Навигаторът

41.

Професор Маккълоу поздрави посетителите си на стъпалата на ротондата на Вирджинския университет – сградата с червени тухли и широк купол, построена по проектите на Джеферсън, в които се долавяха отражения от Монтичело и от Пантеона в Рим. Професорът предложи да ги разведе из заобиколените от дървета покрити галерии, чиито колони затваряха в четириъгълник голямата терасирана морава.

– Мога да ви отделя двайсет минути, преди да хукна за часа си по етика – каза Маккълоу – едър солиден мъж, чиято сива брада приличаше на туфи испански мъх. Бузите му бяха червени като ябълки и той вървеше с клатушкане, подобаващо повече на пенсиониран моряк, отколкото на учен. – Трябва да ви кажа, че силно ме заинтригувахте, когато се обадихте и попитахте за Обществото на артишока.

– Очевидно това общество е нещо като загадка – отбеляза Гамей, докато минаваха покрай павилионите, обградили зеленото пространство.

Маккълоу се закова на място, както си вървеше.

– Наистина е загадка – съгласи се той. – Натъкнах се на него, докато подготвях изследване за етиката на тайните общества.

– Интересна тема – отбеляза Пол.

– И аз така си помислих. Няма нужда да си част от заговор, който цели власт над целия свят, за да се усъмнят в етичността ти. Дори членуването в най-невинните организации може да предизвика нежелани ефекти. Те срещу нас, странни ритуали и символи, елитарност, вяра, че само те знаят каква е истината. В много такива общества могат да членуват само мъже. Някои страни, като Полша, например, са забранили тайните организации. В единия край на спектъра стоят всевъзможни тайни братства, в другия са нацистите.

– Какво ви накара да се заинтересувате от тайните общества? – попита Пол.

Маккълоу продължи да крачи напред.

– Вирджинският университет е прочут с тайните си организации. Тук, в кампуса, имаме над двайсет тайни общности. При това говорим само за тези, за които знам.

– Чела съм за Обществото на седемте – обади се Анджела, която, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от секретна информация.

– О, да! Седемте са толкова тайни, че разбираме, че някой е бил техен член само когато умре и некрологът му се появи в публикациите на университета. Украсяват гроба му с венец от черни магнолии във формата на числото седем. Университетската камбана бие на всеки седем секунди в продължение на седем минути и седмият акорд е дисонансен.

– Джеферсън бил ли е член на някоя от тези групи? – попита Гамей.

– Присъединил се е към Обществото на плоските шапки, когато е посещавал „Уилям и Мери”¹. По-късно Обществото се превърнало в Клуб на плоските шапки.

– Необикновено име, а? – подметна Гамей.

– По онова време студентите носели академични плоски шапки постоянно, не само при завършване.

– Като Хари Потър – кимна Анджела.

Маккълоу се подсмихна.

– Доколкото знам, „Плоските шапки“ си нямат „Хогуортс”, но пък си имат тайно ръкостискане. Навремето редовно са се срещали и са си говорели. Джеферсън признава, че, да го цитирам, обществото няма „никаква полезна цел”.

Гамей върна професора обратно към темата.

– Можете ли да ни кажете какво знаете за Обществото на артишока? – попита тя.

– Съжалявам, че се отплеснах. Правех проучвания за доклада си в университетската библиотека и се натъкнах на една стара вестникарска статия. Един репортер твърди, че докато яздел към Монтичело с надеждата да вземе интервю от бившия президент, видял как Джон Адамс излиза от една карета пред къщата.

– Събиране на бащите основатели? – предположи Пол.

– Репортерът не могъл да повярва на късмета си. Джеферсън обаче настоял, че репортерът бърка. Бил се срещнал със собственика на една плантация, който се бил отбил, за да обсъдят новите реколти. Репортерът попитал какви са тези реколти, а Джеферсън се усмихнал и отговорил: „Артишок.” Репортерът писал за разговора и споменал, че приятелят на Джеферсън прилича на Адамс.

– Кой пръв е предположил, че Обществото на артишока наистина е съществувало? – попита Анджела.

– Боя се, че виновникът съм аз – призна Маккълоу и на червендалестото му лице се появи смутено-глуповато изражение.

