Навигаторът

33.

В дните на Османската империя, когато харемът на Топкапъ бе пълен със стотици забулени красавици, непозволеното влизане в забранените му предели щеше да бъде посрещнато от остри като бръснач ятагани в ръцете на африканските евнуси, които го охраняваха.

Когато Остин и Карина влязоха в дългия двор, красивият млад екскурзовод прекъсна гладкия поток на речта си и им отправи поглед, пронизващ като нож.

– Да? – попита той.

Остин се ухили в най-добрата си имитация на Гомър Пайл¹.

– Извинете, че закъсняхме!

Екскурзоводът се намръщи. Обиколките из харема се провеждаха по строго разписание. Никой от будката за билети не се беше обадил, за да му съобщи, че идват още двама посетители.

Той включи преносимото си радио, за да се обади на охраната.

Карина направи крачка напред и озари екскурзовода с най-предразполагащата си усмивка. Зарови в дамската си чанта и извади банкнота от сто лири.

– Сега ли да ви дадем бакшиша, или по-късно?

Екскурзоводът се усмихна и върна радиото на колана си.

– Обикновено се дава след края на обиколката, но само ако сте останали доволни.

– Сигурна съм, че ще остана – примигна Карина с дългите си мигли.

Екскурзоводът се прокашля и се обърна към групата от двайсетина турци и чужденци от най-различни народности, струпана около него.

– В един момент от историята си харемът е бил дом на над хиляда наложници, роби, съпругите на султана и майка му. Бил е като малък град, с над четиристотин стаи. От лявата си страна виждате помещенията на евнусите и на главния евнух, който е охранявал харема. Други врати водят до жилищата на имперския ковчежник и управителя на двореца. Можете да влезете през тази врата и да разгледате апартаментите на евнусите – добави той.

Повтори същото слово на турски и поведе групата към жилището на пазачите като Свирача от Хамелин².

Остин хвана Карина за ръка и я задържа. Двамата останаха сами в двора. Синьозелените му очи огледаха вратите, търсейки възможен маршрут за бягство. Опита дръжката на една врата, която се оказа отключена. Надяваше се, че ще объркат преследвачите си в огромния лабиринт от апартаменти и дворове.

– Кърт! – обади се Карина.

Портата за карети се бе отворила. Бък влезе в двора заедно с безжалостните си приятели и даде знак на хората си. Движеха се един до друг към набелязаните жертви.

Екскурзоводът и туристическата група се изсипаха от жилищата на евнусите в двора, създавайки човешка бариера от туристи, вдигнали фотоапарати. Остин и Карина се смесиха с групата, която мина през вратата в едно преддверие в другия край на двора.

Остин хвърли поглед през рамо. Бък и хората му си пробиваха път през туристите.

– Какво ще правим? – прошепна Карина.

– Засега се наслаждавай на обиколката, а когато кажа: „Бягай!”, ще бягаш!

– Къде да бягам?

– Още мисля по този въпрос – призна Остин.

Карина измърмори нещо на италиански. Остин нямаше нужда от преводач, за да разбере, че ругае. Гневът ѝ му се стори добър признак – все още не се бе поддала на отчаянието.

Екскурзоводът поведе групата през зала с купол. Спираше на всеки няколко минути, за да изнесе реч на турски и английски и да им посочи къде са живели наложниците, къде са ходили на училище децата от харема и къде се е приготвяла храната за обитателите на огромния комплекс.

Остин огледа внимателно вратите и коридорите, които предлагаха възможни маршрути за бягство. Нямаше начин двамата с Карина да се откъснат от групата. С всяко спиране Бък и приятелите му приближаваха все повече.

Остин се постави на мястото на нападателите. Мъжете щяха да се приближат до тях и да ги отделят от групата. Двамата щяха да се заемат с него, а третият с Карина.

И Бък, и главорезите му бяха бивши членове на специалните части. Бяха обучени да си служат отлично с нож и да убиват. Знаеше как ще се случи. Щяха с ръка да запушат устата му, за да не вика и щяха бързо да забият острието между ребрата му. Докато туристите разберат, че се извършва убийство, Остин щеше да е мъртъв, а в бъркотията, която щеше да последва, Бък и хората му щяха да се измъкнат невредими.

