Навигаторът

12.

Карина дойде в съзнание няколко минути преди Остин да се качи на борда. Завръщането ѝ в света на живите обаче си имаше някои недостатъци. Главата ѝ пулсираше от болка. Зрението ѝ играеше номера, и ту виждаше, ту – не. Стомахът ѝ бушуваше и искаше да изхвърли всичко навън.

Болката и неудобството ѝ попречиха отново да потъне в забрава и тя осъзна, че все още се намира в контейнера, а тялото ѝ е напъхано между товарните палети. Ръцете ѝ бяха здраво вързани зад гърба. В бързината нападателите бяха оставили краката ѝ свободни.

С помощта на стоманената си воля и гъвкавата си физика, поддържана с многобройни часове тренировки във фитнес салона на ЮНЕСКО, Карина се завъртя по корем. После успя да застане на колене. Надигна се на разтрепераните си крака и зачака гаденето да отмине. Долепи гръб до един от палетите и започна да търка лепенката, с която бяха вързани китките ѝ, в острия му ръб.

В кожата ѝ се забиха тресчици, но тя не им обръщаше внимание. След няколко минути успя да освободи едната си ръка. Тъкмо отлепяше лентата от китките си, когато в отвора, изрязан от нападателите в контейнера, се появи мъжка фигура.

Карина разпозна лицето му. Не знаеше името му – само, че е един от филипинските моряци, които беше виждала на кораба.

– Колко се радвам да ви видя! – въздъхна тя с облекчение.

– И аз много се радвам да ви видя, сеньорита – отговори мъжът и в очите му блесна хищно пламъче.

Инстинктът на Карина долови в гласа му заплаха. Тя се опита да надникне зад моряка.

– Нападателите отидоха ли си?

– Не – ухили се той. – Още сме на борда.

„Сме?”

Карина се опита да заобиколи филипинеца, но той направи крачка встрани и препречи пътя ѝ.

– Какво искате? – попита тя и съжали, че попита в мига, в който думите излязоха от устата ѝ.

Устните на филипинеца се извиха като парченца лебервурст в тиган с вряща мазнина.

– Дойдох да ви убия! – заяви той. – Но първо ще се позабавляваме.

Мъжът я сграбчи за раменете. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от нея, но много по-силен. Протегна крак зад глезена ѝ, притисна тялото ѝ към гърдите си и я събори на земята. Тялото му я прикова към пода. Карина се опита да го отблъсне, но той извади нож и разряза тънкия кожен колан на талията ѝ.

Тя размаха юмруци към лицето му и успя да нанесе няколко леки удара по необръснатата му физиономия, но те само го раздразниха. Той заби ножа в най-близкия палет, за да освободи и двете си ръце – и в този момент Карина изкрещя с пълно гърло. На кораба нямаше никой, който можеше да ѝ се притече на помощ, но пронизителният писък може би щеше да отвлече вниманието на нападателя.

Мъжът се отдръпна назад и тя се хвърли към ножа. Филипинецът обаче видя движението ѝ и стовари отворената си длан в лицето ѝ. Карина едва не загуби съзнание от удара и спря да се съпротивлява. Усети как той смъква дънките до коленете ѝ, почувства вонящия му дъх и чу тежкото му дишане. Можеше само немощно да се опитва да го отблъсне.

После чу тих мъжки глас.

– На твое място не бих го направил – каза гласът.

Филипинецът дръпна ножа от палета, трескаво се изправи на крака и се завъртя, за да се изправи лице в лице с натрапника.

В назъбения правоъгълник от светлина стоеше широкоплещест мъж. На фона на светлината, която го обливаше отзад, светлата му, почти бяла коса приличаше на ореол.

Филипинецът скочи към него с нож в ръка. Карина очакваше да чуе вик на болка след забиването на острието в плътта, но единственият звук беше дрънчене и стържене, сякаш някой точеше кухненски нож.

Остин държеше глинена плоча с клиновидно писмо, която бе видял да лежи на палубата. Когато влезе в контейнера, за да види какво става, държеше плочката до коленете си. Но щом мъжът се обърна, Остин разпозна лицето, което бе надникнало от палубата, докато той се катереше по въжената стълбичка и с бързина, която изненада нападателя му, вдигна плочата до гърдите си, за да се предпази от удара.

Острието се плъзна по плочата, без да ѝ навреди. Остин вдигна плочата високо над главата си и замахна. Глината се счупи в главата на моряка и се разпиля на дузина късчета. Като по чудо филипинецът остана прав няколко секунди, а после очите му се подбелиха и той се нагъна като акордеон.

Остин прекрачи потръпващото тяло и подаде ръка на жената. Тя я хвана и се изправи. С треперещи пръсти вдигна дънките си.

– Добре ли сте? – попита той. В кораловосините му очи се четеше загриженост.

