Навигаторът

43.

Карина се беше изтегнала на леглото и се взираше в тавана поради липса на по-интересни занимания. Внезапно чу леко почукване по вратата. Отиде да отвори и установи, че някой е оставил пред вратата кошница с дрехите ѝ. Тя взе бележката, оставена върху спретнато сгънатия куп.

– Колко цивилизовано – измърмори тя и тръшна вратата.

Нямаше търпение да смъкне бялата рокля. Облече собствените си дрехи и това ѝ вдъхна усещане за сигурност. Знаеше, че е само илюзия, но въпреки това беше приятно. Отново прочете бележката. Предпочиташе да не прекарва с Балтазар и една секунда повече, но знаеше, че ключът към съдбата ѝ е в негови ръце.

Изправи рамене и тръгна с бойна стъпка през пустия коридор към двора. Там я очакваше пазач, за да я придружи до другото крило. Въведоха я в просторна трапезария в испански стил. Стените бяха покрити с бледа мазилка и украсени с цветни плочки и гоблени. В ъглите имаше високи теракотени урни.

Камериерът се приближи и настани Карина на маса, облицована с кожа и с крака от ковано желязо. Масата беше подредена за двама и осветена с железни свещници със сложни орнаменти.

Балтазар пристигна след минута. Носеше черна вратовръзка, сякаш отиваше на официален бал.

– Госпожице Мечади, много мило, че решихте да ми направите компания – каза той със сърдечността на стар познат.

Карина се усмихна без капчица радост.

– А нима имах избор?

– Всички ние имаме избор, госпожице Мечади.

Балтазар щракна с пръсти и прислужникът напълни чашите им с вино. Балтазар вдигна чашата си в безмълвен тост и не изглеждаше притеснен, когато тя не обърна внимание на жеста. Карина боцна от салатата и благоуханната паеля, която ѝ сервираха. Бутна настрана плодовата пита за десерт, но с удоволствие отпи от еспресото си.

Двамата вечеряха мълчаливо, като стара семейна двойка, която вече няма какво да си каже. Балтазар попита дали ястието и виното ѝ харесват. Карина изсумтя в отговор.

– Добре – каза той и извади тънка пура. Запали я, без да откъсва поглед от Карина. – Имам въпрос – продължи той, а димът скри лицето му. – Вярвате ли в божественото предопределение?

– Не разбирам какво имате предвид.

– Говоря за това, че ходът на живота ни зависи не от нашите действия, а от съдбата ни.

– Теорията за предопределението не е някаква ваша оригинална философия – сряза го Карина и го погледна право в очите. – Вярвам, че всички ние сме отговорни за последствията от поведението си. Ако скочите от прозореца на някоя висока сграда, последствието ще бъде смъртта ви.

– Права сте. Нашите действия наистина влияят на живота ни. Но трябва да ви помоля да се замислите за необяснимите сили, които биха ме накарали да поискам да скоча от прозореца.

– Накъде биете? – попита Карина.

– Много е трудно да се обясни с думи. По-лесно ми е да ви го покажа, отколкото да ви кажа.

– Имам ли избор?

– В този случай не – призна той и стана от мястото си. Угаси пурата в пепелник и заобиколи масата, за да ѝ помогне да стане от стола си. После я придружи до галерията с портретите.

– Това са някои от предците ми – обясни той. – Забелязвате ли приликата?

Карина погледна към десетките портрети, окачени на стените в голямата стая. Повечето от мъжете бяха нарисувани в декоративна броня. Лицата в различните рамки често се различаваха физически, но в очите на много от тях, включително и женските, блестеше същият вълчи блясък като в тези на Балтазар, сякаш хищническите инстинкти у тях се предаваха чрез гените им.

– Да – отговори тя. – Забелязват се характерни семейни белези.

– Тази прекрасна жена е била графиня – каза той и се приближи към портрет от седемнайсети век на млада жена. – Тя е много специална.

