Навигаторът

27.

Наетото рено излезе от магистралата на Тюркоазения бряг и пое по път, който криволичеше и правеше внезапни завои като обзета от спазми змия. Следващите няколко километра пътят минаваше покрай ниви и сънливи села. След един от завоите пред очите им се разкри гледката на руини на хребета на един хълм.

Остин паркира до няколко скупчени една до друга сгради. Изоставеното село се бе превърнало в управлявана от държавата туристическа атракция. Неизбежният продавач на билети чакаше да прибере скромната им такса за посещение. После им посочи пътя към селото и отиде да спре кола, в която пътуваха двама мъже и която паркира до реното.

Една пътека за мулета нагоре по склона минаваше покрай летен ресторант, магазин за сувенири и неколцина търговци, които продаваха стоките си. След няколко минути пред очите на Остин и Карина се откри непрепречван от нищо изглед към селото.

Стотици къщи без покриви се печаха под жарките лъчи на слънцето. Хоросанът се беше изронил от външната страна на безмълвните сгради и разкриваше стените с груба мазилка. В няколко къщи се бяха настанили незаконни обитатели, които бяха прострели прането си да съхне. С изключение на тях, единственият признак на живот идваше от един козел със сатанинско лице, който доволно пасеше в задушена от плевели градина.

– Не е за вярване, че някога на това място е кипял живот – промълви Карина. – Че е имало хора, които са се любили. Жени, които са крещели от родилни болки. Бащи, които са се перчили с новородените си. Деца, които са празнували рождени дни и кръщенета. Че е имало скръб за смъртта на старци.

Остин слушаше излиянията на Карина с половин ухо. На пътеката, на трийсетина метра зад тях, бяха спрели двама мъже. Единият снимаше козела. Остин прецени, че са на по двайсет и няколко години. И двамата бяха облечени в черни панталони и бели ризи с къс ръкав. Ръцете им бяха мускулести, лицата – заслонени от козирката на каскети и слънчеви очила.

Карина продължи напред по пътеката за мулета. Остин я настигна насред двора на изоставена църква. До стената под сянката на едно дърво седеше старец. Остин видя купи и чинии с украса, наредени до стената. Той се приближи и поздрави стареца, а после попита дали той е приятелят на Мехмед, Салим.

Мъжът се усмихна.

– Мехмед купува работите ми за Капалъ Чарши.

– Знаем. Той ни каза къде да ви намерим – намеси се Карина.

Салим притежаваше онази прилика с Пабло Пикасо, която често се срещаше у средиземноморските мъже след настъпването на определена възраст. Кожата на лицето и плешивата му глава беше загоряла до жълтокафяво, а лицето му беше гладко като на бебе. В големите му очи, тъмни като стафиди, проблясваха чувство за хумор и мъдрост. Той посочи с ръка към стоките си.

– Мехмед ви казва за сувенирите ми? – учуди се той.

Остин извади от джоба си статуетката на Навигатора.

– Търсехме нещо такова.

– Аха! – измърмори Салим и лицето му грейна. – Евнухът. – Направи хоризонтално движение, сякаш режеше с невидим нож. – Вече не правя. Никой не купува.

Остин внимателно обмисли следващия си въпрос.

– Този евнух има ли си дядо?

Салим го погледна озадачено, а после му се ухили широко, показвайки всичките си зъби. Разпери ръце сякаш описваше голям кръг.

– Голям евнух?

– Точно така. Голям евнух. Къде?

– В ликийска гробница. Разбирате?

Остин беше забелязал странните ликийски гробници, изсечени високо в стръмните скали. Входовете бяха обградени от пищно украсени колони и триъгълни фронтони подобно на класическите гръцки или римски храмове.

Запъвайки се, Салим обясни на английски, че открай време се интересувал от изкуство. Като млад проучвал местността със скицник и въглен в търсене на предмети. По време на тези обиколки открил ликийска гробница, неизвестна на хората от селото. Била изсечена в една скала над морето и скрита от погледа от гъста растителност. Салим влязъл вътре и открил в пещерата статуя. Скицирал я. Когато по-късно търсел обект, който да извае от глина, се върнал към скицата.

