Навигаторът

44.

Остин влезе у дома, пусна чантата с оборудването си за гмуркане до самата врата и продължи към кабинета. Червената лампичка на телефона примигваше. Две съобщения. Той натисна бутона. Първото беше от Карина.

– Здрасти, Кърт! Часът е около един и половина и тъкмо излизам от „Мет”. Срещата мина страхотно! Нямам търпение да ти разкажа. Надявам се компютърното усилване на Навигатора да е довело до нещо. Сега ще хвана такси до гара „Пен”. До привечер би трябвало да съм се върнала. Ще ти се обадя, щом се кача на влака. Чао!

Той погледна към стенния часовник. Минаваше десет вечерта. Бибипкането, оповестяващо началото на второто съобщение, прекъсна мислите му. Може би и то беше от Карина.

Телефонното обаждане беше кратко и смразяващо.

– Добър вечер, господин Остин – каза металически глас. – Имаме нещо италианско, което ще искате да видите. Обадете се на този номер.

Гласът беше обработен със софтуер за промяна и звучеше като робот. От телефонния номер, изписан на мястото на информацията за обаждането, отговориха, че човекът е „ИЗВЪН ОБХВАТ”. Остин си спомни думите на Бък при сблъсъка им в двореца Топкапъ.

„Работодателят ми има други планове за нея.”

Карина така и не беше стигнала до гара „Пен”. Остин сви устни. Помъчи се да си спомни какво щеше да прави Карина през деня, с надеждата да намери нишка към изчезването ѝ. Карина не беше казала на никой друг, че ще ходи в „Мет”. Той си спомни, че сутринта я чу да прави последни уговорки по телефона със служителите от музея.

Остин понечи да вдигне телефона, за да се обади на Дзавала, но ръката му застина във въздуха. Гледаше слушалката така, сякаш се бе превърнала в гърмяща змия. После излезе на верандата.

Във въздуха се носеше лека, но не неприятна миризма на кал и гниещи растения. Нещастно влюбени жаби квакаха любовни песни насред хор от насекоми. Реката се бе превърнала в блед призрак под светлината на полумесеца. Остин си спомни човека, който бе наблюдавал къщата онази нощ, когато вечеря с Карина. Високото дъбово дърво, край което бе намерил отпечатъка, се очертаваше на фона на мътните отблясъци на реката.

Преследвачът не се бе задоволил само с това да ги дебне.

Остин прекоси обратно къщата и се качи в колата. Стигна до края на дългата алея, зави по пътя и измина осем километра. Спря, извади мобилния си телефон и въведе един номер по памет.

Отсреща се чу дълбок глас:

– Тук е Флаг.

– Имам нужда от помощ – каза Остин. – Можеш ли да дойдеш у дома? Вземи апарат за дезинфекция.

– Двайсет минути – отговори Флаг и затвори.

Навярно се намираше в Лангли. Остин нямаше представа къде живее старият му колега. Може би изобщо нямаше дом, с изключение на щабквартирата на ЦРУ, където прекарваше по-голяма част от времето си в посреднически мисии, които го отвеждаха по цял свят.

Остин се върна в къщата. Ядосваше се сам на себе си, задето не настоя Карина да остане настрана от всичко, макар че навярно това едва ли щеше да я предпази. Когато ставаше въпрос за сигурността ѝ, Карина не изпитваше и капка страх.

Точно двайсет и пет минути след обаждането на Остин две коли спряха на алеята. Флаг излезе от юкона. Строен млад мъж в работнически комбинезон излезе от камион със закрита каросерия и изрисувано на вратите име на компания за борба с вредителите.

Представи се като Човека-буболечка, сложи една алуминиева кутия на пода в кабинета и я отвори. Отвътре извади приспособление, което приличаше на зашеметител „Бък Роджърс” и насочи широкото му дуло към стените. Бавно се завъртя.

С бързи енергични движения Човекът-буболечка прегледа всички стаи на приземния етаж, а после се качи по витото стълбище към куличката със спалнята. След няколко минути се върна и се зае да опакова електронните си приспособления.

– Тук няма буболечки – каза той. – Цялата къща е чиста.

– Ами отвън? – попита Остин и посочи с палец към верандата.

Човекът-буболечка почука с показалец по дясното си слепоочие.

– Ох! Ама разбира се!

Той излезе на верандата и след секунди се върна.

– Долавям нещо от реката – съобщи той.

– Мисля, че знам откъде – каза Остин. Взе фенерче и поведе Флаг и Човека-буболечка към дънера на високия дъб. – Преди няколко дни един човек дебнеше тук през нощта – продължи той. – Намерих отпечатък от стъпка под това дърво.

Човекът-буболечка насочи зашеметителя си към мрежата от клони. На малкия екран се появиха цифри и пистолетът издаде серия от електронни пиукания.

Човекът-буболечка взе фенерчето и помоли Флаг и Остин да му помогнат. Те го повдигнаха до най-ниския клон и мъжът се покатери на дървото. Започна да човърка един дебел клон с джобното си ножче, а после слезе обратно и вдигна ръка към светлината на фенерчето. В дланта му лежеше черна пластмасова кутия, голяма колкото колода карти.

– Последен писък на модата. Може би дори след-последен. Активира се от човешки глас. Зарежда се със слънчева енергия. Тази джаджа е прихващала всяко ваше обаждане, все едно дали по стационарния телефон или по мобилния, и е прехвърляла разговорите към един пост за подслушване. Разговорите ви може да са били предадени къде ли не по света. Какво искате да направя с това нещо?

