Навигаторът

3.

В града нямаше ток и в тъмнината Карина трудно откри ниската и широка бетонна сграда в старата част на Багдад. Беше идвала тук веднъж, но тогава беше ден и нямаше война. Сега прозорците бяха заковани с дъски и сградата приличаше на крепост. Тя застана пред дебелата дървена врата и се огледа. В далечината се чу пукот от престрелка.

Карина натисна тежката чугунена дръжка. Вратата беше отключена. Тя я бутна и влезе. Бледият пламък на маслени лампи осветяваше лицата на мъже, приведени над дъски за табла и чаши с чай. Гъстият задушлив дим на десетки цигари и наргилета почти не прикриваше миризмата на немити тела.

Тихото мърморене на мъжки гласове секна. Макар че повечето небръснати лица бяха скрити в сянка, Карина знаеше, че я гледат враждебни очи.

От един тъмен ъгъл се отделиха две сенки като влечуги, които изпълзяват от тресавище. Един от мъжете мина зад нея, затвори вратата и ѝ отряза всякакъв път за бягство. Другият се изправи лице в лице с нея и изръмжа на арабски:

– Ти коя си?

Дъхът му вонеше на тютюн и чесън. Карина успя да овладее гаденето и се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и три сантиметра.

– Кажи на Али, че Мечади го търси!

Женската власт обаче имаше граници при арабските мъже. Една ръка се сключи около врата на Карина и я стисна силно. Мъжът пред нея извади нож и го вдигна толкова близо до лявото ѝ око, че острият му връх се превърна в петно пред очите ѝ.

Карина изхриптя немощен вик за помощ.

Вратата се отвори с трясък. Ръката около врата ѝ се отпусна. На прага стоеше ефрейтор О`Лиъри, притиснал дулото на пушката си в главата на пазача до вратата. Морякът беше чул Карина по уоки-токито, настроено на същата честота като закаченото на колана ѝ.

От другата страна на улицата беше паркиран джип хъмви. Фаровете му светеха ярко и хората в чайната видяха ясно дългото дуло на картечницата М2, монтирана на покрива. Оръжието бе насочено към вратата. На улицата в позиция за атака стоеше отряд морски пехотинци.

Морякът не сваляше поглед от мъжа с ножа.

– Добре ли сте, госпожо?

– Да, благодаря – отговори тя и разтри врата си. – Добре съм.

– В краткия курс по арабски не ме научиха как да кажа на тоя тип, че ще му пръсна мозъка из цялата стая, ако приятелят му не хвърли ножа.

Карина направи груб, но напълно разбираем превод. Ножът издрънча на пода и морякът го изрита така, че арабите да не могат да го стигнат. Главорезите едва не се спънаха в собствените си крака от бързане да се върнат в мрака, от който се появиха.

Иззад една завеса в дъното на чайната се чу глас:

– Мир вам! – поздрави той на английски

– Мир вам, Али! – отговори Карина, спазвайки традиционната формула за поздрав.

Между мръсните памучни чаршафи, които играеха ролята на завеси, се подаде мъж, който си запроправя път сред поставените близко една до друга маси. Светлината от хъмвито падаше по месестото лице и топчестия му нос. Обръснатата му глава бе покрита с кръгла плетена шапка. Тениската с надпис „НЮ ЙОРК ЯНКИС” беше прекалено къса за пълното му тяло и разкриваше косматия му корем.

– Добре дошла, синьорина Мечади – каза той и събра дланите си. – Както и приятелите ви.

– Вашият човек щеше да забие нож в окото ми – отговори Карина. – Така ли посрещате гостите си?

Малките лукави очички на Али обходиха тялото на Карина и се задържаха на лицето ѝ.

– Носите военна униформа – усмихна се той. – Може да ви е взел за вражески войник.

Карина не обърна внимание на думите му.

– Искам да говоря с вас!

Иракчанинът почеса рошавата си черна брада, в която се бяха заплели трохи.

– Разбира се. Да минем отзад и да пийнем чай.

– Да дойда ли с вас? – обади се морякът?

– Няма нужда – отклони предложението Карина и огледа стаята. – Но малко сигурност няма да ми е излишна. Както виждате, клиентелата на Али не е от най-изисканата.

Ефрейторът се ухили, подаде глава през вратата и махна с ръка. Неколцина морски пехотинци влязоха в стаята и се наредиха край стените.

Али дръпна мърлявите завеси, отвори метална врата и въведе Карина в ярко осветена от електричество стая. Отнякъде се чуваше бръмчене на генератор. Подът и стените бяха покрити с яркоцветни килими. Телевизионен екран, свързан с външна охранителна камера, показваше улицата. Ясно се виждаше джипът на пехотинците.

Али направи знак на Карина да седне на пода, отрупан с големи кадифени възглавници. Предложи ѝ чай, но тя отказа. Той си наля една чаша.

– Какво ви води насам в разгара на войната?

Тя го погледна хладно.