Карина кимна и погледна гневно към тялото на моряка.

– Благодаря, че ме спасихте от това животно. Надявам се да сте го убили.

– Аз също. Вие от екипажа ли сте?

– Пътник съм. Нападнаха кораба. Дойдоха с хеликоптери. Откраднаха Навигатора.

Остин реши, че говори за някого от екипажа.

– Кого?

Карина забеляза объркването му.

– Навигатора. Това е… това е статуя.

Остин кимна. Отговорът на жената звучеше толкова логично, колкото и всичко останало. Той вдигна ножа, който бе паднал от ръката на моряка.

– Съжалявам, че трябва да избягам от местопрестъплението, но трябва да уредя едно-две неща. Помъчете се да си намерите някое друго скривалище. Ще поговорим по-подробно на вечеря.

Остин се провря през дупката в контейнера и изчезна. Карина остана замаяна на мястото си. Запита се дали не е сънувала този ангел спасител, който на един дъх спаси живота ѝ, хладнокръвно обезвреди нападателя ѝ и я покани на вечеря. Не знаеше кой е, но реши да последва съвета му. Погледна без капка съчувствие към филипинеца, който лежеше на пода, след което припряно се измъкна навън и изчезна в лабиринта между контейнерите.

Остин вървеше по огромната палуба и знаеше, че перспективите му не са от най-благоприятните. Отклонението с цел спасяване на дама в беда можеше да се окаже фатално и за двама им. Разстоянието – и хоризонтално, и вертикално – беше прекалено голямо, за да го измине пеша. Палубата изглеждаше безкрайна. А той трябваше да се качи до най-горното ниво на надстройка, висока колкото жилищен блок.

Остин застави краката си да се носят така, сякаш спринтира, за да отбележи тъчдаун. Движеше се толкова бързо, че мозъкът му регистрира проблясването на метал, което зърна между контейнерите, едва след като го подмина. Проблясването идваше от хромовите дръжки на велосипед, облегнат на един контейнер. Остин би предпочел мотор „Харли-Дейвидсън”, но очуканият стар „Ралей” с три скорости, използван от моряците за придвижване по огромния кораб, също щеше да свърши работа.

Той дръпна колелото, преметна крак над седалката и завъртя педалите с цялата сила на мускулестите си крака. Докато се носеше вихрено по палубата, забеляза няколко тела в подножието на надстройката.

Когато приближи, видя, че хората са още живи, но здраво вързани и не можеха да мърдат нито ръцете, нито краката си. Лежаха по лице е не можеха да го видят. Остин бутна колелото настрана и се приближи към един набит мъж, който се мъчеше да се развърже. Остин му каза да не мърда и с един замах на ножа разряза лентата на китките му.

Мъжът се подпря на освободените си ръце и се обърна. Остин видя, че е на средна възраст, с обветрено лице и едра груба челюст. Очите му се стрелнаха тревожно към острието, но тревогата му изчезна, когато Остин разряза лентата на краката му и го попита дали е някой от офицерите на кораба.

– Аз съм капитан Ланге, капитанът на „Оушън Адвенчър”.

Остин му помогна да се изправи на несигурните си крака и го попита:

– Кои са похитителите и къде са сега?

– Не знам. Дойдоха с хеликоптери – посочи към небето Ланге. – Кацнаха на контейнерите. Кой сте вие?

– Приятел. Да отложим запознанствата за по-късно – отвърна Остин и хвана капитана за раменете, за да е сигурен, че го слуша внимателно. – Корабът ви се движи по курс, който всеки момент ще ни сблъска с петролна платформа. Разполагате с няколко минути да спрете или да промените курса, в противен случай ще останете без кораб.

Кръвта се отдръпна от лицето на капитана.

– Видях, че включиха автопилота.

– Трябва веднага да го изключите. Аз ще освободя хората ви.

– Тръгвам – отвърна капитанът и се заклатушка към трапа на схванатите си крака.

Остин бързо освободи другите моряци, и им каза да тръгнат след капитана. Не се притесняваше, че ще се натъкне на нападатели. Едва ли бяха тук, щом вече са насочили кораба по смъртоносния му курс. Разбра, че инстинктът му се е оказал верен, когато чу над главата си оглушителния вой на хеликоптерни ротори.

Вече изпълнили мисията си, похитителите се подготвяха да напуснат кораба. Шефът им с бебешкото лице тъкмо бе проверил въжетата на увития в брезент предмет, когато вторият филипинец, внедрен в екипажа на кораба, се втурна към него.

– Хуан не се връща! – каза мъжът на име Карлос. – Не знам какво прави.

Шефът се усмихна.

– Знам точно какво прави приятелят ти. Не се подчинява на заповедите ми.

С тези думи той се качи в по-близкия хеликоптер.