Доближи лицето си на сантиметри от портрета и притисна гравираните табла от двете страни. Карина си помисли, че целува картината. Забелязал обърканото ѝ изражение, той обясни за скенера на очите и ръцете. Поведе я по стълбището към стоманената врата с ключалка, която се отваряше с комбинация.

Вратата се завъртя на пантите си. Карина се изненада при вида на стъклените витрини, подредени до стените.

– Прилича на библиотека – каза тя.

– В тази стая се намират семейните архиви на рода Балтазар. Тези томове съдържат нашата история отпреди повече от две хиляди години до този ден. Това е истинско съкровище, богатство от информация за интригите в Европа и Азия през цялото това време.

Той се приближи към дъното на библиотеката и отвори втора врата. Свали от аплик на стената една факла и я запали. Пламъкът на факлата освети извитите каменни стени на кръгла стая. Карина влезе вътре и зърна статуята, която я викаше с мълчаливия жест на протегнатите си ръце.

– Мили боже! Какво е това нещо?

– Древна статуя за жертвоприношения. Семейството ми я притежава от хиляди години.

Очите ѝ се плъзнаха по заострения нос и брадичка и по злобно ухилената уста – черти, които изпъкваха още по-силно под треперливата светлина на факлата.

– Отвратителна е!

– В очите на някои хора може и така да е. Всеки разбира красотата по своему. Но не статуята исках да ви покажа, а съкровището.

Балтазар пъхна факлата във висока метална поставка и се приближи към олтара. Повдигна капака на украсеното със скъпоценни камъни ковчеже и отвори дървената кутия вътре. После извади подвързани листове пергамент.

Карина не искаше да му достави удоволствието да прояви интерес, но не можа да сдържи любопитството си.

– Изглеждат много стари – каза тя.

– Те са на почти три хиляди години. Езикът е арамейски. Страниците са написани по времето на цар Соломон.

– Кой е авторът? – попита Карина.

– Матриархът, положил началото на рода Балтазар. Името на тази жена е загубено във времето. Тя говори за себе си – останалите също говорят така за нея – като за „жрицата”. Искате ли да чуете какво е написала?

Карина вдигна рамене.

– И бездруго нямам какво да правя.

– Мога да изрецитирам съдържанието наизуст. На първата страница Жрицата се представя. Била езическа жрица и любима наложница на Соломон. Родила му момче, което нарекли Мелкарт. Както вече споменах, Соломон бил непостоянен мъж. По-късно бил запленен от Савската царица.

– Моята прародителка! – каза Карина.

– Точно така. Родило им се момче, което нарекли Менелик. Соломон дал жрицата за прислужница на Савската царица. Тя нямала друг избор освен да се подчини. Момчетата израснали заедно, но Менелик си останал любимият син. Когато станали юноши, по заповед на майка си Мелкарт убедил своя полубрат да открадне от Храма ценен предмет. Накрая Менелик го върнал, а баща им простил и на двамата. Само че ги пратил в редовете на финикийската флота при приятеля си Хирам.

– Какъв е бил този ценен предмет?

– Ковчегът на завета. И нещо още по-важно: Десетте божи заповеди, които се съхранявали в кивота.

– Глинените плочки, които Мойсей донесъл от планината?

– Не. Тези били от злато. В Библията за тях се говори като за Златния телец. Казват, че Мойсей ги унищожил, но това не е истина

– Защо Мойсей би поискал да ги унищожи?

– Заповедите били написани тогава, когато старите религии постоянно се променяли. Плочките щели да привлекат вниманието на хората, преди Мойсей да успее да го насочи към религията, която проповядвал.

– Очевидно плочките не са били унищожени.

– Останали скрити до времето на Соломон. Той гледал на тях като на потенциална беда, но се боял да унищожи такива свещени предмети. Наредил на Менелик да отнесе Десетте божи заповеди в Офир и да ги скрие. Жрицата изпратила Мелкарт да вземе златните плочи. Двамата полубратя се сбили. Менелик убил Мелкарт, превзел кораба му и се отправил към дома, за да разкаже на баща си за битката. Соломон прогонил майката на Мелкарт, за която подозирал, че настройва поданиците му срещу него и се опитва да възстанови старата езическа религия.