– Идвам от Националния музей. Разграбен е. Хиляди антики са изчезнали.

Али остави чашата си на ниска масичка.

– Това е скандално! Националният музей е сърцето и душата на културното наследство на Ирак!

Престореният му шок я накара да се разсмее.

– Трябвало е да станете актьор, Али! С тази реплика можехте да спечелите “Оскар“.

Али бе шлифовал актьорските си умения на професионалния боксов ринг. Беше се състезавал дори в Щатите под псевдонима Али Бабас.

– Как можа да ви хрумне, че ще се забъркам в подобна работа? – той все още използваше думи от жаргона на американския подземен свят, които бе научил през боксьорските си дни.

– Нито една ценна антика не може да влезе или да излезе от Ирак без вашето мълчаливо съучастие или знание. Нали така?

Али бе създал мрежа от сводници и дилъри на антики из целия свят. Имаше солидни връзки със семейството на Саддам Хюсеин и се говореше, че е осигурил много ценни предмети за колекциите на синовете му психопати Удай и Кусай.

– Аз се занимавам само със законни предмети. Ако искате, можете да претърсите навсякъде.

– Вие сте нечестен човек, Али, но не сте глупав. Не искам да връщате дребните артефакти. Без удостоверен произход те са безполезни за музея.

Тя извади от джоба си един лист и го подаде на Али.

– Искам тези. Обявена е амнистия. Никой няма да задава въпроси.

Той разгъна листа с дебелите си пръсти. Устните му се разтегнаха в усмивка.

– Учудвам се, че не сте включили Бруклинския мост.

– Вече е мой – отвърна Карина. – Е?

Той ѝ върна листа.

– Не мога да ви помогна.

Карина пъхна листа в джоба си и стана от възглавницата.

– Добре.

– Добре? Разочаровате ме, синьорина! Очаквах да сте упорита като питбул, както винаги.

– Нямам време за това в момента. Трябва да говоря с американците – отговори тя и тръгна към вратата.

– Американците са прекалено заети да възстановят тока и водоподаването! – провикна се той след нея.

Карина не спря.

– Оставиха музея без охрана. Мислите ли, че ще се заинтересуват от дребен крадец като мен?

Тя сложи ръка на бравата.

– Мисля, че ще се заинтересуват много, когато разберат за връзките ви със Саддам Хюсеин.

– Всички в Ирак имат връзки със Саддам – изкикоти се Али. – Много внимавах да не оставям писмени доказателства за сделките си.

– Няма значение. От единайсети септември насам американците само чакат удобен момент да натиснат спусъка. Предлагам да излезете от тази сграда, преди да са хвърлили по нея някоя от умно проектираните си бомби.

Али се се надигна от възглавницата и се заклатушка към Карина. Подигравателната му усмивка бе заменена от тревожно изражение. Той посегна към листа.

– Добре, ще видя какво мога да направя.

Карина дръпна ръката си с листа.

– Вдигам мизата. Обадете се веднага. Не ми казвайте, че телефоните не работят. Знам, че имате начини за комуникация. Ще изчакам, докато се обадите на хората си.

Али се намръщи и дръпна листа от ръката ѝ. Прекоси стаята, бръкна под възглавницата и извади радиостанция. Обади се на няколко души, като използваше безобиден език, който не издаваше истинското значение на разговора. След последното обаждане изключи радиото и го остави на масата за чай.

– До четирийсет и осем часа ще получите всичко, което искате.

– Нека да са двайсет и четири – отсече Карина. – Няма нужда да ме изпращате.

Отвори вратата и подметна през рамо една последна подигравка:

– Трябва да попълните запасите си от батерии за фенерчета.

– За какво говорите?

– Докато са се лутали в тъмнината и са си изгаряли пръстите, идиотите, които сте наели, са пропуснали трийсет шкафа с най-ценните цилиндрични печати на музея и десетки хиляди златни и сребърни монети. Чао! – засмя се Карина и и изчезна между завесите.

Али тръшна вратата зад гърба ѝ и в същия момент един килим се отмести. Зад него се показа врата, през която влезе висок мъж с мощно телосложение. Лицето му напомняше на херувимче и беше в пълен контраст с огромното му и силно тяло, сякаш гладко обръснатите му страни бяха прикрепени към грешно тяло. Макар че лицето на мъжа бе достатъчно широко, очите, носът и устата му бяха силно приближени, като създаваха впечатление едновременно за дете и за гротеска.

– Страховита жена! – отбеляза новодошлият.

– Карина Мечади ли? – изръмжа Али. – Тя е само една интригантка от ЮНЕСКО, която си мисли, че може да ме командва.

Мъжът погледна към телевизионния екран и се усмихна дяволито, докато наблюдаваше как джипът с Карина и морските пехотинци се отдалечава.

– Доколкото чух, току-що направи точно това.

– Успях да оцелея въпреки Саддам и ще успея да оцелея въпреки американците – ухили се ядно Али.

Мъжът погледна арабина.

