Навигаторът

16.

За суперсекретна правителствена служба Агенцията за национална сигурност бе забележително видима за целия свят. Щабквартирата ѝ се намира във Форт Мийд, Мериленд, между Балтимор и Вашингтон, в две многоетажни офис-сгради с фасада от синьочерно стъкло, които сякаш са били проектирани от кубист в особено мрачно настроение.

Офис-сградите обаче са само част от обширния комплекс, за който се твърди, че се разпростира на площ от десет акра. В АНС работят повече математици, отколкото в която и да било друга агенция в САЩ, а може би и в целия свят, и сред нейните двайсетина хиляди служители са най-добрите криптографи в страната.

Анджела Уърт, помощник-библиотекарката в Американското философско общество, мина с колата си покрай комплекса и влезе в паркинга на Националния криптографски музей. Беше станала рано, беше си взела болнични и се беше отправила с колата на юг от Филаделфия. Намери място за паркиране, грабна от седалката до шофьора един стар куфар и се насочи към входа на музея.

Попита администраторката във фоайето дали може да се срещне с Д. Гроувър Харис. След няколко минути към нея приближи мършав, рошав млад мъж по дънки и протегна ръка за поздрав.

– Здрасти, Анджела – каза той със срамежлива усмивка. – Много мило от твоя страна да биеш толкова път.

– Няма нищо, Дийг. Благодаря, че ме прие.

Анджела се беше запознала с Дийг на една среща на любителите на главоблъсканици. Двамата незабавно си бяха допаднали: и двамата се чувстваха неловко в обществото. Дийг беше приятен, привлекателен и невероятно умен. И също като Анджела се намираше в началото на институционалната стълбица. Той я покани в задръстения си от вещи кабинет и ѝ предложи стол. Помещението беше малко по-голямо от гардероб и потвърждаваше, че Дийг се намира на дъното на хранителната верига на агенцията.

Той се настани зад отрупано с документи бюро, което всеки компетентен инспектор би сметнал за пожароопасно.

– Когато ми се обади, ми се стори много развълнувана. Какво има?

Анджела отключи куфарчето, извади копията от документите на Джеферсън и ги подаде на Харис, без да каже и дума. Той прехвърли страниците и намери надупчения картон. Вдигна го към светлината и после го сложи върху една страница.

– Това случайно да не е решетъчен шифър? – попита той.

– Надявах се ти да ми кажеш – отговори Анджела. – Ти си експертът по кодове и шифри.

– Само начинаещ експерт, който е ходил на курсове в Националния институт по криптография.

– На мен ми стига – увери го Анджела. В института на АНС обучаваха хора от всички правителствени отдели в по-сложните елементи на криптографския анализ.

– Не се подценявай – каза той. – Ти си тази, която е забелязала това. Какво можеш да ми кажеш за него?

– Мисля, че е било погрешно класифицирано по тема. Трябвало е да отиде в папка със заглавие „Томас Джеферсън”.

Той се облегна назад в стола.

– Джеферсън?

– Да. Сигурна съм, че почеркът е неговият. Сравних го с Декларацията, а освен това в долния ъгъл на заглавната страница има малко „ТД”.

Той вдигна страницата към очите си и подсвирна тихичко.

– Джеферсън! Има логика.

– Толкова се радвам, че го казваш – въздъхна с облекчение Анджела. – Боях се, че само ще ти загубя времето.

– В никакъв случай! – поклати глава Харис. – Повечето хора не знаят, че Джеферсън е бил надарен криптограф. Използвал е шифри за комуникацията си с Джеймс Мадисън и с други хора от правителството. Докато е бил пълномощен министър във Франция, е научил всичко за кодовете и шифрите.

Дийг стана от стола си.

– Ела! Искам да ти покажа нещо.

Поведе я към изложбената част в сградата и спря пред витрина, в която имаше малък дървен цилиндър, поставен върху ос. Диаметърът му беше около пет сантиметра, а дължината – около двайсет. Цилиндърът се състоеше от редица дискове, по чиито ръбове имаше изсечени букви.

– Открили са го в една къща близо до Монтичело – обясни Харис. – Според нас това е „дисков шифър”, създаден от Джеферсън по времето, когато е бил държавен секретар при Вашингтон. Написваш съобщението и завърташ дисковете, за да разбъркаш буквите. Човекът, който го получава, ги подрежда с помощта на подобно устройство.

– Прилича ми на нещо от „Шифъра на Леонардо”.