– Какво ще правим? – попита Карлос.

– Ако искаш, остани да му правиш компания – усмихна се шефът и тръшна вратата.

На лицето на филипинеца се изписа паника. Той се втурна към другия хеликоптер и задрапа към кабината. Влезе вътре точно когато хеликоптерът се отлепи от палубата. Летателната машина се издигна бавно над контейнерите. От корпуса висеше въже, в края на който бе прикрепена кука. Хеликоптерът се насочи към кърмата.

Задържа се над увития в брезент предмет. Спусна се надолу и закачи куката за друга, прекарана през пръстен във въжето в горния край на предмета. Остин наблюдаваше маневрата скрит зад надстройката.

Познаваше похитителите съвсем отскоро, но вече ги мразеше от дън душа. Той се приведе ниско, хукна към предмета и откачи куката, прикрепена към края на въжето от хеликоптера. След това уви въжето около един кнехт и закачи куката към самото него.

Затича се към убежището зад надстройката. В този момент му се стори, че някой забива нагорещено желязо в ребрата му. Някой беше стрелял. Остин пренебрегна болката, хвърли се на палубата и се превъртя няколко пъти.

Секунда преди да се скрие в един люк, той погледна нагоре и зърна втория хеликоптер. През отворената му врата стърчеше цев.

Пилотът на първия хеликоптер така и не разбра, че машината му е завързана за палубата. Опита се да набере височина с допълнителна мощност на двигателите, за да компенсира тежестта на статуята. Хеликоптерът опъна въжето до края, залюля се надолу и започна да се върти в спирала, като заплетено хвърчило.

Въжето се заплете в роторните перки и се разлетя на части. Хеликоптерът се завъртя лудешки, описа дъга над вълните и се вряза в морето със сила, която надигна огромна вълна.

Остин надникна през люка. Вторият хеликоптер кръжеше над разширяващия се кръг от пенести мехурчета. Един мъж застана в рамката на отворената му врата, погледна към Остин и за секунда очите им се срещнаха. По херувимското лице на мъжа се разля усмивка. След секунда хеликоптерът се вдигна и се отдалечи от кораба.

Остин се качи на палубата и видя защо хеликоптерът не си бе направил труда да мине отново над пяната. Точно пред тях се извисяваше голямата северна петролна платформа.

Якето на Остин плющеше на вятъра. Той погледна към мостика и зареди наум окуражителни думи към капитана. Представяше си отчаяната борба на мостика, докато Ланге се мъчи да избегне катастрофата. „Адвенчър” все още летеше с пълна скорост право към платформата. Остин си представи какво би направил самият той на мястото на капитана. Дори да изключеше двигателите, корабът щеше да продължи да се движи по инерция. Капитанът със сигурност искаше да запази и най-оскъдната частица контрол, която му позволят двигателите.

Докато корабът се приближаваше към платформата, Остин забеляза промяна от няколко градуса надясно. „Адвенчър” най-после бе започнал завой. Трябваше му място в морето, за да избегне сблъсък с платформата. Остин знаеше, че кораб с размерите на „Оушън Адвенчър” не може да завие на малко пространство.

Той се наведе през фалшборда и видя моряците, които се щураха по петролната платформа като мравки. Две обслужващи лодки напрягаха сили и дърпаха въжетата, прикрепени към платформата. Ледени пръсти сграбчиха сърцето на Остин, като си представи неизбежния сблъсък.

Някой извика името му сякаш от много далеч. Той осъзна, че гласът идва от радиостанцията на хълбока му. Пъхна слушалката в ухото си.

– Кърт, чуваш ли ме? Добре ли си?

– Екстра! Какво става с платформата? – попита Остин.

– Успяха да развържат последната котва.

Изречението едва бе излязло от устата на капитана, когато Остин видя изригване на пяна там, където котвата на платформата се бе освободила от водата. Около краката на платформата закипя вода. Следите, които се образуваха зад краката, подсказаха, че платформата се движи.

Но дори и това нямаше да е достатъчно. Корабът щеше да се блъсне в предния десен крак след броени секунди. Остин се приготви за удара.

В последния момент носът на кораба мръдна вдясно. Чу се пронизително стържене на метал в метал. Корпусът на кораба докосна крака. Слава богу, платформата беше освободена от котвите си и отстъпи пред силата на сблъсъка.

Нефтената платформа се разлюля от удара, а после бавно се стабилизира и продължи да се отдалечава от опасната зона.

Една сирена виеше диво. „Лейф Ериксон” ги беше придружавал през цялото време.

По радиостанцията на Остин се разнесе гласът на Дзавала:

– Добре остърга ракообразните от кораба. Какво ще изпълниш на бис?

– Знам какво – отвърна Остин. – Ще заведа една красива жена на вечеря.