Навигаторът

20.

На следващата сутрин Остин стана рано и нахлузи тениска и шорти. Набързо обу сандали и тръгна към брега на реката. Щом стигна, коленичи до следата от обувка в калта. Отпечатъкът все още се виждаше, макар и слабо. Кърт го съпостави със собственото си стъпало. Едър мъж.

За миг Остин остана на място, дълбоко замислен и загледан в сребристите отблясъци по повърхността на Потомак. В момента не можеше да направи нищо: Големият крак, който го следеше, отдавна си беше отишъл. Той сви рамене и се запъти към къщата. Може би нямаше да се примири толкова лесно, ако беше погледнал нагоре и беше видял малкия радиоприемник с тънка като косъм антена, прикрепен към клона на един дъб.

В къщата си взе душ и се преоблече с панталон и поло. Напълни една чаша-термос с ямайското кафе, което предпочиташе, седна зад волана на тюркоазен джип чероки от автомобилния парк на НАМПД и се отправи към предградията на Мериленд.

Пристигна в комплекса от складове на института „Смитсониън” половин час по-рано от определеното от Карина време. Искаше да остане за известно време сам със статуята, предизвикала такова объркване. Пазачът на вратата сравни името му със списъка и му махна да влезе в сградата. По цялата дължина на стените имаше лавици, на които плътно една до друга бяха подредени картонени кутии с документи, за които не се бе намерило място в огромните колекции на музея.

Строен мъж се занимаваше с камера, поставена на триножник до бронзова статуя. Фотографът вдигна поглед от визьора и се намръщи.

Остин протегна ръка.

– Антъни Саксън, предполагам.

Саксън повдигна рунтави вежди.

– Познаваме ли се?

– Казвам се Кърт Остин. Работя за НАМПД. Преди няколко години дойдох на лекцията ви за изчезналите градове в Клуба на изследователите. Познах ви от обложката на последната ви книга „Мисия за царицата”.

Озадачената гримаса на Саксън се стопи, той стисна ръката на Остин като дръжка на помпа.

– Кърт Остин! Този, който откри Христофор Колумб¹. За мен е чест да се запознаем.

Отговорът на Остин беше неопределен:

– Бях част от екипа, който откри къде е задрямал старият Хрис.

– Все едно, фактът, че открихте мумията на Колумб на финикийски кораб в гробница на маите даде на учените основание да твърдят, че контактите с Новия свят са съществували още преди Колумб.

– Много хора все още не приемат тази хипотеза.

– Те са варвари! Използвах находката ви като основа за теориите си. Какво смятате за книгата ми?

– Интересна и информативна. Концепциите са много оригинални.

Саксън изсумтя.

– Когато хората казват, че работите ми са оригинални, обикновено имат предвид, че са налудничави. Сравняват книгите ми с книги, в които става въпрос за НЛО, обезобразяване на крави и извънземни.

– Изобщо не мисля, че книгата е налудничава. Теорията ви, че финикийците са дошли тук през Тихия океан, прекосявайки цялото западно полукълбо, беше много интересна. Когато включихте и Савската царица, нямаше начин да не предизвикате противоречиви мнения. Много убедително защитихте тезата си, че именно вашата теория е ключът към загадката на древния Офир.

– Отпечатъците от красивите пръстчета на царицата се срещат в историческите документи векове наред. От години се опитвам да я открия.

– Няма да е първият случай на cherchez la femme². Жалко, че не успяхте да докажете теорията си, преди онзи злополучен пожар да унищожи копието на финикийски кораб, което бяхте направили.

В очите на Саксън припламна гняв.

– Не беше злополука! – отсече той.

– Не разбирам.

– Беше умишлен палеж. Но все едно, това е вече минало – чаровната му усмивка се завърна. – Отхвърлих идеята да прекося Тихия океан – прекалено скъпо и сложно е. Бих предпочел да тръгна с кораб от Ливан до двете Америки, а после обратно. Ще мина през Испания, както може би са правили древните кораби от Тарсис.

– На мен пресичането на Атлантическия океан в двете посоки не ми изглежда като неамбициозна задача, но ви желая късмет.

– Благодаря! Какво ви води насам?

Остин кимна към статуята.

– Госпожица Мечади ме покани да намина да видя този господин. А вас?

– От източниците си в „Смитсониън” чух, че старото момче се е отбило в града. Реших да намина да го поздравя.