– Къде е мястото на Навигатора във всичко това?

– От информаторите си жрицата разбрала, че Соломон е поръчал две статуи на Менелик и е изваял в бронза карти, които показват пътя към Офир и плочките. По-подробна карта, начертана на папирус, била загубена, докато братята се били.

– Защо две статуи?

– Соломон бил колкото мъдър, толкова и предпазлив. Сложил статуите на портите на храма си. Скрити пред погледа на всички.

– А жрицата?

– В изгнание, тя кипяла от гняв заради смъртта на единствения си син от ръцете на Менелик, сина на Савската царица. Смятала, че самата тя е трябвало да стане жена на Соломон и че Десетте божи заповеди и силата, която носели, по право ѝ принадлежат. Натоварила сина си Мелкарт със задачата да си възвърне съкровището и да си отмъсти на потомците на Соломон и Савската царица. Той не успял, но предал този завет на следващото поколение. Годините минавали и постепенно основната цел станало възвръщането на плочките, преди някой да е узнал за съществуването им. Била организирана система от Наблюдатели, разпръснати по цял свят, за да попречат на разкриването на тайната.

– Каква е вашата роля във всичко това?

– Баща ми ме натовари с тази задача. Като последна издънка на рода Балтазар на мен се пада да изпълня обета, направен преди векове.

– Ето значи какво било. Ще отмъстите за тази жрица, която сега е само прах. Вярвате, че съм потомка на Савската царица и смятате да ме убиете.

– Предпочитам да не го правя. Имам предложение. Искам да продължа рода Балтазар. Какъв по-добър начин от това да слеем двете си кръвни линии в една?

В сините очи на Карина се изписа смайване.

– Не говорите сериозно. Мислите, че аз…

– Не говоря за брак по любов – прекъсна я Балтазар. – Мислете за това като за делово предложение.

– И ще си поставите за задача да ме убиете веднага щом родя така наречения ви наследник?

– Това зависи изцяло от вас.

– Тогава ме убийте още сега. Мисълта за докосването ви ме отвращава.

Тя се опита да го заобиколи. Той ѝ препречи пътя. Тя инстинктивно се обърна и потърси с поглед място, където да избяга; погледът ѝ падна върху лицето на статуята, осветено от трепкащата светлина на факлата.

– Тази статуя! Сега си спомням. В Рим видях една такава. Донесли я от Картаген по време на Пуническите войни. Картагенците я използвали, за да принасят деца в жертва на Ваал. Затова вашата жрица, вашата светица, е била изпратена в изгнание. Защото е правела човешки жертвоприношения.

– Соломон е бил лицемер – рече остро Балтазар. – Той почитал старите богове, но когато свещениците му се надигнали срещу него, той отстъпил и се върнал към Йехова.

– Не искам да имам нищо общо нито с вас, нито с вашите зли богове. Искам да ме пуснете да си ида.

– Това не е възможно.

В очите на Карина проблесна зло пламъче. Тя грабна факлата от поставката ѝ и я насочи към лицето на Балтазар. Тази демонстрация на войнственост го накара да се разсмее.

– Оставете това нещо, преди да съм ви го взел!

– Ако не ме пуснете, ще унищожа прекрасната ви жрица!

Тя рязко се обърна и приближи факлата към подвързаните страници пергамент пред олтара.

Ръката на Балтазар се раздвижи със скоростта на кобра. Той дръпна факлата от Карина, преди сухите страници да се подпалят, и заби юмрук в лицето ѝ. Тя се свлече на пода.

Балтазар погледна към статуята. Скосените бадемови очи проблясваха на светлината. Ръцете посягаха напред, като че ли искаха да го прегърнат.

Той погледна към отпуснатото тяло на Карина и после пак към безмълвната статуя. Наклони глава, сякаш слушаше.

– Да – каза след миг. – Сега разбирам.