Навигаторът

35.

Остин се намираше в онова особено състояние между съня и будността, когато усети промяна във височината и скоростта на самолета. Отвори очи и надникна през прозореца. Разпозна гоблена от светлини, проснат в краката му.

Карина спеше, отпуснала глава на рамото му. Той я потупа по ръката.

– У дома сме.

Тя се събуди и се прозя.

– Последното, което помня, е, че излитаме от Париж.

– Разказваше ми за плановете си за изложбата.

– Съжалявам – потърка тя очите си, за да прогони съня. – Ще се върна в хотела и ще поспя. Утре сутринта се качвам на влака за Ню Йорк. Трябва да говоря с хората от музея „Метрополитън” за откриването на изложбата.

– Значи смяташ да продължиш с обиколката дори и без Навигатора?

– Нямам друг избор. Да погледнем на нещата от хубавата страна: новината за кражбата на статуята може да привлече още посетители.

Остин се помъчи да намери думи, които да не звучат покровителствено.

– С оглед на миналите събития мислиш ли, че е добра идея да пътуваш сама?

Тя го целуна по бузата.

– Благодаря, Кърт, но само няколко души ще знаят за плановете ми. – Отново се прозя. – Мислиш ли, че още съм в опасност?

Устните на Остин се свиха в напрегната усмивка. Не искаше да я плаши, но тя трябваше да разбере, че продължава да е мишена.

– Нашият приятел Бък каза, че възнамеряват да те отвлекат. Хората, за които работи, имат ръце, които стигат надалеч. Вече го видяхме в Турция.

Карина вирна брадичка.

– Няма да позволя на никого да ме накара да прекарам остатъка от живота си в криене.

– Не мога да те обвинявам. Искам да предложа компромисен вариант – каза Остин. – Тази вечер остани при мен. Ще приготвя великолепна вечеря – ще поръчам нещо тайландско. Предлагам да поспиш, за да преодолееш следполетната умора, а на сутринта ще започнеш на свежа глава.

– Ще ми е много приятно – отговори Карина без колебание.

Пилотът оповести, че самолетът се приближава към летище „Дълес” и след петнайсет минути ще са на земята. Остин погледна от другата страна на пътеката. Дзавала спеше като мъртвец. Приятелят му можеше да заспи на легло от гвоздеи и да скочи при първо повикване, готов за действие.

Остин извади мобилния телефон от якето на Дзавала и се обади на семейство Траут. Вдигна Пол. Остин му съобщи, че се е върнал от Турция и попита дали Пол и Гамей са получили папката на Джеферсън.

– Прочетохме я – отговори Пол. – Придобихме доста добра представа как изглежда един кораб от Тарсис, но ни трябва повече информация, за да направим предположения за курса. Трябва да ти кажа и още нещо, Кърт. Проследихме една нишка до Американското философско общество и попаднахме в същинско змийско гнездо.

– Трудно ми е да си представя тази достопочтена институция на знанието като гнездо на усойници.

– Времената се менят. Малко след като посетихме библиотеката, убиха една от библиотекарките. И помощничката ѝ щеше да я сполети същата участ, ако с Гамей не бяхме дошли точно навреме, за да прогоним убиеца.

– Успяхте ли да го видите?

– Да. Едър мъж, с бебешко лице и кръгли сини очи.

– С господина се познаваме. Помощничката добре ли е?

– Уплашена е. Убедихме я, след като полицията приключи с разпита ѝ, да се махне от Филаделфия. Искаше да се отбие в апартамента си. Ние настояхме да дойде направо в Джорджтаун. Гамей ѝ даде назаем малко дрехи, които горе-долу ѝ стават.

– Искам да говоря с нея. Какво ще кажеш за седем часа сутринта утре?

– Поничките и кафето са от нас. Не ми разказа за пътуването си до Истанбул.

– И в Турция страдат от проблема с масовото нахлуване на змии. До утре сутрин!

Лекото сътресение от докосването на колелата на самолета в пистата събуди Дзавала от дълбокия му сън. Той погледна през прозореца.

– Толкова скоро ли пристигнахме?

Остин му подаде мобилния телефон.

– Проспа цялото пътуване над Атлантика

Дзавала изду бузи.

– Благодарение на теб сънувах само кошмари за евнуси.

