Навигаторът

30.

На хиляди километри разстояние от Турция близнакът на Навигатора бавно се въртеше върху кръгъл пиедестал, висок около трийсет сантиметра, и блестеше като разярен бог на светлината на лампи, които обливаха бронзовата му кожа.

На голям екран на стената се въртеше призрачнобяло тримерно изображение на Навигатора. Древната статуя бе заобиколена от множество електронни сонди.

Трима мъже седяха на кожени столове с лица към екрана. Балтазар се бе разположил в центъра, като на трон. От дясната му страна седеше доктор Морис Грей, експерт в компютърната томография. От лявата се бе настанил доктор Джон Дефо, авторитет по финикийска история и изкуство. Навремето и двамата бяха привлечени към корпоративната империя на Балтазар с очакването, че статуята рано или късно ще се появи на бял свят.

Грей насочи лазерната си показалка към екрана.

– Рентгеноскопската техника, която прилагаме тук, е подобна на компютърната томография в болниците – обясни той. – Правим фотографски срезове на обекта. Компютърът преобразува снимките в тримерен образ.

Балтазар се беше изгърбил на стола си, а преплетените му дебели пръсти леко потрепваха. Погледът му беше прикован в бледото изображение, проектирано върху тъмносин фон. Беше чакал този миг дълго време.

– И какво ни казва вълшебното ви фенерче, доктор Грей? – избоботи Балтазар.

Грей леко се усмихна. Премести червената точка на показалката в десния край на екрана, където отгоре до долу се редяха цветни квадратчета.

– Всяко квадратче показва информация, получена от сондите. Това показва металния състав на статуята. Бронзът се състои от стандартните деветдесет процента мед и десет процента калай. Другите квадратчета показват дебелината, якостта, както и информация, която не ни интересува в момента.

– Какви са тези тъмни петна по статуята? – попита Балтазар.

– Статуята е създадена посредством восъчен процес – обясни Дефо. – Скулпторът е направил глинена форма, обвил я е във восък, а после отгоре отново е насложил глина. Рентгенът показва каналите и отворите, пробити във външната обвивка от глина, през които разтопеният восъкът е бил отлят и на негово място е бил налят разтопен метал. На места статуята е доправяна, така че виждаме и точки от нитове и следи от чук.

– Всичко това е много интересно – отговори Балтазар. – Но какво има вътре в статуята?

– Рентгенът показва, че зад бронзовата външна страна няма нищо освен празно пространство – отговори Грей.

– А отвън?

– Много по-обещаващо е – увери го Грей, извади от джоба си тънко дистанционно и го насочи към екрана. Призрачната фигура изчезна. Появи се близка снимка на лицето на статуята, която зае целия екран. – Ще оставя доктор Дефо да обясни тази част.

Дефо примигна към екрана през очилата си с кръгли рамки.

– Заради щетата е трудно да се прецени възрастта на обекта, но ако се съди по мускулестото тяло, навярно е на двайсет и няколко години.

– Завинаги млад – отбеляза Балтазар в един от редките си поетични мигове.

– Островърхата шапка прилича на тези, които сме виждали на скулптури на финикийски моряци. Брадата и косата обаче ме объркват. Начинът на оформянето им подсказва, че става въпрос за човек от висшата класа на финикийското общество, но е облечен в пола и обут в сандали като прост моряк.

– Продължавайте! – нареди Балтазар. Въпреки нарастващото въодушевление, което изпитваше, в изражението му не настъпи видима промяна.

Образът на екрана се превърна в снимка в близък план на медальона на врата на Навигатора.

– Този медальон е копие на оформлението на финикийска монета – обясни Дефо. – Конят е символът на Финикия. Изкорененото палмово дърво от дясната му страна обозначава колония и точно тук нещата стават интересни.

Червената точица прескочи към полукръгъл участък под конската глава и палмовото дърво, където имаше хоризонтална линия и завъртулки.

– Писмени знаци? – попита Балтазар.

