Навигаторът

19.

Остин седеше в кабинета си и търсеше пиратите, нападнали контейнеровоза. Вълшебното килимче, което го бе пренесло над виртуалното море, представляваше система със сателитни изображения, управлявана от НАМПД. „НАМПД САТ” беше сложна система, разработена от учените и техниците на агенцията, за да осигурява актуално наблюдение на световния океан. Сателитите обикаляха на шестстотин и четирийсет километра над земята по орбита, която позволяваше на камерите и другото им оборудване да предава информация от всяка точка на Земята.

Сателитите предаваха оптически или инфрачервени снимки на температурата на повърхността на водата, теченията, фитопланктона, хлорофила, облачната покривка, метеорологичните и други важни данни. Всеки човек, който разполагаше с компютър, можеше да използва безплатно системата и учени и лаици от цял свят го правеха постоянно.

Остин седеше пред компютърен монитор, широк шейсет сантиметра. Беше облечен в хавайска риза, шорти и сандали. Глътна един аспирин с бира и натисна един клавиш. На екрана се появи сателитно изображение на назъбеното крайбрежие на Нюфаундленд.

– Добре, Джо – каза той в говорителя. – Гледам към Сейнт Джонс и на изток от него.

– Ясно! – Дзавала седеше пред същия образ на компютърен екран в кабинета си в НАМПД. – Увеличавам го.

На екрана на Остин се появи блестящ синьобял правоъгълник и се разположи върху част от Атлантическия океан. Дзавала разшири големината на квадрата. На монитора се появиха малки черни точици, които нараснаха и приеха дългата елегантна форма на кораби. Датата и часът в горния ляв ъгъл на екрана показваха, че снимката е направена преди няколко дни.

– Колко близо можеш да стигнеш? – попита Остин.

– Избери обект.

Остин рязко натисна курсора на компютъра си. Камерата сякаш се втурна към обекта. Екранът се изпълни със стотици блъскащи се едни в други риби. А после камерата се дръпна назад и разкри трюм за риба и палубата на океански риболовен кораб.

– Впечатляващо! – прецени Остин.

– Макс и Йейгър вкараха малко хормони в обикновената търсачка на НАМПД. Йейгър казва, че сега може да ти покаже дори цвета на очите на червей.

Ирам Йейгър беше компютърният гений на НАМПД, както и директор на огромния компютърен комплекс, който беше кръстил Макс и който заемаше целия десети етаж от кулата на НАМПД с остъклена със зелено стъкло фасада и изглед към река Потомак.

– Очите им са сини – каза Остин.

– Наистина ли?

– Шегувам се. Но наистина никога не съм виждал по-добра резолюция.

– Преди Йейгър да подсили системата, най-доброто, което можехме да получим, беше един квадратен метър в черно и бяло и четири цветни. Той успя да го сведе до един цветен квадратен метър – каза Дзавала. – Това, което виждаш на екрана, е подсилено от информацията, постъпваща от други сателити, както и от различни военни и разузнавателни системи.

– И всичко това се върши законно и според правилата – подсмихна се Остин.

– Общо взето. Йейгър го смята за каквото повикало, такова се обадило, защото военните много разчитат на „НАМПД САТ”. Споразумели са се, когато се провеждат военни операции, да изтриват изображенията. Казах му, че не искам да знам, а той отвърна, че го устройва.

– Точно ние нямаме право да критикуваме – отбеляза Остин. Отделът за специални задачи понякога действаше под радара на традиционния правителствен надзор. – Успя ли да откриеш нашия приятел рудовоза? – осведоми се той.

– Гледай! – подкани го Дзавала.

Изображението бавно се сви. Корабите отново се превърнаха в точки. Дзавала очерта правоъгълник около един обект. Остин натисна мишката. Екранът се зае от образа на огромен кораб. Остин се наведе напред.

– Определено е рудовозът, който видяхме от хеликоптера – каза той. – Ето го онова странно лого с глава на бик на корпуса.

– Пуснах го за проверка. Принадлежи на корпорация, наречена „Пийс Ко”¹. На уебсайта им пише, че са консултанти за мир и стабилност.

Остин се подсмихна.

– Това е новият жаргон за „наемници”.

– Не крият, че корабът вече не е точно рудовоз. Рекламират го като платформа за подвижна сила. Твърдят, че за четирийсет и осем часа могат да закарат въздушни части до която и да било точка на света. Гарантират, че може да пристигне с цялата военна част в рамките на двайсет и един дни.