– Не разбирам – каза Гамей.

– Тръгнах по линията „Ами ако е вярно?” Да допуснем, че описаната среща наистина се е състояла. Защо бащите основатели биха се събрали? В онези времена пътуването не е било лесна работа. Написах хумористична статия в университетската преса въз основа на тази история и на факта, че във Вирджинския университет открай време гъмжи от какви ли не тайни общества. Бях забравил за нея, докато приятелят ви, писателят, не ми позвъни миналата седмица. В Американското философско общество се натъкнал на писмо на Джеферсън за артишока. Пуснал търсене в гугъл и намерил моята статия.

– Анджела работи във Философското общество – каза Гамей. – Точно тя откри писмото.

– Какво съвпадение! – отбеляза Маккълоу. – Същото казах и на господин Никърсън.

– Кой е господин Никърсън? – попита Гамей.

– Каза, че работи в Държавния департамент. Интересува се от историята на Джеферсън, прочел статията ми и се зачудил какво ли още знам. Каза ми, че се кани да се разрови, но така и не ми се обади пак. Стокър се обади миналата седмица. А после вие. – Той си погледна часовника. – По дяволите! Всички тези неща са много интересни, но стана време за часа ми.

Пол му подаде визитната си картичка.

– Моля ви, ако се сетите още нещо, обадете ни се.

– Добре.

– Благодарим за помощта – каза Гамей. – Няма да ви задържаме повече.

Маккълоу се ръкува с всички и се заклатушка към лекцията си.

Пол проследи с поглед отдалечаващият се през моравата професор.

– В папката, която ни изпрати в Уудс Хол, Кърт споменава, че човек от Държавния департамент на име Никърсън го помолил да се разрови във финикийската загадка. Срещнал се с него на някаква стара яхта на Потомак.

– Спомням си името. Мислиш, че е същият човек?

Пол вдигна рамене и извади мобилния си телефон. Порови се в него, докато накрая намери номера на един служител от Държавния департамент, с когото бе работил по проблеми от областта на океанската юрисдикция. Затвори само след секунди.

– Никърсън е заместник-секретар. Приятелят ми от „Фоги Ботъм” не го познава лично, но казва, че е вътрешен човек и винаги оцелява. Смятат го за гениален, но ексцентричен. Живее на някаква антична яхта на Потомак. Даде ми името на клуба, но не и на яхтата. Какво ще кажете, докато се прибираме, да се отбием на Потомак?

– Няма ли да стане по-бързо, ако знаем името на яхтата? – попита Анджела.

– Ако обичахме да правим нещата по лесния начин – отговори Пол, – нямаше да работим в НАМПД.

Търсенето на яхтата на Никърсън се оказа по-трудно от очакваното.

Цял куп яхти можеха да минат за стари, но само една – моторница на име „Лавли Лейди” – отговаряше на описанието „старинна”.

Пол слезе от хъмвито и се отправи към яхтата. Палубата беше пуста, наоколо не се забелязваха никакви признаци на живот. Той мина по мостчето и на няколко пъти извика: „Здрасти!”

Никой на яхтата не отговори, но един мъж подаде глава от една каюта на съседния крузер.

– Ник не е на борда – каза той. – Преди известно време отиде някъде.

Пол му благодари и тръгна обратно към колата. По пътя погледна отново към името на лодката и забеляза, че напречната греда е по-бяла от останалата част на корпуса. Върна се при съседа на Никърсън и го попита дали името на яхтата не е било сменено наскоро.

– Всъщност да – отговори мъжът.

След няколко минути Пол седна зад волана.

– Никърсън го няма – каза той.

– Видях те, че гледаш името на лодката – каза Гамей.

– Просто бях любопитен. Съседът на Никърсън ми каза, че преди яхтата се наричала „Магарешки бодил”.

Анджела наостри уши.

– Сигурен ли си?

– Да. Защо?

– Артишок.

– Моля? – попита Траут.

– Разбрах го, докато събирах данни за приятеля си, писателя. Артишокът е от семейството на магарешкия бодил.

¹ Колежът „Уилям и Мери” в Уилямсбърг, Вирджиния – Б. пр.