Харис се подсмихна.

– Старият Леонардо щеше да е възхитен от еволюцията на дисковия шифър.

Той я замъкна до друга витрина с няколко приспособления, които приличаха на големи пишещи машини.

Тя прочете табелката.

– Машини за код „Енигма“ – промълви и в очите ѝ проблесна въодушевление. – Чувала съм за тях.

– Те са една от най-добре пазените тайни на Втората световна война. Хората са били готови да убиват за една от тези измишльотини. Всъщност представляват машини за дисковия шифър на Джеферсън в разкрасен вид. Той е бил много крачки напред.

– Жалко, че не можем да използваме някоя от тях, за да дешифрираме писмото – каза Анджела.

– Може и да не ни се наложи – успокои я Харис.

Двамата се върнаха в кабинета му, където Харис отново се тръсна зад бюрото, облегна се назад и допря върховете на пръстите си.

– Как започна да се интересуваш от кодове и шифри? – попита той.

– Добра съм по математика. Решавам кръстословици без проблем и още от дете обичам акростиховете. Интересът ми към главоблъсканиците ме подтикна да започна да търся повече информация за тях. Точно така разбрах за решетъчния шифър и за интереса на Джеферсън към криптографията.

– Половината криптографи в света биха ми отговорили по този начин – каза Харис. – Именно тези интереси са ти позволили да разбереш, че в свитъците може да се крие тайно съобщение.

Тя сви рамене.

– В тях има нещо, което ми се стори странно.

– АНС се занимава постоянно точно със „странни” неща. Джеферсън би се чувствал идеално в агенцията.

– Къде е мястото на неговия дисков шифър в това откритие?

– Няма такова. През по-късната част от живота си Джеферсън загубил интерес към приспособленията за шифриране. Предполагам, че е използвал решетката само за да създаде стеганографско средство¹, за да прикрие факта, че в информацията за артишока се съдържа тайно съобщение. Навярно е написал съобщението в отворите и е построил изреченията около тях.

– Забелязах, че синтаксисът в текста изглежда неестествен, а на места е направо странен.

– Така е. Да предположим, че Джеферсън е използвал това като допълнителен метод за прикриване. Първо ще трябва да препишем буквите, които се виждат в дупките на решетката.

Анджела извади от куфарчето си тетрадка и му я подаде.

– Вече го направих.

Харис огледа редовете с привидно несвързани букви.

– Страхотно! Това ще ни спести много време.

– Откъде ще започнем?

– Отпреди две хиляди години.

– Моля?

– Юлий Цезар е използвал заместващ шифър, за да изпрати съобщение на Цицерон по време на Галските войни. Просто е заместил римските букви с гръцки. По-късно усъвършенствал системата: взел азбуката и създал шифрована азбука, като заменил всяка буква с тази, която се намирала три позиции по-напред. Ако едната азбука се сложи над другата, целият ред на съобщението спокойно може да се замести наведнъж.

– С това ли си имаме работа?

– Не точно. Арабите открили, че щом откриеш колко често една буква се появява в шифрован текст, можеш да дешифрираш заместващия шифър. Мария Стюарт, шотландската кралица, загубила главата си, когато криптографите на кралица Елизабет дешифрирали съобщенията за заговора на Бабингтън. Джеферсън разработил вариация на системата, позната като метода на Виженер.

– Който представлява разширение на заместващия шифър на Цезар.

– Правилно! Създава се група от шифровани азбуки, като всяка буква се замества с друга. Подреждат се в редици, за да се създаде кутия на Виженер. А после най-отгоре на кутията се написва няколко пъти ключова дума. Буквите в ключа ти помагат да намериш закодираните букви – нещо като нанасяне на точки върху графика.

– Това означава всяка буква във видимия текст да се представя с различни букви.

– Точно това е най-хубавото. Така системата предотвратява дешифриране посредством повторяемостта на буквите.

Харис се обърна към един компютър и след като писа енергично в продължение на няколко минути, създаде колонки от букви, подредени във форма на правоъгълник.

– Това е стандартната кутия на Виженер. Има само един проблем. Не знаем ключовата дума.

– Какво ще кажеш да използваме „артишок”?

Харис се разсмя.

– Скрито на видно място, като в „Откраднатото писмо” на Едгар Алън По? „Артишок” е ключовата дума, която Джеферсън и Мериуедър са използвали за дешифриране на кода, за който са се споразумели по време на експедицията в Луизиана.