– Кой стои зад „Пийс Ко”?

– Трудно е да се каже. В борда им влизат цял куп пенсионирани американски и британски военни. Собственикът е скрит зад множество фиктивни корпорации, регистрирани в няколко страни. Впрегнах и Йейгър да разнищи тази бъркотия.

– Звучи като нишка, но ни трябва неопровержимо доказателство.

– По дяволите, Кърт, разполагаме с цяла тежка артилерия! Пуснах целия албум от архивите, като започнах малко преди нападението. Снимките са правени на интервали, така че не покриват всяка минута.

На екрана заподскачаха образи, уловени насред движението, като кадри от стари филми. Фигури се движеха около един трюм. Капакът се плъзна назад и разкри, че трюмът представлява тъмен квадрат. От вътрешността на кораба се издигна платформа, като асансьор на самолетоносач. На нея бяха кацнали един до друг два хеликоптера. В тях се качиха хора и въздушните машини се издигнаха нагоре.

– Кой казва, че не може да се пътува във времето? – зачуди се Остин. – Това категорично показва откъде са излетели.

– Сега ще ти покажа контейнеровоза.

Изображението се промени. Показа се палубата на „Оушън Адвенчър”. Хеликоптерите се появиха като с магия върху редиците с контейнери. От тях се изсипаха фигури. На следващите кадри нямаше нищо по-различно, докато накрая сателитът показа как единият хеликоптер кръжи над кръг от кипяща пяна в океана на мястото, където бе паднал другарят му. Дзавала върна кадрите към рудовоза. Един хеликоптер се върна и кацна на платформата. Отвътре излязоха фигури, хеликоптерът се спусна обратно във вътрешността на кораба, а капакът закри отвора. Една от фигурите, по-висока от останалите, можеше да е човекът, който простреля Остин, но не можеше да се разбере със сигурност, защото беше обърнат с гръб към камерата.

– Това решава въпроса – заяви Остин. – Къде се намира корабът в момента?

– Проверих разписанията на плавателните съдове. Напуснал е Ню Йорк няколко дни преди нападението и уж е тръгнал към Испания. Направил е странно кръгче по време на нападението, след което е продължил през Атлантика. Мога да предам тези данни на Бреговата охрана само за секунди.

– Можем, разбира се – отговори Остин. – Но корабът се намира в международни води и дори ако Бреговата охрана се намеси, в най-добрия случай ще приберем само дребните риби. Искам мозъка, замислил плана за нападението.

– Ще продължа да душа. Между другото, как се чувстваш?

– Малко съм скован, но инцидентът ми даде добър урок.

– Че ако видиш мъже с пистолети, трябва да стоиш настрана?

– Не. Че трябва да се движа по-бързо. Обади ми се, ако разбереш нещо, преди да заминеш за Истанбул.

Някой почука на вратата.

– Трябва да вървя – каза Остин. – Някой дойде.

– Компания ли си имаш?

– И то от най-хубавата. Ciao!

Дзавала моментално проумя връзката с Италия.

– „Чао”? Ей…

– Buona notte², Джо! – каза Остин, подсмихна се, затвори телефона и тръгна към вратата.

Карина Мечади го чакаше на стъпалата. Тя вдигна бутилката с вино, която държеше в ръка.

– Мисля, че имам резервация за тази вечер.

– Масата ви е готова и ви очаква, синьорина Мечади.

– Казахте, че няма да е официално. Надявам се, че съм облечена подобаващо за случая.

Карина носеше дънки с избродирани цветя и тюркоазена блуза без ръкави. Дрехите подчертаваха женствените ѝ извивки по най-съблазнителния начин.

– Дори да бяхте кралица, пак не бихте могли да се облечете по-добре – увери я Остин.

– Благодаря – измърка Карина и го огледа със същия преценяващ поглед. Той носеше бели шорти, които подчертаваха загорелите му мускулести крака, а широките му рамене изпъваха копринената риза с щампи на цветя. – А вие сте направо ослепителен в тази риза.

– Благодаря! Елвис Пресли носеше същия модел във филма „Сини Хаваи”. Влизайте!

Карина влезе в къщата и огледа мебелите от тъмно дърво в колониален стил, подчертани от белите стени, на които висяха картини от местни художници, които Остин обичаше да колекционира. Имаше няколко старинни океански карти, корабостроителни инструменти, снимка на платноходката на Остин и макет на хидроплана му, който сякаш се носеше над водата.