– Къде се намира сега статуята? – попита Карина с нарастващо нетърпение.

Салим посочи към земята.

– Земетресение.

Скалата се била свлякла в морето.

Карина беше разочарована, но Остин не се предаде. Той показа на Салим карта на крайбрежието и го помоли да посочи къде се е намирала гробницата. Салим почука с пръст по картата.

Внезапно Карина стисна ръката на Остин.

– Кърт! – прошепна тя. – Тези мъже бяха в хотела снощи!

Турците бяха спрели в края на двора и гледаха право към Карина и Остин. Остин си спомни двамата мъже, които бе видял да се отморяват във фоайето. Фактът, че сега бяха дошли в селото, не беше съвпадение.

– Права си – съгласи се той. – Много са далеч от Истанбул.

Извади от джоба си шепа лири и ги пусна до Салим. Взе една керамична чиния, благодари на стареца за информацията и обви ръка около кръста на Карина. Каза ѝ да върви колкото може по-небрежно към църквата.

Влязоха в празната сграда и се промъкнаха към един прозорец без стъкло и рамки. Остин надникна през него и видя, че двамата мъже говорят със Салим. Старият скулптор сочеше към църквата. Мъжете се отправиха към сградата. Вече не се разхождаха лениво, а вървяха бързо. Всяка тяхна крачка издаваше решителност.

Остин каза на Карина да прескочи през един прозорец в отсрещната стена. После я последва и двамата припряно се изкачиха по стръмна чакълена пътека към хълм, който гледаше към църквата.

Карина се скри в малък параклис на билото на хълма, а Остин легна на земята. Преследвачите им се разделиха и тръгнаха да обиколят църквата от двете противоположни страни. Срещнаха се и заговориха разпалено. След това отново се разделиха и изчезнаха в лабиринта от изоставени къщи.

Остин взе Карина от параклиса и двамата заслизаха от другата страна на хълма. За миг зърнаха нещо черно, което се движеше между тях и главния път. Единият мъж беше заобиколил подножието на хълма и сега обикаляше от къща на къща. Остин дръпна Карина във входа на най-близката къща.

Все още държеше чинията, която бе купил от Салим. Показа се от входа и я метна като фризби към един от съседните покриви. Чу шума от счупването ѝ, както и хрущенето на чакъл под тичащи крака.

Остин и Карина се отделиха от главната улица, която минаваше през селото, и тръгнаха по една камениста пътека обратно към пътя. Извървяха около половин километър, преди да стигнат до мястото, откъдето се влизаше в селото.

Отправиха се към реното и видяха, че колата на двамата мъже е паркирана плътно до тяхната. Остин каза на Карина да го почака и отиде до снекбара. След минута се върна с тирбушон в ръка.

– Сега не е подходящ момент за вино – подметна кисело тя.

– Съгласен съм – потвърди Остин и избърса потта от челото си. – По-добре би била студена бира.

Помоли я да стои на пост. После се наведе между двете коли, сякаш си завързваше обувката, и заби върха на тирбушона в гумата на автомобила на двамата мъже. Започна да върти тирбушона все по-навътре, докато не усети върху ръката си силна въздушна струя. За по-сигурно проби и вентила.

– Какво правиш? – попита Карина.

– Искам да съм сигурен, че приятелите ни ще разберат посланието ми – ухили се Остин.

Седна зад волана на реното, включи двигателя и пое по пътя с мръсна газ.

Караше така, сякаш се състезава за „Гранд При”. Карина му даваше указания по картата. Отправиха се към Фетие – крайбрежен пазарен и курортен град. Остин се отправи директно към пристанището. Минаха по кея покрай големите дървени лодки с широки греди, с които през деня караха туристите на екскурзии за риболов и гмуркане.