Ако искаше да се спасят, трябваше бързо да предприеме нещо.

Екскурзоводът въведе туристите в голяма стая, покрита с меки килими. Стените бяха украсени със сини и бели фаянсови плочки от седемнайсети век. На един подиум, под позлатен балдахин, поддържан от четири колони, имаше широк диван покрит със златен брокат. Обстановката представляваше странна смесица от барок и рококо. През цветните стъкла на купола се изливаше слънчева светлина.

Екскурзоводът обясни, че се намират в тронната зала, или царския салон. В другия края на помещението се издигаше втори подиум, където наложниците, съпругите и майката на султана седели по време на държавни срещи или се наслаждавали на музика и танци.

Туристите започнаха да се пръскат из залата и човешкият буфер, който отделяше Остин и Карина от Бък и хората му, изтъня. Между Остин и тримата мъже останаха само неколцина туристи.

Сега или никога!

Остин прошепна на Карина да прави това, което ѝ каже. Хвана я за ръката и я поведе към екскурзовода.

– Ще може ли да прекъснем обиколката? – попита той. – Жена ми не се чувства добре. Бременна е.

Екскурзоводът огледа елегантната фигура на Карина.

– Бременна ли?

– Да – усмихна се Карина с престорено смущение. – Още съм в първите месеци.

Водачът се изчерви и бързо посочи към една врата.

– Можете да излезете оттук.

Те му благодариха и се запътиха към изхода.

– Чакайте! – обади се водачът и вдигна радиостанцията към устните си. – Ще повикам охраната да ви придружи.

Той заговори по радиото. Охраната щеше да пристигне след няколко минути. Каза им дотогава да стоят с групата.

Бък беше видял, че Остин говори с екскурзовода. Когато екскурзоводът заговори по радиостанцията, Бък реши, че Остин е повикал помощ.

– Да действаме! – обърна се той към хората си.

Остин поведе Карина към другия край на помещението, като гледаше да има достатъчно разстояние между тях и преследвачите. Бързо установи, че играта на криеница не е подходяща за открити пространства.

Тримата мъже ги настигнаха. Бък беше толкова близо, че Остин зърна убийствения блясък в очите му. Мъжът бръкна в якето си.

В този момент един як охранител влезе в царския салон и екскурзоводът посочи към Остин и Карина. Тогава Остин изигра коза си.

Посочи с пръст към Бък и другите двама и изрева с пълно гърло:

– ПКК! ПКК!

ПКК беше съкращение на Partiya Kerkeren Kerdistan, или Кюрдска работническа партия – марксистко-ленинистка партизанска организация, която искаше да създаде независима кюрдска държава в Югоизточна Турция. От 1978 година насам ПКК водеше яростна борба срещу турското правителство. Едно от основните им средства бяха атентатите срещу чуждестранни туристи.

Приветливото изражение на пазача изчезна и той непохватно посегна към кобура си. В Турция да изкрещиш: „ПКК!” беше все едно да плиснеш бензин върху огън. Пазачът най-после успя да извади пистолета си.

Зърна ножа в ръцете на Бък. Стиснал оръжието с две ръце, пазачът изкрещя нещо на турски. Бък се обърна и видя, че дулото е насочено към гърдите му. Ножът издрънча на пода, а Бък вдигна ръце във въздуха.

Един от преследвачите бе насочил пистолет към пазача. Без да се колебае Остин нанесе поразяващ удар с рамо в корема на мъжа и пистолетът излетя във въздуха. И двамата рухнаха на пода. Остин заби юмрук в челюстта на противника си.

Тронната зала се бе изпразнила. Екскурзоводът се беше скрил зад една врата и викаше по радиото подкрепления.

Бък пъхна ръка под якето и извади пистолет. Фатална грешка. Охранителят на средна възраст беше ветеран от турската армия. Макар и понаедрял, старата войнишка закалка все още беше жива в него. Остин се надигна на крака и отново изкрещя: „ПКК!”, сочейки към Бък.