– Мислех, че на стените ще има стари котви и препарирани риби-меч. Може би и някой шлем за гмуркане или бутилки, в които има модели на корабчета.

Остин се засмя гръмко.

– Навремето пиех маргарита в един бар в Кий Уест, където ходеха предимно гмуркачи. Напълно отговаряше на описанието ви.

– Знаете какво имам предвид – усмихна се Карина. – Работите за най-голямата океанографска агенция в света. Очаквах да видя повече доказателства за любовта ви към морето.

– Предполагам, че в дома ви в Париж няма много неща, които да подскажат на някой непознат какво работите.

– Имам няколко репродукции на класически творби на изкуството, но останалата част от обзавеждането е доста традиционна – отговори тя и направи пауза. – Разбирам какво имате предвид. Наистина е здравословно човек да се поотдалечи от работата си.

– Не съм готов да се преместя в Канзас, но морето е много властна любима. Затова навремето капитаните обикновено си строели къщи навътре в сушата.

– Въпреки всичко тук е много хубаво.

– Не вярвам от „Аркитекчъръл Дайджест” да пожелаят да го снимат, но е прекрасно място за отдих на сушата и един стар морски вълк може спокойно да си отдъхне тук между две задачи. Когато го купих, имаше належаща нужда от ремонт, но беше край реката, а освен това се намира близо до Лангли.

Карина бързо схвана връзката с Лангли.

– Работили сте в ЦРУ?

– Подводно разузнаване, такива работи. Основно шпионирахме руснаците. Дейността ни приключи с края на Студената война. Тогава постъпих в НАМПД, където работя като инженер.

Макар че го отричаше, любовта на Остин към морето се виждаше ясно, макар и дискретно в лавиците край стените, отрупани с книгите за морски приключения от Джоузеф Конрад и Херман Мелвил. Имаше десетки книги по океанология и история на океаните. Най-изтърканите томове бяха посветени на философията. Карина издърпа една книга, която очевидно бе прелиствана многократно.

– Аристотел? Доста тежко четиво – отбеляза тя.

– Трудовете на великите философи ми осигуряват цитати, които ме правят да изглеждам по-умен, отколкото съм.

– Не е само заради духовитостите. Тези книги са били четени много често.

– Много сте наблюдателна. Ще използвам една аналогия от мореплаването: мъдростта в тези страници ме държи закотвен, когато се нося по съмнителни води.

Карина си помисли за контраста между сърдечността на Остин и хладнокръвието, с което бе ликвидирал нападателя ѝ. Върна книгата на лавицата.

– Но в тези револвери над камината няма нищо неясно.

– Ето че ме изобличихте: имам слабост към колекционирането. Имам около двеста чифта револвери за дуел. Пазя повечето в огнеупорен трезор. Запленен съм от историята им, както и от изкуството и технологията, вложени в изработването им. Заинтригуван съм от това, което подсказват за ролята на късмета в съдбата ни.

– Фаталист ли сте?

– Реалист съм. Знам, че не е възможно винаги да изковавам сам съдбата си – усмихна се Остин. – Но мога сам да ви приготвя вечеря. Сигурно сте гладна.

– Дори и да не бях, благоуханията, които се разнасят от кухнята, щяха да ме накарат да повярвам, че съм прегладняла – отвърна тя и му подаде бутилката вино.

– „Бароло” – погледна етикета Остин. – Ще го отворя и ще го оставя да подиша. Ще вечеряме на открито.

Той се зае с отварянето на бутилката, а Карина излезе на верандата. Масата бе осветена от лампи, чиито цветни стъкла придаваха празнична атмосфера. По повърхността на Потомак блестяха светлини, а от дълбините ѝ се носеше леко гранив, но не и неприятен мирис. Остин пусна един диск от голямата си колекция джаз и от тонколоните „Босе” се разнесоха меките тонове на пианото на Оскар Питърсън.

Остин излезе от кухнята с две чаши охладено „Просеко”. Пиха пенливото италианско вино с резенчета пармска шунка върху пъпеш „Медена роса”. Остин се извини, влезе вътре и се върна с чинии фетучини със сметаново-маслен сос. Карина едва не припадна, когато той допълни менюто с тънко нарязани бели трюфели.

– Мили боже! Как успяхте да намерите такива трюфели в Съединените щати?

– Не са оттук. Един колега от НАМПД в последно време често пътува до Италия.