Спря пред мястото, където бе вързана дървена лодка, дълга около петнайсет метра. Една табела съобщаваше, че „Ицтуцу”, турската дума за „Костенурка”, се дава под наем целодневно или за няколко часа.

Остин мина по късото мостче и поздрави силно. От каютата излезе мъж на четирийсет и няколко години.

– Аз съм капитан Мустафа – каза той с дружелюбна усмивка. – Искате да наемете лодката ли?

Лодката не беше нова, но изглеждаше добре поддържана. По метала нямаше ръжда, а дървото бе излъскано до блясък. Въжетата бяха навити спретнато. Остин предположи, че Мустафа е добър и опитен моряк. Фактът, че все още е в пристанището, подсказваше, че може би в момента е закъсал за работа. Остин извади картата, която бе показал на Салим, и посочи към бреговата линия.

– Можете ли да ни закарате там, капитане? Май ни се прииска да опитаме гмуркане с шнорхели.

– Да, разбира се. Знам всички хубави места. Кога?

– Сега?

Остин се съгласи с цената, която изстреля Мустафа, и махна на Карина да се качи на борда. Мустафа свали бързо въжетата, които държаха лодката за кея и насочи носа ѝ към залива.

Скоро лодката пореше водата покрай разчленената брегова ивица. Минаха покрай туристически комплекси, покрай един фар и край луксозни вили, кацнали на хълмовете. Най-накрая всички следи от човешко присъствие изчезнаха.

Мустафа насочи лодката към едно заливче с форма на полумесец и спря двигателя. Пусна котвата и извади два очукани шнорхела, маски и плавници.

– Искате ли да поплувате?

Остин се взираше напрегнато в една част от скалата, оголена като открита рана.

– Може би по-късно. Засега искам да сляза на брега.

Мустафа вдигна рамене и остави шнорхелите. Окачи стълбичка отстрани на лодката и извади гумена лодка. Остин измина с гребане малкото разстояние до брега и издърпа гумената лодка на скалистата ивица. Само на три-четири метра от морето брегът се извисяваше стръмно нагоре. Като се хващаше за дънерите на дървета и за клоните на храстите, Остин се закатери и накрая се озова на петдесетина метра над заливчето.

Той застана на една издатина, която стърчеше от скалата като чело на неандерталец. Ивица скала, широка около трийсет метра, беше паднала толкова чисто, сякаш бе отчупена с гигантско длето. Остин предположи, че скалата е била отслабена от изграждането на гробницата и естествените напуквания. Силният земен трус я беше разхлабил окончателно и я бе изтласкал надолу. В основата на скалата, както и във водата, имаше огромни скални блокове.

Остин се зачуди дали статуята може да е оцеляла след подобно падане. После махна на Карина, която беше наблюдавала изкачването му, и заслиза по хълма. По цялото му тяло течеше пот, а шортите и ризата му се покриха с прах и пръст. Щом стигна до морето, Остин се гмурна във водата, без да сваля дрехите си – хладната вода успокои горящата му от слънцето кожа и отми мръсотията от дрехите му.

Когато ставаше дума за чуждестранни туристи, нищо на този свят не можеше да учуди Мустафа. Той включи двигателя и се отправи обратно към пристанището.

Остин отвори две бутилки турска бира от хладилника и подаде едната на Карина.

– Е? – попита тя.

Той отпи голяма глътка и остави студената течност да потече в гърлото му.

– Да допуснем, че Салим е прав и статуята още е била в гробницата по време на земетресението. Не можем да знаем дали не се е озовала на дъното, погребана под тонове скали. Дори да я намерим, Навигатора може да е прекалено повреден, за да ни е от полза.

– Значи всичко е било напразно?

– Съвсем не. Искам да се върна и да огледам по-отблизо.

Той съобщи на Мустафа, че иска да наеме лодката за още един ден.

– Може ли утре да се върнем? Искам да се погмуркам.

