Навигаторът

21.

Товарният камион пристигна в склада на „Смитсониън” двайсет минути след като Остин потегли с юкона. Карина изпита облекчение, като видя приближаващия се камион без опознавателни знаци. Беше видяла с очите си изобретателността и решителността на хората, нападнали кораба.

Задните врати на камиона се отвориха и отвътре излязоха двама мъже в безлични сиви униформи и съответстващи им бейзболни шапки. Единият задейства платформата, а другият свали една количка и голям дървен сандък. Шофьорът излезе от кабината и заобиколи камиона, придружен от четвърти мъж.

– Вие сигурно сте госпожица Мечади – каза той с провлечен южняшки акцент. – Аз съм Ридли и отговарям за тази банда главорези. Съжалявам, че закъсняхме.

Ридли беше здравеняк с руса коса с моряшка подстрижка. Той и хората му носеха кобури с револвери и радиостанции, закопчани на коланите.

– Няма нужда да се извинявате – отговори Карина. – Току-що опаковах статуята за транспортиране.

Тя ги поведе към вътрешността на склада. Ридли се подсмихна, когато видя фигурата, увита от главата до петите във вата и завързана с въжета.

– Ау! Прилича на огромна наденица.

Точното сравнение накара Карина да се усмихне.

– Тази статуя е на над две хиляди години. Вече има повреди и исках да направя всичко възможно, за да я предпазя.

– Не мога да ви обвинявам, госпожице Мечади. Ще се грижим добре за нея.

Ридли пъхна свития си палец и показалец между устните си и изсвири пронизително. Хората му влязоха в склада, сложиха дървения сандък на количката и застлаха дъното му с уплътняващи материали. С помощта на ремъци, които им помагаха да поддържат статуята стабилна, я свалиха в сандъка и изтъркаляха количката вън от склада. Повдигащата платформа издигна товара на нивото на багажника и носачите го избутаха вътре.

Двама от тях се качиха след статуята. Единият извади пушка и седна върху сандъка, сякаш яздеше до кочияша в дилижанс. Другият затвори вратата и Карина чу как я заключва отвътре. Шофьорът седна зад волана, а Ридли се приближи с бележник, който подаде на Карина.

– Трябва да ви помоля да подпишете този формуляр, за да е законно всичко.

Карина надраска подписа си най-отдолу и подаде бележника обратно на Ридли.

– Колата ми е ей там – каза тя. – Ще дойда с вас до „Смитсониън”.

– Няма нужда, госпожице Мечади. Знаем къде да отидем. Ние ще се погрижим за всичко, а вие си се занимавайте с вашата работа.

– Това е моята работа! – отсече тя с обичайната си твърдост.

Очите на Ридли станаха сурови, докато наблюдаваше как Карина върви към колата си. Той изруга тихо под нос и се качи в кабината, където проведе бърз разговор по мобилния телефон. Говори няколко секунди, след което изключи. Обърна се към шофьора и изръмжа:

– Мърдай!

Следван от колата на Карина, камионът излезе от комплекса със складове на шосето. Двете превозни средства поеха през предградията на Мериленд. Карина започна да се отпуска. Ридли и хората му изглеждаха компетентни и експедитивни, почти като военни. Макар че не обичаше оръжията, се чувстваше по-спокойна при мисълта, че хамалите са въоръжени. За разлика от беззащитните моряци на контейнеровоза, те можеха да се съпротивляват.

Карина познаваше Вашингтон, но околните градчета, обитавани от хора, които работеха другаде, представляваха объркващ лабиринт от търговски и жилищни части. Камионът се движеше покрай молове, бензиностанции и подразделения. Тя очакваше, че накрая ще се качат на Белтуей или на някоя друга магистрала, която води към Вашингтон, и се изненада, когато камионът спря пред един магазин.

Ридли излезе от кабината и полека се запъти към колата.

– Как сте, госпожице Мечади?

– Добре съм. Проблем ли има?

Той кимна.