– Обикновено така се смята, когато подобни фигури се открият върху монети. Но нито една от тях не съответства на известното ни финикийско писмо. Тези знаци останаха загадка години наред. А после един геолог от колежа „Маунт Холиок”, Марк Макменъмин, представи поразителна теория. Той направи компютърно усилване на символите, което сега и аз ще направя.

Символите на екрана станаха по-остри и по-ясно очертани.

– Този модел ми изглежда познат – каза Балтазар.

– Може би това ще помогне.

Формите на екрана бяха припокрити с очертанията на познати континенти.

Балтазар се наведе напред.

– Невероятно! Това са континенти!

– Това беше заключението на Макменъмин. Като геолог той разбрал какво представляват земните масиви, когато ги видял. Може да се види правоъгълникът на Иберийския полуостров, който се спуска надолу под ъгъл от Европа и заедно със Северна Африка обгражда Средиземно море. Тук отдясно е Азия. Тези по-малки символи на запад от Европа може да са Британските острови. Северна Америка е масивът отляво. Южна Америка като че ли липсва или е погълната от северния континент. Компютърното усилване може да се тълкува по различни начини. Но ако Мекменъмин е прав, този медальон показва обхвата и широтата на финикийските колонии.

– Това е проклета карта на света! – ухили се Балтазар.

– Не е обикновена карта на света. Златните монети, за които споменах, са изсечени около 300 г. пр. Хр. Бронзът на тази статуя е на около три хиляди години. Това означава, че пред нас стои най-старата карта на света, за която знаем. Нещо повече: тя подсказва, че още около 900 г. пр. Хр., когато е изваяна тази статуя, вече са се предприемали пътувания към Новия свят.

Балтазар почувства как кръвта се качва в главата му.

– Искам да видя Северна Америка по-отблизо! – каза той.

Увеличеният символ, който се появи на екрана, приличаше на подпухнал гигантски кактус сагуаро: два дебели клона, които се издигаха от широк дънер.

Балтазар изсумтя.

– Трябва да признаете, че се иска доста въображение, за да видите това безформено петно като континента Северна Америка.

– Може би това ще ви е от полза – каза Дефо и на екрана се появи контур на Северна Америка, разположен над символа. – Дънерът става основната част на континента. Тук отляво е Аляска, а отдясно – Нюфаундленд.

– Има ли доказателства, че са съществували търговски пътища между източното и западното полукълбо?

– Не. Но това не би трябвало да ни учудва, като знаем как финикийците са пазели тайните си, а също така и че океанските маршрути са се изминавали с помощта на астрономически разчитания, които спокойно е можело да се правят по памет. Но ако погледнем към компаса в ръката на статуята – продължи той и махна с дистанционното, – можем да заключим, че се отнася за търговските маршрути изток-запад и запад-изток. Позицията на статуята по отношение на северната точка на компаса подсказва, че гледа на запад.

– Към двете Америки – уточни Балтазар.

– Точно така!

– Можете ли да определите кое е първото място, на което са слезли?

Дефо поклати глава.

– Тази статуя е еквивалент на картите на света, които виждате в списанията на авиокомпаниите – информативна, но от нея пилотът няма полза.

– Значи, когато са се доближавали до брега, им е трябвала по-подробна карта – заключи Балтазар.

– Точно така. В морето ползата от картите си има граници. Трябвал им е местен лоцман, който да им покаже местоположението на важните точки. Когато корабът се приближи до брега, от значение е не разстоянието, а посоката.

– Има ли доказателства, че е имало местен лоцман?

Дефо поклати глава.

– Не открих нищо, което да подсказва, че е имало навигационно определяне на мястото. Но открих нещо друго.

Образът на екрана отново се промени.

– Този символ се повтаря многократно на пояса, който държи полата на моряка.

– Малко прилича на лодка – каза Балтазар. – Груби очертания на нос и кърма.

– Стори ми се познат. Спомних си, че го видях в една книга на Антъни Саксън. Той е археолог аматьор и изследовател, на когото принадлежат няколко екзотични теории.