Флаг беше наблюдавал обезпаразитяващия процес, без да каже и дума, но сега наруши мълчанието си:

– Аз бих го върнал. Може да се окаже полезно, ако искаш да разпространиш малко дезинформация.

– Лично аз си мислех да изпратя с него две-три изискани обръщения до подслушвателния пост – измърмори Остин, но знаеше, че предложението на Флаг е по-добро.

Човекът-буболечка се покатери отново на дървото. Флаг погледна към клоните и каза:

– Някой е положил доста труд, за да си напъха носа в твоите работи. Мислех, че откакто се премести в НАМПД, най-голямата ти тревога е да броиш рибите.

– Няма да повярваш колко са големи някои от океанските риби – отбеляза Остин. – Когато приятелят ти приключи, ще отворим по една бира и ще ти разкажа всичко.

Специалистът по обезпаразитяване скочи от дървото. Събра си инструментите, качи се в камиона и отпраши. Остин извади от хладилника две бутилки „Сам Адамс” и двамата с Флаг се настаниха в кожени столове в кабинета. През следващия час Остин посвети Флаг в събитията от нападението над контейнеровоза до днешния ден.

Флаг остави широката си уста да се извие в лека усмивка, макар че иначе лицето му остана безизразно.

– Мините на цар Соломон! В сравнение с твоята работа, Остин, моята е горе-долу толкова вълнуваща, колкото разпределението на пощата.

После отново стана сериозен.

– Наистина имаш работа с противници тежка категория. Значи мислиш, че този Балтазар държи момичето ти?

– Следите му са навсякъде още от самото начало.

– Какво мога да направя?

– Опитай се да разбереш къде прекарва времето си.

– Веднага ще се заема. Нещо друго?

– Чакай.

Остин взе телефона, включи го на говорител и въведе номера, оставен от похитителите.

– Чакахме те – каза странният глас.

– Не бях в града. Какво е това италианско нещо, за което споменахте?

– Ти го познаваш като Карина Мечади. В добро състояние е. Засега. Не мога да гарантирам за здравето ѝ в бъдеще.

– Колко искате?

– Не „колко”, а „кого”. Готови сме да я разменим за теб.

– Гаранции?

– Само в идеален свят. В момента твоят хич не е идеален.

– Какви са условията?

– Да си пред мемориала „Линкълн” точно след деветдесет минути. Не бива да те придружава никой. Не се опитвай да носиш проследяващи устройства. Ще те проверим.

Остин погледна към Флаг.

– Ще бъда там.

Връзката прекъсна.

– Тя трябва да е изключителна жена – отбеляза Флаг и стана от стола си. – По-добре започвай да действаш. Аз ще се опитам да открия Балтазар.

Остин му заръча да използва Дзавала за връзка. След като приятелят му си тръгна, той взе телефона и се обади на Джо, като устоя на изкушението да подметне няколко подбрани епитета към неизвестния слушател.

– Здрасти, Джо! Кърт е. Утре няма да мога да дойда на срещата. Обади се Пит, иска да се видим тази нощ.

– Сигурно е важно.

– Важно е. По-късно ще ти звънна.

Петнайсет минути по-късно се обади на Дзавала, докато шофираше по Белтуей към Вашингтон.

– Чаках да звъннеш. Не виждам как би могъл да се срещнеш с Пит тази нощ. Доколкото знам, той е в Японско море.

– Съжалявам за увъртанията. Всяка дума се подслушваше.

После му разказа за Карина и за намерението си да се подчини на исканията на похитителя.

– Ще се съглася с всичко, което кажеш, Кърт, но наистина ли мислиш, че ще помогнеш на Карина, като приемаш размяната?

– Не знам. Така може да се доближа до нея достатъчно, за да ѝ помогна. Фактът, че имам следа къде се намира мината, може да ми даде известно предимство.

– Съжалявам, че ти развалям настроението, но какво ще стане, ако просто са ти вдигнали мерника и хич и не мислят да преговарят?

– Обмислих и тази възможност. Налага се да поема този риск. А дотогава искам да откриеш мината. Това може да е нашият коз. Бързината е жизненоважна.

– Вече уредих хеликоптер и говорих със семейство Траут. Още призори ще вземем Саксън. А дотогава късмет!

– Благодаря! – отговори Остин. – Ще ми трябва.

Съобщи му, че Флаг ще поддържа връзка с него, и затвори. Паркира джипа в подземния гараж на НАМПД и хвана такси до „Линкълн Мемориал”. Пристигна там една минута преди изтичането на деветдесетминутния срок. Секунди след като таксито продължи по пътя си, голям черен кадилак спря до бордюра и задната врата се отвори. Отвътре излезе мъж и посочи към седалката.

Остин пое дълбоко въздух и влезе в колата. Мъжът се плъзна зад него и го притисна между себе си и още един пътник. Колата напусна паметника с голяма скорост и се вля в движението.

Мъжът отляво бръкна под якето си. Остин видя блясък на метал. Не разбра дали е нож или пистолет. Изруга наум лошата си преценка. Никъде нямаше да го водят. Просто щяха да го убият на място.

Той вдигна ръка, за да се предпази.

Нещо студено се притисна до врата му, а в ушите му отекна тихо изсъскване.

Пред очите му се спусна тъмна завеса.

Тялото му се отпусна, очите му се затвориха, а главата му клюмна. Единственото телата на мъжете от двете му страни му попречи да се прекатури.

Не след дълго колата летеше през предградията на Вашингтон към летището.