– Чух по радиото, че на магистралата към града цари пълен хаос. Един камион се преобърнал и задръстванията са километри. Ще минем по един заден път. Малко криволичи, затова исках да ви предупредя.

– Много мило от ваша страна. Ще се помъча да не изоставам.

Ридли се запъти обратно към камиона, сякаш разполагаше с цялото време на света, и се качи в кабината. Камионът потегли. Карина го следваше отблизо. Не беше чула никакво съобщение за инцидента или за блокиране на движението, но може би е била потънала в размисъл. Тя изключи радиото и насочи цялото си внимание към камиона.

Той скоро се качи на второкласен път, от едната страна на който имаше стена без пролука от едноетажни молове и заведения за бързо хранене. На всеки няколкостотин метра натовареното движение спираше пред поредния светофар. След няколко километра спиране и потегляне Карина се зарадва, когато мигачът на камиона показа, че ще правят десен завой.

Благодарността ѝ намаля, когато започнаха да се движат през окаян квартал със занемарени блокове и западнали търговски райони, които сякаш са били построени през Голямата депресия. На всяка вертикална повърхност имаше надраскани графити; улуците бяха задръстени от мръсотия. Намръщените хора, които видя, изглеждаха здравата надрусани. Навярно наистина бяха, като се има предвид къде живеят.

След няколко минути минаха през участък, който приличаше на военна зона. Това, което очевидно някога е било оживен търговски район, сега бе изоставен квартал от опустели магазини, затворени гаражи и заключени с катинар складове. Празни участъци земя бяха обрасли с плевели и затрупани с довени от вятъра боклуци.

Карина остана разочарована, че не може да се свърже с камиона. Натисна клаксона. Ридли провря мускулестата си ръка през прозореца и ѝ помаха, но камионът не показа никакви признаци на спиране. Карина започна да се оглежда за по-широко място на пътя, където може да го настигне, но камионът отби в един осеян с дупки ресторантски паркинг. На избелялата табела пред порутената тухлена сграда едва можеше да се разчете думата

Карина очакваше Ридли да се приближи и да ѝ каже, че са се загубили. Когато той не го направи, тя първо се раздразни, а после се ядоса. Стисна волана с такава сила, сякаш искаше да го изтръгне. Камионът просто си седеше. Карина си помисли да излезе от колата, но един поглед към район наоколо ѝ подсказа, че се намира на много нездравословно място.

Тя посегна и да натисне бутона за заключване на вратата. В този миг иззад един стар контейнер за боклук изникна фигура, отвори задната врата на колата ѝ и се качи на седалката.

– Здрасти! – каза мъжът с тих глас.

Карина погледна в огледалото за обратно виждане. Бебешко лице, от което я гледаха кръгли очи. Взираше се в нападателя, когото бе видяла, докато лежеше завързана в контейнера на кораба. Обзе я страх, но запази хладнокръвие и посегна към дръжката на вратата. Усети върху врата си нещо студено и чу тихо съскане. Загуби съзнание и главата ѝ увисна на гърдите.

Мъжът излезе от колата и се отправи към багажника на камиона. Почука на вратите, които веднага се отвориха. Пазачите в багажника не се възпротивиха, когато се качи и провери дървения сандък. Извади малка радиостанция и каза няколко думи. След миг иззад изоставения ресторант за пица се появи камион с лого „ФАСТ ДЕЛИВЪРИ”. Бързо разтовариха статуята и сложиха на нейно място четири отпуснати тела, извадени от втория камион.

Мъжът с бебешкото лице се приближи към Карина и се взря в нея, като си мислеше колко красива и спокойна изглежда. Сви и отпусна пръстите, които можеха да сложат край на биенето на сърцето ѝ само за миг, затвори очи и си пое дълбоко въздух. Когато импулсът, който го подтикваше към убийство, беше овладян, той се качи отзад в товарния камион. Возилото излезе от паркинга. Камионът за доставки го следваше плътно.