Като се имаше предвид цялата организация с камерата, очевидно интересът на Саксън към статуята не беше от най-беглите. Остин докосна хладната ръка на Навигатора.

– Госпожица Мечади каза, че знаете много за статуята. На колко е години?

Саксън се обърна към Навигатора.

– Над две хиляди.

Остин погледна с любопитство към тъмнозелената статуя, която едва не бе струвала живота на стотици хора. Фигурата беше висока почти метър и осемдесет, обутият ѝ в сандал ляв крак бе леко изнесен напред. Мъжът носеше украсена със сложна бродерия поличка, завързана на кръста с широк пояс. Над дясното рамо имаше преметната животинска кожа. Косата се спускаше на масури изпод островърха шапка. Усмивката на брадатото лице излъчваше спокойствие почти като на Буда. Очите бяха полузатворени.

Дясната ръка вдигната леко на височината на кръста държеше нещо като кутия. Лявата беше вдигната високо, пръстите бяха леко стиснати, като на Хамлет, който оглежда черепа на Йорик. Около краката на мъжа се бе увила мършава котка с малка глава. Скулпторът умно бе използвал краката на животното, за да придаде на статуята допълнителна стабилност.

– Ако не знаех, че е финикиец – каза Остин, – щеше да ми е трудно да определя конкретна култура или период.

– Да, защото финикийското изкуство не притежава отличителен стил. Били са прекалено заети с търговия, за да създадат големи творби на изкуството. Произвеждали са търговски стоки, затова са имитирали изкуството на страните, в които са продавали. Позата на статуята е египетска. Главата е в сирийски, почти ориенталски стил. Естественият начин, по който падат гънките на полата, е зает от гърците. Размерът е необичаен. Повечето финикийски статуи от бронз са малки.

– Странно е, че има котка.

– Финикийците са вземали котки на корабите си, за да ловят плъхове, а също и за да ги продават. Обикновено са предпочитали котараци на оранжеви ивици.

Остин огледа подобния на кутия предмет в дясната ръка на статуята. Беше широк около петнайсет сантиметра. Най-отгоре имаше вдлъбнатина с около сантиметър по-надолу във формата на кръг. В кръга беше издълбана осемлъчна звезда. Единият ѝ лъч беше по-голям от останалите. Дебела линия, заострена в двата края, минаваше от едната ѝ страна до другата.

Саксън забеляза напрегнатото внимание, изписано на лицето на Остин.

– Интересно, нали?

– Карина спомена за парадокса с компаса. Нали уж китайците са изобретили компаса стотици години след разцвета на финикийската търговия.

– Да, обикновено така се смята. Какво мислите?

– Бих предпочел да подходя към въпроса с отворено съзнание – отговори Остин. – Финикийската империя се е простирала по бреговете на Средиземноморието и отвъд него. Със сигурност са се нуждаели от постоянен контакт с колониите си. Трябвало е да пресичат дълги и широки водни участъци. Разстоянието от Тир до западния край на света е над две хиляди мили. Това означава ненадминати навигационни умения, добри карти и надеждни инструменти.

– Браво! Не се съмнявам, че тези любознателни умни хора са познавали особените качества на магнетита³. Имали са и техническата опитност да закачат намагнитизирана игла на въртяща се равнина. Voila!⁴ Компас.

– Значи статуята е автентична?

Саксън кимна.

– Предполагам, че са я създали някъде около 850 г. пр. Хр, когато Финикийската империя се е намирала в апогея си.

– Иглата на компаса сякаш сочи на изток и на запад.

Саксън вдигна вежди.

– Какво друго виждате?

Остин огледа бронзовото лице. Носът изглеждаше така, сякаш се бе сблъскал с ковашки чук. С изключение на тази повреда статуята беше сравнително добро изображение на млад мъж с брада на масури. Това, което Остин отначало помисли за усмивка, може и да беше гримаса. Очите бяха присвити. Остин застана зад статуята и огледа вдигнатата ръка.

– Мисля, че гледа към слънцето, сякаш измерва с квадрант⁵.

Саксън се подсмихна.

– Направо сте ужасяващ, приятелю.

Обективът на камерата сочеше към корема на статуята, където върху пояса се повтаряше един и същ мотив – хоризонтална линия, в двата края на която имаше обърнат навътре символ, подобен на буква „Z“.

– Това го имаше в книгата ви.

Остин беше съсредоточен върху детайла и не забеляза стреснатото изражение, което се появи на лицето на Саксън.