Охранителят се обърна, прицели се спокойно в Бък и натисна спусъка. Куршумът улучи Бък право в гърдите и го запрати към султанския диван.

Остин изтича към застиналата на място Карина, сграбчи я и я поведе към изхода. Двамата побягнаха по някакъв коридор, без да знаят накъде ще ги изведе. Стигнаха до малка стая с врата в единия ъгъл. Вратата водеше към тераса, обляна от слънчевата светлина.

На терасата стояха двамата мъже, които ги бяха проследили през изоставеното село. Остин застана пред Карина, за да я защити. Мъжете запристъпваха бавно към двамата. В този момент вратата на харема се отвори с трясък и на терасата излязоха хората на Бък с пистолети в ръце. Яркото слънце ги заслепи и не видяха как турците вадят изпод саката си пистолети със заглушители. От оръжията се чу лек пукот почти в един и същ миг. Хората на Бък се свлякоха на терасата.

Единият турчин задържа пистолета си насочен към вратата, а другият хвана Остин за ръката.

– Хайде – каза той. – Всичко е наред. Ние сме приятели.

После потупа дружелюбно Остин по рамото, намигна на Карина и ги подкани да тръгнат след него. Другият мъж тръгна зад тях. Говореше по телефона и често поглеждаше през рамо, за да види дали ги следят.

Когато влязоха в достъпната за посетителите част на двореца, турците скриха пистолетите и тръгнаха напред през лабиринт от сгради и дворове, който водеше към портата на двореца. На улицата отпред ги чакаше сребрист мерцедес със запален двигател. По-високопоставеният от двамата турци отвори вратата до шофьора, а Остин и Карина се качиха на задната седалка и установиха, че там вече има някой.

Старият им приятел Джемил се усмихна и даде с благ глас нареждане на шофьора. Мерцедесът се отдалечи от дворцовия комплекс и се вля в уличното движение на Истанбул.

– Значи това са били ваши хора? – попита Карина.

– Не се безпокойте. Не ви се сърдят заради гумата, която приятелят ви съсипа. Сами са си виновни. Казах им да ви държат под око, но те са се приближили прекалено много.

– Ще платя за новата гума – обеща Остин.

Джемил се подсмихна. Като истински турчин, обясни той, не можел да отхвърли предложението.

– Извинявам се, ако хората ми са ви стреснали – каза той и обясни, че след срещата във водохранилището чул тревожни слухове. В Истанбул били пристигнали някакви много хладнокръвни наемници. За да не привличат внимание, били влезли в страната невъоръжени и си били набавили оръжия от един местен търговец, приятел на Джемил. По-тревожно обаче било нещо друго: били пристигнали в същия ден като Карина и Остин и били отседнали в същия хотел.

Джемил изпратил хората си да държат приятелите му под око. След като Остин и Карина се отървали от тях в изоставеното село, те се върнали в Истанбул и започнали да държат хотела под око с идеята, че Остин и Карина ще се върнат за багажа си. Проследили Остин от археологическите разкопки до Топкапъ, но го загубили, когато двамата с Карина влезли в харема. Видели, че Бък и хората му влизат след тях, и ги последвали.

Карина залепи на бузата на Джемил голяма целувка.

– Дали ще можем да ви се отблагодарим някога?

– Има начин. Взех едно лошо делово решение, което привлече вниманието на международните власти. Ще ми е от полза, ако потвърдите, че съм почтен човек, ако ситуацията го изисква.

– Разбрахме се – каза Карина.

Бодрият маниер на Джемил се промени.

– В хотела вече не сте на сигурно място. Хората ми ще вземат багажа ви и ще ви преместят в една странноприемница, където можете да останете за през нощта. Имам много приятели в Турция, но хората се купуват и продават и не мога да гарантирам, че ще сте в безопасност дълго време.

– Според мен Джемил казва, че климатът тук вече не е здравословен – обобщи Остин.

– Приятелят ви се изразява много добре – потвърди Джемил. – Съветвам ви да се махнете от Истанбул колкото може по-скоро.