Карина изяде фетучинито заедно със secondi³ блюдо – задушен телешки котлет – и салата от гъби и сирене, пак с белите трюфели. Двамата се справиха с бутилката вино. Карина не намали темпото, докато не стигнаха до dolce – десерта. След като нападна купичката сладолед „Чери Гарсия” на „Бен & Джерис”, тя се обади:

– Това е magnifico⁴!

Казваше го за десети път от началото на вечерята.

– Освен всичките си други умения сте и майстор готвач.

– Grazie⁵ – отговори Остин. Апетитът на Карина го удиви, но не му направи неприятно впечатление. Неподправената страст към храната често говореше за апетит в други области. Те довършиха вечерята с матирани чашки ликьор „Лимончело”.

Когато чукнаха чашите една в друга, Остин каза:

– Така и не ми разказахте как стана така, че се сте се заели да наглеждате една стара статуя, която пътува за Америка.

– Дълга история.

– Имам време. Имам и още една бутилка „Лимончело”.

Тя се засмя тихичко и се загледа в реката, за да събере мислите си.

– Родена съм в Сиена. Баща ми беше лекар и археолог аматьор, запленен от етруските.

– Напълно разбираемо. Етруските са били загадъчни хора.

– За съжаление изкуството им е представлявало интерес за твърде много хора. Като момиче видях едно място, разграбено от tombaroli, крадци на гробници... На земята лежеше ръка, изваяна от чист мрамор... По-късно следвах в Миланския университет и Лондонския икономически институт и навлязох в дебрите на журналистиката. Интересът ми към антиките се възроди покрай проучване за една статия за ролята на музеите и посредниците в кражбите на творби на изкуството. Образът на тази мраморна ръка така и не ме напусна. Постъпих в ЮНЕСКО и станах следовател. Да откраднеш историята на една страна – това е едно от най-ужасните неща, които може да направи човек. Исках да се изправя срещу крадците и да ги спра.

– Доста трудна задача.

– Да, не след дълго се уверих в това. Незаконната търговия с антики е третата по големина в света след разпространението на наркотици и продажбата на оръжия. Обединените нации се опитват да я спрат чрез договори и резолюции, но предизвикателствата си остават значителни. Не е възможно да се предотврати кражбата на всеки цилиндричен печат и всяка плоча с надпис.

– Вие очевидно се справяте успешно.

– Работя с международни организации като Интерпол и различни правителства и се опитвам да открия някои важни предмети, главно чрез търговци, аукционни къщи и музеи.

– Това ли ви отведе в Ирак?

Тя кимна.

– Няколко седмици преди влизането на американците чухме слухове, че някои съмнителни посредници са се свързали с безскрупулни търговци на творби на изкуството и дипломати. Приемаха поръчки за конкретни артефакти. Крадците бяха заели позиция, готови да действат в мига, в който Републиканската гвардия напусне музея.

– Каква роля играе Навигатора във всичко това?

– Дори не знаех, че такава статуя съществува. Не беше в списъка с артефактите, които се помъчих да възстановя с помощта на един противен посредник на име Али. Той беше убит, от което светът не загуби нищо, но знаеше къде са предметите. Напуснах страната, след като получих предупреждение, че ще ме отвлекат и ще ме задържат като заложница. Не след дълго от фондация „Балтазар” се свързаха с мен.

– Това ли е организацията, която спонсорира обиколката ви?

– Господин Балтазар е богат и беше ужасен от разграбването на Иракския музей. Запознах се лично с него на приема снощи. Фондацията му ми предостави средства да продължа да търся артефактите, до които не успях да се добера в Багдад. Неотдавна един египетски източник ми съобщи, че иракските предмети се предлагат за продажба в Кайро. Един от тях беше Навигатора.

– Какво знаете за статуята?

– Навярно е била взета от музея задно с другите артефакти. Професор Назир, директорът на музея, си спомня, че са я държали в мазето. Смяташе, че статуята е странна.

– В какъв смисъл?

– Като че ли изобразява финикийски моряк, но той носи компас. Доколкото знам, няма никакви данни, че финикийците са познавали компаса.

– Точно така. Смята се, че изобретяването му е заслуга на китайците.

– Професор Назир предполагаше, че статуята може да е копие на някой от търговските артикули, продавани от финикийците. Като класическите статуи, които в Египет и Гърция продават като сувенири.

– Вашият приятел, професорът, знае ли къде е открита статуята?