– Точно така! Според мен символизира кораб от Тарсис.

– Открили сте подобни мотиви в Южна Америка и Светите земи.

В сивите очи на Саксън проблесна лукавство.

– Клеветниците ми твърдят, че е съвпадение.

– Те са варвари – успокои го Остин.

После огледа кръглия медальон, който висеше на врата на фигурата. На него имаше гравирана конска глава, както и палмово дърво с оголени корени.

– Това го имаше в книгата ви. Коня и палмата.

– Конят е символ на Финикия, а дървото символизира създаването на нова колония.

Остин прокара пръсти по няколкото издатини под палмата, като слепец, който чете брайлово писмо.

Един женски глас прекъсна въпроса му още преди да го е задал:

– Как се озовахте тук?

Карина стоеше на прага с изненадано изражение на лицето.

Саксън се опита да разсее гнева в погледа ѝ с усмивка.

– Не ви обвинявам, че сте сърдита, госпожице Мечади. Моля ви, не си го изкарвайте на пазача. Показах му документите си от Клуба на изследователите. Между другото, истински са.

– Дори да сте си ги татуирали отзад, не ми пука! – тросна се Карина. – Откъде разбрахте, че статуята е тук?

– Имам източници, които знаят, че се интересувам от нея.

Тя се приближи към триножника.

– По време на обиколката ще продаваме книга със снимки на тази статуя. Нямате право да я снимате без разрешение.

Саксън погледна покрай Карина и изражението му рязко се промени. Усмивката му изчезна. Той оголи зъби като разярен питбул и изръмжа една-единствена дума:

– Балтазар!

Магнатът току-що бе минал през вратата. Зад него вървеше млад мъж, който носеше кожено куфарче. Балтазар се запъти към Карина.

– Много се радвам да ви видя отново, госпожице Мечади!

После протегна ръка към Саксън.

– Виктор Балтазар. Мисля, че не съм имал удоволствието.

Ръката на Саксън остана на място.

– Тони Саксън. Опитахте се да купите един кораб, който си бях построил с намерението да преплавам Тихия океан.

– О, да! – потвърди Балтазар, без да се впечатлява от обидата. – Исках да го подаря на един музей. Чух, че бил изгорял до ватерлинията. Много жалко.

Саксън се обърна към Карина:

– Извинявам се, госпожице Мечади. Надявам се, че ще си спомните разговора ни в посолството.

Той сгъна краката на триножника и го вдигна на рамо. След като отправи последен яростен поглед към Балтазар, се запъти към вратата и напусна склада.

Карина раздразнено поклати глава.

– Съжалявам, ако съм прекалила. Никога не съм срещала по-вбесяващ човек. Е, добре, стига сме говорили за него. Кърт, искам да се запознаеш с Виктор Балтазар, чиято фондация спонсорира обиколката.

– Много се радвам да се запознаем, господин Остин. Госпожица Мечади ми разказа за ролята, която сте играли при отблъскването на нападението. Благодаря ви за спасяването на тази забележителна млада дама и опазването на колекцията.

– Карина ми разказа за щедростта на фондацията ви – отвърна любезно Остин.

Балтазар омаловажи комплимента с махване на ръка и насочи вниманието си към статуята.

– Най-после. Навигатора! Наистина забележително. Решението ви да го превърнете в централен експонат на тази изложба е достойно за възхищение, госпожице Мечади.

– Той беше естественият избор – отговори Карина. – Въпреки щетите по лицето от него се излъчва достойнство и интелигентност. А също така и загадъчност.

Балтазар кимна.

– Какво мислите за нашия ням приятел, господин Остин?

Остин си помисли за разговора със Саксън.

– Може би ще е по-разговорлив, ако успеем да му зададем правилните въпроси.

Балтазар го изгледа странно и отново насочи вниманието си към статуята. Заобиколи Навигатора, като измерваше с поглед всеки квадратен сантиметър от бронза.

– Повикахте ли друг експерт да види статуята? – обърна се той към Карина.

– Още не. Ще я закарат в „Смитсониън”, където ще могат да я подготвят за обиколката.

– Като се има предвид опита да я откраднат, съм малко притеснен за сигурността ѝ – сподели Балтазар. – Има какво да се желае още в това отношение, както ни показа фактът, че господин Саксън успя да влезе без разрешение. Статуята може да е особено уязвима по време на преместването. Позволих си волността да уредя една транспортна компания да дойде тази сутрин, за да премести статуята под охрана. След малко ще са тук. Ако нямате нищо против, разбира се.

