Навигаторът

45.

Многофункционалният хеликоптер „Макдонъл Дъглас MD 500” се стрелна през небето високо над залива Чесапийк. Тюркоазеният му корпус се къпеше в меката светлина на зората. Пред контролното табло стоеше Джо Дзавала. Гамей седеше на единичната седалка. Пол Траут беше опънал дългото си тяло на задния ред седалки, който делеше с чанти с оборудване за гмуркане.

Дзавала се взря в зеленикавия килим от дървета под тях, насечен от лентите на реката и залива и посочи с показалец.

– Ето тук се гмурнахме с Кърт, тук беше корабът – каза той. – Всеки момент ще стигнем Хавър дьо Грейс.

Белият връх на фара Конкорд изплува пред погледа им, а после и железопътният мост над устието на река Съскуехана.

Дзавала последва лентата на реката. Мътният воден път течеше на северозапад, прекъснат тук и там от каменисти острови. По двата бряга се разстилаха хълмисти обработваеми земи, сякаш излезли изпод четката на Грант Ууд.

Като се движеше с двеста и четирийсет километра в час, летателната машина бързо взе разстоянието до Харисбърг. Движението по пътищата все още не беше натоварено. На шестнайсет километра на север от купола на Капитолия хеликоптерът се отклони на изток, отдалечи се от реката и се приближи към една планинска верига. Мина над гъстите гори и разположените близо една до друга ферми и най-накрая се спусна през ранните утринни мъгли, за да кацне на една тревиста площадка.

Шевролетът събърбън втора ръка на Саксън беше паркиран на края на пистата. Когато колелата на хеликоптера докоснаха земята, Саксън включи двигателя и подкара колата. Събърбънът спря до хеликоптера. Саксън закрачи под въртящите се ротори, за да поздрави Дзавала и семейство Траут с енергично ръкостискане. Беше се издокарал като за сафари в Африка – с широки свободни панталони, жилетка с множество джобове и шапка със смъкната надолу и извита на една страна периферия.

– Къде е Кърт? – попита Саксън.

– Повикаха го неочаквано – отговори Дзавала и прикри опасенията си за мисията на Остин с ведра усмивка.

– Жалко! – измърмори разочарован Саксън. – Ще пропусне веселбата, когато открием мината.

– Доста си самонадеян – подметна Пол.

– Джо знае от опит, че си падам по грандиозните изявления. В моята професия рекламата е част от занаята – призна Саксън. – Но се кълна в гроба на Савската царица, че ще да стигнем до мината. Сега ще ви покажа как.

Саксън отиде до колата и пусна задния подвижен капак. Отвори очуканото си куфарче и извади от него дебело тесте листa.

– Доста си се потрудил – отбеляза Дзавала.

– Две не виждам – цяла нощ правих проучвания – отговори Саксън. – Но си струваше. Това е топографска карта на местността, която ни интересува. А тази диаграма показва стария маршрут на железницата, която е обслужвала въглищните мини. Джо навярно вече ви е казал – обърна се той към двамата Траут, – но онова, което ме насочи към това място, бяха упоритите слухове за легендарна златна мина и индиански пещери-гробници. Това е Пътят на златната мина, който минава през планините през едно изоставено село, наречено Голд Майн¹.

Траут огледа дърветата, които заобикаляха пистата. Големите му кафяви очи примигнаха, както се случваше често, когато се замислеше дълбоко.

– Простете научния ми скептицизъм – каза той с типичната безцеремонност на човек от Нова Англия, – но ми е трудно да повярвам, че финикийците са преплавали половината свят и са открили златна мина в нашата прекрасна пенсилванска провинция.

– Скептицизмът е здравословен – успокои го Саксън. – Но трябва да вземете предвид контекста. Сега виждаме утъпкани пътеки, тихи селца и ферми. Тази земя обаче някога е била обитавана от поне пет племена, които са живели в двайсет села. През 1600 година, когато европейците са преоткрили това място, по тези хълмове и долини са живели почти седем хиляди индианци съскуеханок.

– Каква е вашата теория? – полюбопитства Гамей.