– При разкопки на място, обитавано от хетите, в Черната планина в Югоизточна Сирия. През седемдесетте години на ХХ век. Накрая се озовала в Багдад, където се усъмнили в автентичността ѝ. Говорих с един фотограф от „Нешънъл Джиографик”, който е бил на разкопките.

– Странно, че крадците, а по-късно и нашите нападатели са се заинтересували от статуя, която толкова време е стояла в мазето.

– Само няколко души изобщо са чували за нея, затова се изненадах, когато господин Саксън ми спомена за нея на приема в иракското посолство.

Остин наостри уши.

– Кой Саксън? Антъни Саксън?

– Да. Изглежда знаеше много за статуята. Познавате ли го?

– Чел съм книгите му, а освен това посетих една негова лекция. Той е авантюрист и писател с нетрадиционни възгледи за историята. Като цяло традиционните учени не го приемат.

– Възможно ли е да има нещо общо с нападението на кораба?

– Трудно ми е да си го представя. Но няма да е зле да разберем защо толкова се интересува от статуята. Аз също не бих имал нищо против да се запозная с Навигатора.

– Поканила съм няколко души да видят статуята. В един от складовете на „Смитсониън” в Мериленд е. Искате ли утре сутринта да дойдете?

– Няма сила, която да ме спре.

Тя допи последната глътка от ликьора си.

– Вечерта беше прекрасна.

– Струва ми се, че чувам в гласа ви нотка на „но”.

Тя се засмя.

– Съжалявам. С удоволствие бих останала, но имам много работа във връзка с обиколката.

– Съкрушен съм, но разбирам. До утре.

На Карина сякаш ѝ хрумна нещо.

– Ще се опитам да си уговоря среща с фотографа от „Нешънъл Джиографик”. Той живее във Вирджиния. Искате ли да дойдете с мен?

– Официално съм в болнични, но пътуването ще е много полезно за процеса на възстановяване.

Тя стана от стола си.

– Много ви благодаря, Кърт! За всичко!

– За мен е удоволствие, Карина.

Той я изпрати до колата ѝ. Очакваше да получи обичайната европейска целувка по двете бузи и точно това се случи. Тя обаче го целуна и по устните – пламенно и продължително. Хвърли му усмивка през рамо, качи се в колата и потегли.

Глуповато усмихнат, Остин проследи с поглед стоповете, които изчезнаха по алеята. После се върна в къщата и излезе на верандата, за да раздигне масата. Угаси лампите и случайно погледна към реката. На фона на отражението на нощното небе по вълничките на водата се очертаваше силует. Остин познаваше всеки сантиметър от брега и беше сигурен, че това не е нито дърво, нито храст.

Той започна да си подсвирква и внесе чашите в къщата. Остави подноса и се запъти към заключен шкаф, където държеше своя „Боуен”. Револверът с единично действие⁶ „Колт” беше един от няколкото модела на „Боуен”, които колекционираше в добавка към пистолетите за дуел.

Той зареди оръжието, грабна едно фенерче и слезе на първото ниво, където държеше гребната си лодка и един малък хидроплан. Отвори плъзгащата врата и излезе на рампата.

Почака малко, за да свикнат очите му с мрака и тръгна покрай къщата. Мина по моравата, на която Дзавала го бе заварил да изпробва новите пистолети за дуел. Спря се и се взря в пространството между две големи дървета. Фигурата бе изчезнала. Той реши да не тръгва да я търси. Вместо това се промъкна предпазливо обратно в къщата, качи се по стълбите, обади се на полицията и съобщи, че някой го дебне.

Полицейската кола се появи точно след осем минути. Двама полицаи почукаха на вратата и тримата предприеха цялостно претърсване на местността около къщата. Остин намери в калта близо до речния бряг отпечатък от обувка, което му помогна да убеди полицията, че не си въобразява. Те го увериха, че по-късно през нощта ще се върнат и отново ще огледат.

Остин провери дали вратите на къщата са заключени, а алармата против крадци – включена. Вместо да си легне в куличката, която му служеше за спалня, той се изтегна облечен на дивана в дневната. Беше сигурен, че който и да е наблюдавал къщата, вече си е тръгнал. Но се погрижи револверът да му е под ръка.

¹ Peace – мир (англ.) – Б. пр.

² Лека нощ (ит.) – Б. пр.

³ Второто (ит.) – Б. пр.

⁴ Великолепно (ит.) – Б. пр.

⁵ Благодаря (ит.) – Б. пр.

⁶ Т.е. ръчно запъване на петлето за всеки изстрел – Б. пр.