Карина обмисли предложението. Колкото повече хора знаеха къде се намира Навигатора, толкова по-голяма ставаше опасността.

– Много мило от ваша страна – каза тя. – С удоволствие ще приема.

– Добре тогава. Значи, разбрахме се. Знам, че е рано сутринта, но предлагам да отпразнуваме успеха си с тост.

Той махна на прислужника, който остави куфарчето на един рафт и вдигна капака. Вътре имаше бутилка „Мьое”. Прислужникът извади тапата, напълни три чаши за шампанско и ги подаде.

Тримата се чукнаха и Балтазар вдигна високо чашата си.

– За Навигатора!

Остин огледа изпитателно благодетеля на Карина иззад ръба на чашата си. Балтазар сякаш бе изваян от камък. Под тъмносивия костюм на тънко райе се долавяше могъщото тяло на борец. Въпреки широките рамене главата над дебелия врат изглеждаше прекалено голяма за физиката му.

Балтазар не забелязваше, че Остин го разглежда. Той не можеше да откъсне очи от Карина и като че ли следеше всяко нейно движение. Под сърдечната усмивка Остин долови прикрита враждебност. Запита се дали Балтазар не се интересува от Карина и затова е недоволен от познанството на Остин с красивата италианка.

Прислужникът прибра празните чаши. Всички бяха съсредоточени върху статуята и никой не забеляза, че младият мъж взе чашата на Карина и я пъхна в найлонова торбичка, която прибра в куфарчето. После се приближи към Балтазар и му прошепна нещо на ухо. След секунда Балтазар погледна часовника си и каза, че трябва да тръгва.

Карина го изпрати до вратата. Когато се върна, се извини на Кърт, че съкращава посещението му, но обясни, че трябва да подготви статуята за преместването. Разбраха се да се чуят по телефона и да се срещнат по-късно същия ден, за да потеглят към Вирджиния за срещата си с фотографа от „Нешънъл Джиографик”.

Близо до джипа на Остин беше паркиран черен юкон със затъмнени прозорци. Един поглед към регистрацията подсказа на Остин, че става дума за правителствен автомобил на САЩ. Заключението му се потвърди, когато задната врата се отвори и от нея излезе мъж в тъмносив костюм и слънчеви очила, който размаха под носа му значка.

Непознатият отвори широко вратата и каза:

– Един човек иска да говори с вас!

Остин обаче не приемаше нареждания от непознати грубияни.

– Ако веднага не разкараш тая играчка от лицето ми, ще те накарам да я изядеш.

Очакваше враждебна реакция, но за негова изненада мъжът се разсмя, а после се обърна към някого в автомобила.

– Прав беше – каза той. – Приятелят ти наистина е тежък случай.

От купето се разнесе бурен смях. Един глас, който Остин не бе чувал отдавна, се провикна:

– Не се доближавай, че ще те ухапе!

Остин надникна в колата и видя едър мъж, седнал зад волана. Пушеше пура и на широкото му лице бе изписана огромна усмивка.

– По дяволите, трябваше да се сетя, че си ти, Флаг. Какво те води насам? Защо не си в Лангли?

– Едни хора от най-високите правителствени нива ме помолиха да те заведа при тях. Качвай се. Джейк може да тръгне след нас с твоята кола.

Остин метна на непознатия ключовете от колата и се качи в юкона. Беше работил с Джон Флаг по много задачи в ЦРУ, но не беше виждал бившия си колега от години. Индианецът от племето уампаноаг от Мартас Винярд работеше зад кулисите като посредник при уреждане на спорове и рядко излизаше на сцената.

Двамата се здрависаха и Остин попита:

– Къде отиваме?

Флаг се ухили.

– Ти отиваш да се повозиш на лодка.

¹ В първата книга от поредицата „Архивите на НАНПД“ – „Serpent“ (На български е издадена под името „Загадката Серпента“, 2001 г., изд. Венус Прес) – Кърт Остин и екип на НАМПД откриват изгубената гробница на Христофор Колумб. – Бел, ред.

² Търсете жената (фр.) – Б. пр.

³ Магнетитът феримагнитен минерал, който притежава най-силни магнитни свойства от всички естествено срещани минерали на Земята. – Бел. ред.

⁴ Ето! (фр.) – Бел. пр.

⁵ Квадрант – инструмент с напречни кръстоски за измерване височината на небесните тела – Бел. пр.