Навигаторът

51.

Фред Търнър стоеше на колене зад бара и редеше бирени чаши. Чу как вратата се отваря и затваря и на червендалестото му лице се изписа гримаса. Вероятно редовен клиент, подранил за промоцията.

– Затворено е! – изръмжа Търнър.

Никой не отговори. Търнър стана и видя в рамката на вратата едър мъж. Кръглото му лице беше меко и детинско. Търнър беше пенсиониран полицай и инстинктите му на ченге надушиха заплаха, скрита зад безобидна фасада. Той застана по-близо до пушката, която държеше до касата.

Непознатият се огледа и попита:

– Откъде е дошло името на това място?

Неочакваният въпрос накара Търнър да се подсмихне.

– Хората смятат, че съм го кръстил на някой бар от Стария запад. Но когато го купих, си спомних, че навремето бях чел как някога тук имало множество златни мини.

– Какво е станало с тях?

– Затворили ги преди години. Не открили достатъчно злато, за да продължат да ги разработват.

Мъжът се замисли за миг.

– Благодаря – каза той и излезе, без да добави нищо повече.

Търнър отново се зае да реди чашите и си замърмори за странните хора, които се отбиват в баровете.

На паркинга Адриано седна в колата и препрочете указанията и картата, които Остин бе надраскал на листа. С безизразно лице вдигна очи към неоновия надпис на плоския покрив на ниската сграда: БАР „ЗЛАТНА МИНА”. После накъса листа на парчета, включи двигателя и излезе от паркинга по един от третокласните пътища на Мериленд.

След като напусна турнирния двубой на Балтазар, Адриано пое от Ню Йорк към Ню Джърси, а после към Мериленд. Указанията на Остин го отведоха до една провинциална местност недалеч от залива Чесапийк и по поредица от третокласни пътища до бар „Златна мина”.

Той вдигна телефона си и набра директната линия, по която се свързваше с Балтазар.

– Е? – прозвуча по телефона гласът на работодателя му.

Адриано разказа на Балтазар за бар „Златна мина”.

– Жалко, че Остин е мъртъв – завърши той. – Щях да го накарам да ни каже това, което искаме да разберем.

– Не е – сопна се Балтазар. – Остин избяга. Трябваше да напуснем имението. Не се връщай там.

– А жената?

– Държа я. По-късно ще се оправим с Остин. Искам да видя изражението му, като му съобщя какво съм направил с хубавата му приятелка.

Адриано се надяваше той да е последният, който ще говори с жената, но се постара гласът му да не издаде разочарованието му.

– Аз какво да правя?

– След няколко дни се връщам. Дотогава се скрий. Когато се върна, ще ти се обадя. Чака те много работа. Искам да унищожиш НАМПД и всички хора, свързани с нея. Ще ти осигуря всичко необходимо за целта.

Усмихнат, Адриано затвори. Никога не бе извършвал масово убийство и с нетърпение очакваше да се изправи пред това предизвикателство.

„Животът е прекрасен – помисли си той. – А смъртта е още по-прекрасна.”