– Да, разбира се – отговори Мустафа. – Вие учени ли сте? – поинтересува се той.

Остин му показа картата си от НАМПД. Мустафа не беше чувал за агенцията, но фактът, че Остин имаше специална идентификационна карта, го впечатли. Мустафа беше предоволен, че има работа. Беше предупредил собствениците на лодката, че ако скоро не му намерят помощник, ще се махне.

Остин извади от раницата си сателитен телефон и набра номера на Дзавала. Италианецът беше на разкопките на древното пристанище и чакаше Ханли да му даде зелена светлина за подводницата.

– Кажи му, че за момента подводницата е необходима другаде! – нареди му Остин.

Съобщи къде се намира и изреди списък с неща, които трябва да се купят. Дзавала отговори, че ако успее да уреди подробностите, на сутринта ще се качи на самолета за Далиран.

Лодката спря на мястото си на кея на здрачаване. Остин помоли Мустафа да му препоръча някой спокоен хотел. Капитанът предложи един, който се намираше на двайсет минути с кола от тях, в края на криволичещ път, минаващ през гористите хълмове близо до Фетие. Рецепционистът на хотела каза, че обикновено се изискват резервации, но имал една стая с голямо легло.

Остин не се беше замислял за подробностите за нощувката. Попита Карина дали иска да потърси друг хотел.

– Изтощена съм – отговори тя. – Още страдам от следполетна умора. Кажи му, че я вземаме.

Двамата се насладиха на спокойна вечеря в ресторанта на хотела, на маса с изглед към морето. Шишкебап и ориз. Светлините на Фетие блещукаха в далечината като светулки.

– Не ми е приятно да развалям романтичната атмосфера с делови разговори – извини се Остин, – но трябва да обсъдим някои неща. Преди всичко, как тези гангстери са успели да ни проследят до изоставеното село?

Карина имаше вид на човек, поразен от мълния.

– Балтазар!

Остин се усмихна една-едва.

– Ти ми каза, че колкото и подозрителен да е човек по природа, по-добре изобщо да не се замислям за благодетеля ти.

– Трябва да е замесен. Той беше единственият, на когото казах за фотографа от „Нешънъл Джиографик”. Той уреди преместването на статуята. Саксън ме предупреди да не му вярвам.

– Всичко това го знаехме и преди. Какво те накара да промениш мнението си?

Тя се размърда неспокойно на стола си.

– Преди да тръгнем за Истанбул, се обадих на представителя на Балтазар и му казах къде отиваме и защо. Това беше част от първоначалното ни споразумение и смятах за редно да го изпълнявам. Балтазар беше човекът, който финансира възстановяването на багдадските артефакти.

В следващия миг тя осъзна какво се случва.

– Мили боже! През цялото време той е искал статуята. Но защо?

– Чакай! Спри малко и се върни назад – възпря я Остин. – Да допуснем, че зад кражбата стои той. Защо ще се опитва да ни попречи да открием втората статуя?

– Очевидно по някаква причина не иска никой да я види.

– Може би утре ще разберем причината – каза Остин и погледна часовника си. – Сигурна ли си, че мисълта да спим в едно легло не те притеснява? Познаваме се отскоро.

Карина посегна и докосна ръката му.

– Струва ми се, че те познавам от няколко живота, господин Остин. Ще си лягаме ли?

Качиха се с асансьора до стаята и Остин излезе на балкона, за да даде на Карина време да се преоблече. Взря се в отраженията на светлините в морето. Усети, че тя излезе на терасата, но преда да се обърне, ръцете ѝ се обвиха около кръста му. Топлината на тялото ѝ го сгря и той се обърна. Устните им се срещнаха в нежна целувка. Карина носеше дълга бяла памучна нощница, но простата дреха не прикриваше почти нищо от гъвкавата ѝ фигура.

– Ами следполетната ти умора? – попита Остин.

– Току-що я преодолях – гласът на Карина беше тих, а ръцете ѝ се обвиха около врата му.