Самолетът започна бавно да се движи по пистата към специален хангар на НАМПД. Тримата пътници слязоха и внимателно натовариха гипсовите отливки заедно с багажа в един джип чероки от автомобилния парк на НАМПД. Остин остави Дзавала у тях и заедно с Карина продължиха към дома му. Пътьом спряха да поръчат тайландска вечеря.

Вечеряха на верандата под звуците на любимия на Остин прогресивен джаз. Отпиваха бренди, слушаха Джон Колтрейн и Оскар Питърсън и се споразумяха да не обсъждат загадките около Навигатора. Вместо това заразказваха истории от работата си. След всяко приключение на Остин Карина добавяше свое, също толкова вълнуващо.

Комбинацията от бренди и дълго пътуване си каза думата и Карина започна да се унася. Остин я заведе в спалнята във викторианската куличка и, понеже не можа да заспи, слезе в кабинета. Опъна се в едно удобно кожено кресло и впери поглед в кехлибарената течност в чашата си, сякаш се взираше в кристална топка. Умът му минаваше през всички подробности, започвайки със случилото се с нефтената платформа.

Надяваше се да успее да събере отделните детайли в картина, ясна като творба на Рембранд, но вместо това се получи абстрактна картина на Джаксън Полак. Стана от креслото, отиде до библиотеката и извади книгата на Антъни Саксън. Върна се в креслото и се зачете.

Антъни Саксън беше истински авантюрист. Беше си проправил път през джунглата, за да открие отдавна погребани южноамерикански руини. Беше избегнал на косъм смъртта в африканска пустиня. Беше претърсвал безброй прашни гробници и се беше запознал лично с безчет мумии. Ако само една десета от това, което пишеше, отговаряше на истината, Саксън беше изследовател от типа на Хайръм Бингам, Станли и Ливингстън или Индиана Джоунс.

Преди няколко години Саксън бе започнал да се подготвя за най-голямото си приключение. Смяташе да преплава с копие на финикийски кораб от Червено море до бреговете на Северна Америка. Прекосяването на Тихия океан щеше да докаже теорията му, че Офир, легендарната земя, в която се намирали мините на цар Соломон, се намира в Америка. Една нощ обаче корабът изгорял при загадъчни обстоятелства.

Саксън вярваше, че Офир не е едно-единствено място, а кодово название за няколко източника на богатството на Соломон. Според неговата теория Соломон организирал две флотилии под ръководството на Хирам, финикийския адмирал. Едната тръгнала от Червено море и стигнала до Америка. А другата прекосила Атлантика, след като минала през Гибралтарския проток.

Саксън бе открил странен знак в руини в Перу – фигура, която съвпадаше с подобни символи, гравирани на плочи в Ливан и Сирия. Той го бе нарекъл „символа от Тарсис” и бе решил, че може да е съкращение за „Офир”. В книгата му имаше няколко снимки на знака.

Остин се загледа в тях.

Символът представляваше хоризонтална линия с обърнати обратно букви „Z“ в двата края, идентичен със символа, гравиран на полата на Навигатора и на хълбока на бронзовата котка.

Саксън беше проучил всичко налично за Соломон и Офир. А после, в глава, озаглавена „Епифания”, описваше как му е хрумнала идеята да започне да търси Савската царица. Никой не бил по-близък със Соломон от нея. Може би са си говорили в постелята. Търсенето на Офир отстъпило място на търсенето на гробницата на царицата.

Саксън бе прекарал години в търсене. Бе пропътувал безброй километри. И с времето мъртвата царица го беше омагьосала. Саксън вярваше, че е била историческа личност, а не легенда, както твърдяха някои експерти, че е била мургава и вероятно е произхождала от областта около Йемен. В книгата си преразказваше легендата за нея и Соломон. Според нея, царицата тръгнала да посети Соломон, защото любопитството ѝ било събудено от многобройните разказа за мъдростта му. Когато се срещнали, любовта им избухнала като огън. Родило им се дете. Накрая тя се върнала у дома, за да се погрижи за собственото си царство. Смяташе се, че синът им е станал цар на Етиопия.

„Мургава красавица, свързана с Етиопия” – помисли си Остин. Хвърли поглед към стълбите, които водеха към спалнята.

Един час по-късно дочете последната глава и остави книгата. Провери вратите, угаси лампите и тихо се качи по витото стълбище в спалнята. Съблече се, мушна се под завивките, без да събужда Карина, прегърна я и бързо заспа.