Той написа думата „артишок” няколко пъти най-отгоре над квадрата и се помъчи да дешифрира закодираното съобщение от решетъчния шифър. Опита с множественото число и поклати глава.

– „Артишок” може да е прекалено очевидно – предположи Анджела.

Опитаха „Адамс”, „Вашингтон”, „Франклин” и „Независимост”, но всеки път стигаха до все същия разочароващ резултат.

– Така можем да продължаваме цял ден – каза Анджела.

– Или няколко десетилетия – поправи я Харис. – За ключовата дума дори не е задължително да има смисъл.

– Значи шифърът на Виженер е неразбиваем?

– Всеки шифър е разбиваем. Този е бил разбит през деветнайсети век от някой си Бабидж – гений, когото нарекли баща на компютъра. Неговата система търсила поредици от букви. След откриването им вече можело да се отгатне ключовата дума. Това обаче е над възможностите ми. За щастие съвсем наблизо се намира един от най-големите разбивачи на шифри в цял свят.

– Познаваш някого от АНС?

– Ще звънна на професора си.

Професорът се оказа в час, затова Харис остави съобщение. С позволението на Анджела той копира материалите. Беше толкова съсредоточен върху писмения текст, че почти не беше погледнал рисунката.

Анджела видя как приятелят ѝ разглежда линиите и хиксовете.

– Това е другата част от загадката. Отначало си помислих, че е проект на градина – каза тя и му разказа какво е открила в уебсайта за древни езици.

– Това е много интересно, но хайде сега да се съсредоточим върху главното текстово съобщение.

Харис направи копие на документите, а Анджела прибра своите копия в куфарчето си. Харис я изпрати до вратата и ѝ обеща да ѝ се обади, когато разбере нещо. Два часа по-късно му се обади професорът. Харис му заразказва за проблема с шифъра.

Щом стигна до името „Джеферсън”, професорът му каза веднага да отиде при него.

Професор Петер Де Врис го очакваше от другата страна на контролно-пропускателния пункт. Хвана го за ръката и на практика го завлече в кабинета си – толкова бързаше да види папката.

Професорът бе олицетворение на гениалния, но разсеян математик. Носеше костюми от туид, дори и в по-топлите месеци, и имаше навик да дърпа снежнобялата си брада в стил Ван Дайк, когато беше замислен, тоест през повечето време.

Той разгледа папката за артишока.

– Казваш, че ти го е донесла една млада дама от Философското общество?

– Да. Работи в библиотеката им.

– Навярно нямаше дори да го погледна втори път, ако не беше решетката.

Анджела я беше оставила на Харис. Сега професорът вдигна надупчения картон, погледна го с отвращение и го остави настрана.

– Учудвам се, че Джеферсън е използвал нещо толкова примитивно.

– Все още не съм убеден, че в този трактат има скрито послание – призна Харис.

– Има само един начин да разберем – отговори професорът.

Той сканира колонките от букви на компютъра и започна да трака по клавишите. Буквите се подреждаха и преподреждаха на екрана и след няколко минути се появи дума.

„ОРЕЛ”.

Харис погледна към екрана и се разсмя.

– Трябваше да се досетим. Орел – така се е казвал любимият кон на Джеферсън.

Професорът се усмихна.

– Бабидж би продал душата си за компютър, който да има само една десета от капацитета на този.

Той написа кодовата дума и после въведе инструкции компютърът да я използва за дешифриране на съобщението, което бе сканирал по-рано.

Писмото, което Джеферсън бе написал на Луис през 1809 година, се появи на екрана.

Харис се наведе над рамото на професора.

– Не мога да повярвам какво чета – промълви той. – Това е лудост.

Той извади листа със странните рисунки.

– Анджела мисли, че тези думи са финикийски.

– Съвпада с това, което източникът на Джеферсън в Оксфорд е написал в писмото си.

Внезапно Харис изпита огромна умора.

– Имам чувството, че може да сме се натъкнали на нещо важно.

– От друга страна, тази вълшебна приказка може да е измама – продукт на някой находчив мозък.

– Наистина ли мислите така, сър?

– Не. Мисля, че документът е истински. Това, което пише вътре, обаче, е друга работа.

– Какво трябва да направим според вас?

Професорът дръпна брадата си толкова силно, че беше цяло чудо, че не я отскубна.

– Трябва да действаме мнооого внимателно! – отговори той.

¹ Стеганография – науката на скриване на една информация в друга – Б. пр.