Остин не беше човек, който пренебрегва добрите съвети. Но имаше една недовършена работа. Мерцедесът ги остави на разкопките край Босфора и се разбраха да ги вземе след два часа.

Ханли се намираше в една барака, превърната в консервационна лаборатория. Гипсовите образци лежаха на една маса. На цвят бяха тъмносиви.

– Оцветих релефите, за да изпъкват – обясни Ханли. – Безкрайно интересни отливки. Откъде казваш, че ги имаш?

– Бяха върху една финикийска статуя. Когато се приберем в Щатите, ще ги погледне експерт – отговори Остин.

Ханли се наведе над гипсовото копие от котката, увита около краката на Навигатора.

– У дома си имам три котки, така че това много ми хареса – каза той.

Докато Остин се взираше в спираловидните линии, които представляваха ивиците на котката, погледът му започна да долавя повторяемост, която не изглеждаше случайна. Взе една лупа и се взря в шарките. Почти невидим сред ивиците на котката, там имаше начертан символ „Z“. За разлика от другите, които бяха разположени хоризонтално, този беше обърнат вертикално.

Остин подаде лупата на Карина, която огледа знака и попита:

– Какво означава?

– Ако това е символ за кораб, той или е потънал, или потъва – Остин се взираше в плетеницата от чертички и спирали. – Мисля, че това не е само художествена приумица. Това, което виждаме, е карта. Тези черти описват брегова линия. Вдлъбнатините са заливи и заливчета.

Той взе назаем един фотоапарат и триножник. Карина задържа отливките пред обектива. Остин направи десетки снимки, качи ги на един взет назаем лаптоп и ги изпрати в НАМПД.

Докато Ханли и Карина поставяха гипсовите отливки между парчета стиропор, Остин се обади на Дзавала на летището. Дзавала отговори, че на сутринта ще се срещнат за полета към Съединените щати. Повредената подводница вече беше качена на товарния самолет.

Мерцедесът пристигна с багажа им и ги отведе до малък хотел с изглед към Босфора. Прибраха се в стаята си рано, прекалено уморени, за да се насладят на изгледа, и заспаха в мига, в който помирисаха възглавниците си. Когато се събудиха рано на следващата сутрин, мерцедесът ги очакваше, за да ги закара на летището.

Дзавала ги поздрави с „добре дошли” на борда с кана прясно кафе.

След по-малко от час самолетът „Сайтейшън” се отдели от земята и се отправи на запад със скорост осемстотин километра в час.

– Как беше в Истанбул? – попита Дзавала, докато самолетът пореше въздуха над Егейско море.

Остин му разказа за сблъсъка с Бък и бандата му в Топкапъ, за лудото им препускане в харема и как хората на Джемил ги спасиха.

– Харемът! Ще ми се да съм бил там – размечта се Дзавала.

– И на мен. Щеше да си ни от полза, когато започна стрелбата – каза Остин.

– Нямах това предвид. Ще ми се да съм бил там, когато харемът е бил пълен с красиви жени.

Да, Остин трябваше да се досети, че не може да очаква съчувствие от своя приятел, когато пред очите му оживява картина, пълна с красиви жени.

– Доколкото разбрах, има свободно място за евнух – осведоми го той.

Дзавала събра колене и ги стисна.

– Ох! – измърмори. – Не, благодаря. Мисля, че предпочитам да отида да си побъбря с пилота.

Реакцията на Джо накара Остин да се ухили. Веселото му настроение обаче продължи само миг. Бък и Ридли бяха мъртви, а хората им – неутрализирани, но ако подозренията на Остин за Виктор Балтазар бяха верни, това не беше краят.

Нещо още по-лошо: убиецът с бебешко лице още беше на свобода.

¹ Телевизионен герой от „Шоуто на Анди Грифит” и по-късно от „Гомър Пайл” – Б. пр.

² Германска легенда за средновековен свирач, облечен в пъстри дрехи, който с музиката си примамил плъховете да напуснат град Хамелин. Когато обаче жителите на града отказали да му платят уговорената цена, той насочил магията си към децата им и ги отвел така, както преди това плъховете. – Б. пр.