Гласът на Карина го разбуди рано на следващата сутрин. Тя беше направила кафе и говореше по телефона – правеше резервации за влака и уговорки с Музея на изкуството „Метрополитън”. След като и двамата се изкъпаха, облякоха и закусиха, Остин я закара до гара „Юниън”. Тя го целуна и каза, че вечерта се връща във Вашингтон. Обеща да му се обади, когато влакът тръгне от Ню Йорк.

От гарата Остин потегли към сградата на НАМПД. Качи се с асансьора до петнайсетия етаж, тръгна по един коридор, отвори врата и влезе в голямо, слабо осветено помещение. Широката извита стена бе покрита с блестящи телевизионни екрани, на които се проектираше информация, събирана от „НАМПД САТ”.

Сред по-литературно настроените членове на НАМПД всевиждащата система си беше спечелила прозвището „Окото на Саурон”. Джак Уилмът, пазителят на окото, изобщо не приличаше на страховитите създания от сагата на Толкин. Уилмът беше човек с благ нрав и изтънчени маниери. Контролираше системата на „НАМПД САТ” от сложно устроено командно табло в центъра на стаята.

От двете страни на таблото имаше по-малки работни места с компютри. Интерпретатори на сателитни изображения разпределяха десетките въпроси, пристигащи от учени, университети и организации, свързани с океана, от цял свят.

Остин се зачуди защо гениите обикновено са ексцентрични, когато става дума за косата им. Айнщайн, Бетовен, Марк Твен, Лекс Лутър – проклятието в живота на Супермен, дори брадатият компютърен гений на НАМПД Ирам Йейгър. Уилмът – закръглен мъж, прехвърлил четирийсетте, беше избрал прическа за прикриване на плешивостта с двойно премятане на кичури и разделяне на косата малко над ушите.

Остин се приближи зад Уилмът и с най-дълбокия си глас изрече:

– Поздравявам те, о, всевиждащи Саурон!

Уилмът се завъртя на стола и се ухили.

– Поздравявам те, о, смъртни! Очаквах те.

– Окото на Саурон вижда всичко и знае всичко – не му остана длъжен Остин.

– Съвсем не – отговори Уилмът. – Получих имейла и снимките ти от Турция. Вземи си стол и ми кажи с какво мога да ти помогна.

Остин се настани на един въртящ се стол.

– На снимките виждаш гипсови отливки от повърхността на древна статуя. Мисля, че завъртулките са контури на карта. Може би на район на Източния бряг. Чудех се дали не можем да сравним картата със сателитни снимки.

В отговор Уилмът кликна с мишката на компютъра. В един правоъгълник се появи снимката, която Остин бе направил на котката на Навигатора.

– Очертах я по-ясно – обясни Уилмът. – Разкарах сивите места, размазаните ръбове и какви ли не боклуци. Ясно очертаните граници подпомагат визуализирането.

Остин почука с показалец по екрана.

– Този символ може да означава потънал кораб. Проблемът е, че не знам дали този квадрат е с диаметър един километър, или десет, или сто.

– Изображението е като пръстов отпечатък – започна да обяснява Уилмът. – Отпечатъците се съпоставят по характеристиките на браздите, според точки на идентичност или според съвсем дребни подробности, по система разработена от Галтон. Идентификацията на отпечатъците се прави чрез сравнение на съвсем дребни подробности като характеристики на бразди, островчета, разклонения. По подобие на този метод създадох алгоритъм, който ще съпостави тази примитивна карта със сателитните снимки. Ще накарам компютъра да провери всяка възможност. Това обаче ще отнеме време.

Остин му каза, че отива на съвещание, но му заръча да се обади, ако разбере нещо. Взе асансьора и слезе на по-долен етаж. Срещна се с Дзавала във фоайето и двамата заедно тръгнаха към заседателната зала. Стените бяха покрити със снимки на кораби. Дългата заседателна маса в средата на залата сякаш се носеше като кораб в море върху дебелия син килим.

Пол и Гамей Траут седяха на масата заедно с млада жена със сериозно лице, за която Остин предположи, че е Анджела Уърт. Анджела май все още беше в шок. Само за няколко часа се беше запознала с двамата Траут, бяха убили шефката ѝ, почти пред очите ѝ, и бяха посегнали на живота ѝ. Все още ѝ се виеше свят от тези събития, когато я заведоха в самото сърце на НАМПД – агенция, за чиито подвизи само беше чувала.