– Надявам се, че затрудненията ти няма да попречат на нещата, който обсъждахме, преди тя да прекъсне преговорите ни.

– Не точно.

– Какво искаш да кажеш?

– Има една малка пречка.

Мъжът направи няколко крачки и буквално надвисна над иракчанина.

– Каква пречка?

– Навигатора беше продаден на друг купувач.

– Поръчахме да бъде изнесен от музея и ти платихме предварително. Дойдох в Багдад, за да оформя сделката окончателно.

– Появи се друг купувач с по-добра оферта. Ще ви върна депозита. Може да опитам да убедя купувача да се раздели с антиката, макар че цената най-вероятно ще е по-висока от тази, за която говорихме предварително.

Погледът на мъжа сякаш проби дупки в черепа на Али, но усмивката му не трепна.

– Нали не се опитваш да ме изнудваш за повече пари?

– Ако не искате да сключим сделка, това си е ваша работа.

Али все още кипеше от гняв след сблъсъка с Карина. Инстинктите му бяха доста замъглени, в противен случай щеше да усети заплахата в благия глас, с който мъжът прошепна:

– Трябва да получа статуята.

За пръв път Али забеляза несъразмерно едрите длани и пръсти, увиснали от дълги, яки на вид ръце.

– Просто се шегувах – ухили се Али. – Оная италианска кучка е виновна. Ще се обадя в склада и ще им кажа да изпратят статуята – и се отправи към къта за сядане.

– Чакай! – спря го мъжът.

Али замръзна. Усмивката на мъжа стана още по-широка, когато вдигна радиото, което Али бе оставил на масата.

– Това ли търсиш?

Али се хвърли към мястото за сядане и пъхна ръка под една възглавница. Пръстите му напипаха една берета и я измъкнаха светкавично от скривалището ѝ.

Мъжът зад гърба му скочи с лекотата на ловуващ леопард – метна радиото встрана, сграбчи Али изотзад за брадичката и изви ръката му. Пистолетът падна от ръката на Али, а тялото му се изви назад като подкова.

– Кажи ми къде е Навигатора, и ще те пусна! Ако не ми кажеш, ще ти счупя гръбнака!

Али беше корав, но не особено смел. Няколко секунди неистова болка се оказаха достатъчни, за да го убедят, че няма произведение на изкуството, което си струва да плати с живота си.

– Добре, добре, ще ти кажа! – изохка той и ядно изрече едно местоположение.

Мъжът спря да извива ръката му. Болката утихна. Ръката на Али се промъкна към камата в кобура на глезена му. Веднага щом се освободи, ще изкорми тоя мръсник като прасе.

Така и не успя да го направи. Мъжът хвана с другата си ръка гърлото на Али и пръстите му започнаха да се стягат. Коляното на мъжа се вдигна и се заби в основата на гърба на Али.

– Какво правиш? Мислех, че имаме сделка – едва успя да изрече Али.

Беше почти в безсъзнание, когато чу глухо щракване. Главата на Али се залюля на гърдите му като глава на парцалена кукла и той се свлече на пода.

Мъжът прекрачи все още потръпващото тяло и бутна настрана окачения на стената килим, който прикриваше задна врата на сградата. След секунди се скри в лабиринта от тесни улички.

Когато стигна до хотела си, беше почти призори. Той застана до прозореца и се загледа в дима, който се виеше над разрушения град. После се обади по сателитния си телефон.

Мелодичният глас на благодетеля му се отзова почти незабавно.

– Чаках да се обадиш, Адриано.

– Съжалявам, че се забавих, сър! Появиха се неочаквани трудности.

Адриано описа случилото се с Али с всички подробности. Ако излъжеше или се опиташе да преиначи истината, благодетелят му щеше да разбере.

– Много съм разочарован, Адриано!

– Знам, сър. Имах заповед да не допусна Навигатора да попадне в ръцете на друг човек. Това изглеждаше единственият начин.

– Бил си напълно прав, като си изпълнил заповедите. Много е важно ние първи да открием артефакта. Чакахме почти три хиляди години. Още малко време не е от значение.

Адриано въздъхна с облекчение. Беше обучен да не изпитва болка и страх, но знаеше каква е участта на хората, които си навличат гнева на благодетеля му.

– Искате ли да се опитам да го открия?

– Не. Ще се опитам да мина през международните канали. Там става прекалено опасно за теб.

– Уредих да напусна страната през Сирия.

– Добре – на другия край на линията последва пауза. – Тази жена, Карина Мечади, може да се окаже полезна.

– По какъв начин, сър?

– Ще видим, Адриано... Ще видим...

Връзката прекъсна.

Той грабна чантата и затвори вратата на хотелската стая зад гърба си. Имаше среща с един контрабандист на петрол, който беше обещал да го измъкне от Ирак. Съгласно все още актуалните заповеди да не оставя никакви следи от посещението си той, разбира се, щеше да изпрати човека при Аллах веднага щом премине границата.

Тази мисъл му достави удоволствие и той се усмихна.