори.

Дзавала беше слушал внимателно.

– Е? – попита той.

Остин сви в кръг палеца и показалеца си.

– Бинго! – ухили се той.

¹ На английски този вид лодка се нарича catboat, т. е. котешка лодка, лодка-котка – Б. пр.

² Приятелю (исп.) – Б. пр.