А после вратата се отвори и двамата мъже, които влязоха, спокойно можеха да минат за герои от приключенски роман. Здравенякът с пронизващите синьозелени очи и странна светла коса се приближи и представи себе си и привлекателния си приятел. Анджела онемя.

Всички седнаха на масата и Пол им раздаде копия от компютърно генерирания кораб от Тарсис.

– Според нас това е типът кораб, който би могъл да доплава до Северна Америка. Не стигнахме далеч с определянето на трансатлантическия маршрут, затова решихме да опитаме друго. Забелязахме, че поредица от връзки води към Философското общество, и ги проследихме. Така се запознахме с Анджела.

– Поздравления, задето сте открили папката на Джеферсън – обърна се към нея Остин с дружелюбна усмивка.

– Благодаря – отговори Анджела. – Всъщност беше чист късмет.

– Това не е единственият чист късмет на Анджела – намеси се Гамей. – Кажи на Кърт и Джо какво още си открила.

– Според нас Мериуедър Луис е бил убит, за да му попречат да предаде някаква жизненоважна информация на Томас Джеферсън.

– Ще ми е интересно да разбера как сте стигнали до този извод – полюбопитства Остин.

Анджела извади една папка от очукано кожено куфарче.

– Прегледах документите, търсех информация за роба на Луис, младеж на име Зеб. Според архивите той пристигнал в Монтичело няколко седмици след смъртта на Луис. Възможно е да е пътувал заедно с човек на име Нийли, който е занесъл в Монтичело новината за смъртта на Луис. Навярно му е била нужна помощ за вещите на Луис, затова е взел роба. Запитах се какво ли е станало със Зеб след това.

– В онези времена със сигурност са сметнали роба за част от имуществото на Луис – помогна ѝ Остин.

– Точно това си помислих и аз, че са го доставили на семейството на Луис заедно с останалата част от собствеността му. Имах някакво предчувствие и проверих всички роби в Монтичело. Открих нещо много интересно.

Тя подаде на Остин лист хартия с имената, пола, възрастта и задълженията на робите. Остин прегледа внимателно списъка и го подаде на останалите, без да каже и дума.

– Зеб е записан като свободен човек. Бил е назначен на работа в къщата – възкликна Гамей.

– Как така е станал свободен на осемнайсет години? – попита Остин.

– Мисля, че свободата му е била възнаграждение – предположи Анджела.

– Има логика – съгласи се Остин. – Това е бил начинът на Джеферсън да се отблагодари на младия мъж, задето му е направил някаква услуга.

– Доставил му е информацията на Луис – каза Гамей. – Обзалагам се, че Зеб я е предал на Джеферсън.

– Знаете ли какво е станало с него? – обърна се Остин към Анджела.

– Останал в Монтичело и заемал добра длъжност в къщата. Години по-късно изчезнал от списъка, но това не е краят на историята.

Тя извади копие от стара изрезка от вестник.

Гамей се взря в копието.

– Нашият свободен човек?

– Пише, че е работил за президента Джеферсън – потвърди Анджела.

Гамей подаде изрезката на Пол.

– Истинска бомба! Тук е на деветдесет и повече години и са го интервюирали малко преди смъртта му. На смъртното си легло недвусмислено е заявил, че Мериуедър Луис е бил убит.

– Как смятате, каква е възможността да е казал същото и на Джеферсън? – попита Остин.

– Според нас – отговори Пол – Джеферсън е знаел през цялото време, но е подкрепил историята за самоубийството, макар че това е навредило на репутацията на стария му приятел.

– Джеферсън не се е колебаел да прибягва до разни извъртания, когато е имал основателна причина – отбеляза Остин.

Пол взе модела на кораба.

– Според нас не е искал да привлича внимание върху факта, че е знаел за това.

– Следващата ни стъпка е ясна – заключи Гамей. – Трябва да отидем в Монтичело и да се помъчим да разберем нещо повече за младия Зеб.

Остин се канеше да се съгласи с предложението, но се наложи да се извини и да вдигне телефона. Беше Уилмът.

– Открих го! – чу се въодушевеният глас на Уилмът.

– Открил си местоположението на кораба?

– Още по-хубаво, Кърт. Открих кораба!