Навигаторът

55.

– Ахой, господин Никърсън! – провикна се Остин. – Моля за позволение да се кача на „Лавли Лейди”.

Никърсън подаде глава през отворената врата на салона и се усмихна, когато зърна Остин.

– Имате го!

Остин се качи по мостчето и се ръкува с човека от Държавния департамент.

Почука по една черна найлонова кесийка.

– Ако разполагате с няколко минути, бих искал да ви покажа нещо.

– За вас винаги имам време, господин Остин. Слезте долу, и ще направя кафе. Ще сложа вътре нещо, което да прогони студа.

– Температурата е двайсет и шест градуса, господин Никърсън.

– Няма значение – настоя Никърсън. – Все някъде е студено.

Двамата отидоха в каютата и Никърсън приготви кана силно кафе, което подправи с бърбън „Кентъки”. Чукнаха се и Никърсън попита:

– Е, добре, какво ми носите?

Остин отвори кесията и извади пергаментовите квадрати. Подаде единия на Никърсън.

– Това е частта, с която Джеферсън се е сдобил от някакъв индианец. По време на пътуванията си Мериуедър Луис се натъкнал на втората. Заедно, тези парчета представляват карта, която показва местоположението на мината на цар Соломон в Пенсилвания.

– Прекрасно! Знаех си, че ще се справите. Огледахте ли мината?

– Да. Точно там намерихме парчетата пергамент. Оставил ги е лично Томас Джеферсън.

– Не е за вярване! Ами реликвата?

– Десетте Божи заповеди? Мисля, че може би знаете отговора на този въпрос.

– Не съм сигурен какво имате предвид.

– Имаше друг текст, написан под картата. Изглежда, е вариант на Десетте божи заповеди, който доста се различава от оригиналния. Навярно съвпада с това, което е написано на златните плочи.

– Продължавайте, господин Остин.

– Тези заповеди били дадени на хората от неколцина езически богове, в това число и един, който изисквал човешки жертвоприношения. Сега разбирам защо се бяхте притеснили толкова. Не ситуацията в Близкия изток е била истинската причина за тревогата ви.

– Така е. Смята се, че Десетте божи заповеди са непогрешим пътеводител към морала, обявен от един бог. Те са в основата на религии, изповядвани от милиони хора и превърнати в опора на държавническата мисъл на Запада. Според някои хора те са източникът, вдъхновил правосъдните системи на всички западни страни. Ако се окаже, че Десетте божи заповеди са били основани на езически писания, това може да подкопае тези крехки основи.

Остин си спомни предсказанията на Балтазар.

– И да подари на света още един източник на ненужен конфликт – каза Остин.

– Точно така. Никой не знае кой е наредил да запишат Десетте божи заповеди върху злато вместо върху глина, но самото им съществуване подсказва, че написаното в тях е било валидно. Соломон искал да отдалечи златните плочи колкото може повече от себе си. Написаното в тях е можело да предизвика смутове още по негово време. Както и днес, държа да добавя.

– Когато разговаряхме за пръв път, вече сте знаели, че плочките не са в мината.

– Боя се, че е така.

– Тогава защо ме изпратихте на тази безсмислена мисия?

– Знаем къде се намират плочките, но не и къде са се намирали преди. Древните писания казват, че Навигатора ще покаже пътя към Офир. Когато чухме, че са се опитали да откраднат статуята, а папката за артишока е била открита, се уплашихме, че някой ще открие мината и това ще го отведе до плочките.

– „Ние”. Имате предвид Обществото на артишока.

– Точно така. Разбрахме за ролята, която сте изиграли при нападението, чухме за репутацията на отдела ви и решихме, че вие сте най-подходящият човек за тази работа.

– Трябва да ме запознаете с тези “артишоци“, господин Никърсън. Дължите ми го.

– Да, боя се, че е така.

Никърсън посегна към един телефон. След кратък разговор, попита:

– За колко време можете да съберете екипа си?

– Почти незабавно. Къде да им кажа да дойдат?

Никърсън се усмихна.

– На едно местенце, наречено Монтичело.

По-късно същия ден Остин, Дзавала и семейство Траут заедно с Анджела минаха между колоните на входа на къщата на Джеферсън. Емерсън и Никърсън ги очакваха, поздравиха ги и ги въведоха вътре.

Емерсън изчака отминаването на една туристическа група.

– Извинявам се, че проявих неискреност по този въпрос – каза той.

– Приемаме извинението – отвърна Гамей. – Ако попълните празнотите.

Емерсън кимна.

– Бяхте стигнали много близо. По време на пътуванията си Мериуедър Луис открил липсващата половина от картата на мината. Предположил, че картата показва някакво място на запад. Осъзнал грешката си и се опитал да я предаде на Джеферсън, но бил убит от хората, които искали да запазят съществуването на мината в тайна. Зеб занесъл липсващата част в Монтичело. Сега, когато разполагал с цялата карта, Джеферсън открил мината и плочките. Оставил картата в мината. Също като Соломон, и той решил, че ще е най-добре, ако никой не разбере за плочките, и основал организация, която да се погрижи наистина да стане така.

– Обществото на артишока, за което казахте, че не съществува? – уточни Анджела.

– Като член на обществото съм се заклел да пазя тайна. Първоначалните Артишоци включвали някои от основателите на тази страна. С остаряването си те привлекли нови членове, които да заемат местата им. Имената на сегашните членове може да ви изненадат.

Остин поклати глава.

– Нищо свързано с този предмет не може да ме изненада – отсече той. – Какво се е случило с плочките?

– Джеферсън създал група, която включвала моя предшественик Зеб – отговори Емерсън. – Тя открила мината и донесла плочките тук.

– В Монтичело? – възкликна Анджела и се огледа, сякаш очакваше да види плочките изложени пред погледите на всички.

Емерсън потупа с крак по пода.

– Под краката ни. Скрити в тайна стая.

Смаяната тишина, която последва, бе нарушена от въпроса на Траут:

– Как мислите, дали светът някога ще узнае за съществуването им?

– Това зависи от Артишоците – отговори Емерсън. – Може би един ден бъдещите членове на обществото ще решат, че е дошъл мигът.

– Ние постоянно търсим нови членове – обади се Никърсън. – Всеки един от членовете на екипа ви е добре дошъл.

– Благодаря, но ние всички често отсъстваме – отговори Остин. – Познавам обаче един човек, който ще внесе в групата ви младост и интелект.

Той погледна към Анджела, която се бе отдалечила от тях и се взираше в пода така, сякаш можеше да види през него.

По лицето на Никърсън премина усмивка.

– Да. Благодаря ви за предложението. Както и за цялата ви помощ. Надявам се, че не съм ви създал неудобство.

Остин хвърли поглед към членовете на екипа си.

– Нищо подобно. Беше ни страшно забавно, нали така?

Пол Траут примигна на няколко пъти и с безизразно лице заяви:

– Нямам търпение да се заловя с есето на тема „Какво правих през ваканцията”.