– Знам кой е господин Саксън! – тонът на Балтазар беше леден.

– Саксън е саморекламиращ се циркаджия, но се е отракал. Според него това е символ за кораб от Тарсис. Открил е такива и в двете Америки, и в Близкия изток и следователно е потвърдил, че между двата региона е имало връзка.

– Не ме интересуват недообмислените теории на разни глупаци – отсече Балтазар. – Кажете ми дали в тази статуя има нещо, което да подсказва, че финикийците са слезли на северноамериканския бряг.

– Отговорът е и „да”, и „не”.

Балтазар го изгледа намръщено.

– Аз съм зает човек, доктор Дефо. Плащам ви скъпо и прескъпо за експертните ви знания. Не ми губете времето с гатанки.

Дефо усети заплахата зад лустрото на Балтазар.

– Извинявам се – каза той. – Ще ви покажа какво имам предвид.

Той натисна дистанционното и на екрана се появи бледа мрежа от криволичещи линии.

– Според нас това е топографска карта.

– Къде върху статуята я намерихте?

Обективът се отдръпна и разкри котката, която представляваше част от основата на статуята.

– Какво ми казвате – че информацията, която искам, е написана върху хълбока на котка?

– Не е чак толкова невероятно. Египтяните са смятали котките за свещени, а финикийците са черпели религиозни теми от Египет.

– Какво показва компютърното ви усилване?

– Това е компютърното усилване.

– Нищо не виждам.

– Това е най-доброто, което можем да направим. Цялата повърхност е почти изтъркана, с изключение на една малка част, която виждате тук. Ще включим в окончателния доклад всичко, което сме открили, но от практична гледна точка всяка информация, гравирана в метала, е загубена завинаги.

– Трябва да се съглася – обади се доктор Грей. – Никоя технология на този свят не може да пресъздаде нещо, което вече го няма.

„Щом го няма тук, може да го има на друго място” – помисли си Балтазар.

– Восъчният процес, за който споменахте. Възможно ли е да се използва за създаване на копие на тази статуя?

– Без проблем, стига скулпторът да използва индиректния процес, при който восъкът се отлива около фино оформена сърцевина.

Балтазар впери поглед в безполезното изображение на екрана и стана.

– Благодаря ви, господа! Камериерът ми ще ви изпрати до вратата.

След като двамата мъже излязоха, Балтазар закрачи напред-назад из статуята. Мислеше за времето и парите, които бе потрошил, за да се сдобие с това безполезно парче метал. Застиналата усмивка на статуята сякаш му се подиграваше. Беноа му беше казал, че Карина заминава за Турция, за да открие копие на статуята. Балтазар бе наредил на хората си да ѝ попречат. Не обичаше да оставя нещата на случайността. Още повече, че предполагаше, че фактът, че оригиналната статуя е у него, ще му даде предимство.

Мрачните му мисли се прекъснаха от звъна на телефона. Обаждането беше от Истанбул. Балтазар изслуша разказа за неуспешното нападение. Каза на обаждащия се, че заповедите му още са в сила, и тръшна телефона.

Остин имаше повече животи и от котка.

Котка...

Той погледна към бронзовата котка в краката на статуята. Вдигна глава и във въображението си видя не обезобразените черти на древен финикиец, а лицето на Остин.

Запъти се към една булава, която висеше на стената заедно с други смъртоносни средновековни оръжия. Свали я от стойката и остави назъбената топка да се люшне на края на веригата. После застана между подпорите на камерата, вдигна дръжката над рамото си и замахна.

Топката се изви, блъсна се в статуята и отскочи. Сблъсъкът предизвика звук, подобен на повреден гонг. Ако на другия край на смъртоносното оръжие имаше човешко същество, то щеше да стане на кървава каша. На гърдите на статуята се появиха многобройни вдлъбнатини, но ведрата усмивка не помръдна.

С ядно проклятие Балтазар хвърли булавата настрана, излезе с широки крачки от стаята и затръшна вратата зад гърба си.