– Вярвам, че финикийски разузнавателен кораб, който е търсел мед, е чул за златото от индианците. С организационните си умения финикийците може да са наели местните жители да разработят мината, да пречистят златото и са начертали сухопътни и морски маршрути за транспортирането му до дома.

– Трудно, но не невъзможно – кимна Траут. – Да разбирам ли, че сте убеден, че наистина можете да ни заведете до мината?

– Мога да ви заведа дотам, където мисля, че се намира. Мятайте се в колата и да тръгваме.

Бързо прехвърлиха чантите от хеликоптера в колата. Саксън пое от летището по един криволичещ черен път. След няколко мили се отклони от него и подкара по едва различим път през гората.

– Добре дошли в Пустошта на свети Антоний – обяви той, докато колата хлътваше и изскачаше от кратерите на многобройните дупки. – Това е вторият по големина район без път в Пенсилвания. През него минава пътеката „Апалачи”. Между едната и другата планина има четиринайсет хиляди акра гори.

– Не знаех, че свети Антоний е посетил Северна Америка – обади се Гамей.

– Не я е посещавал. Районът е кръстен на един мисионер на име Антъни Сийфърт. Местните наричат това място Каменната долина. Сега тук е тихо като в гроб, но през деветнайсети век стотици мъже и момчета се трудели във въглищните мини. Имало железопътна линия до село Рош Гап, която по-късно започнала да обслужва курортния град Колд Спрингс. Почти всички си тръгнали, когато работата в мините спряла.

– Казахте „почти” – отбеляза Дзавала.

Саксън кимна.

– Неколцина умни предприемачи измислили начин да се възползват от легендата за златната мина. Построили място, наречено хотел „Голд Стрийм”². Туристите отсядали в хотела и ходели с лодка в една пещера – в Пенсилвания на всяка крачка има пещери. Черешката на тортата била възможността да промиват пясък и да търсят злато.

– Наистина ли са намирали злато? – попита Гамей.

– Достатъчно, за да са доволни туристите. Хотелът продавал медальони, в които да държиш златния прах. Само че фалирал, след като железницата спряла.

– Този златен прах трябва да е идвал отнякъде – рече замислено Пол.

Саксън се ухили.

– Точно така. Ето защо мисля, че хотелът е ключът към разбулването на загадката.

– В какъв смисъл? – не разбра Дзавала.

– Ще видиш – отвърна загадъчно Саксън.

Докато колата навлизаше все по-навътре сред дърветата, Саксън се впусна в описание на войните между индианци и заселници и започна да сочи руините на стари миньорски лагери, както и кули, които бележеха шахти на мини.

Пътят свърши ненадейно на брега на езеро. Саксън спря колата.

– Добре дошли в хотел „Голд Стрийм” – обяви той.

Дзавала и семейство Траут последваха Саксън по нанадолнището към брега на езерото. По огледалната повърхност не пробягваха почти никакви вълнички.

– Хотелът е в езерото, така ли? – попита Дзавала.

– Някога се намирал в долина – обясни Саксън. – След като го изоставили, дошли златотърсачи, които търсели източника на златото. Разполагали с повече динамит, отколкото с мозък. Взривили една естествена преграда и оставили водите на един близък поток да напълнят долината и да наводнят хотела.

Дзавала се приближи към водата и огледа езерото. Прецени, че е широко около километър и половина и дълго три километра. Беше заобиколено от хълмове, покрити с гъсти гори.

– Колко е дълбоко?

– В най-дълбоката точка почти трийсет метра – отговори Саксън. – През пролетта се захранва от дъждовете.

– Стандартната процедура при гмуркане е да се планира гмуркането и да се действа според плана – каза Дзавала. – Езерото е голямо. Имаш ли представа откъде трябва да започнем?

– Ще ти покажа – отговори Саксън.

Когато се качиха обратно при колата, Саксън извади от чантата си папка с надпис „ХОТЕЛ ГОЛД СТРИЙМ” и подаде на Дзавала пожълтяла брошура, която рекламираше качествата на хотела – двуетажна каменна сграда. Тясна пътечка водеше от хотела до стъпала, които се спускаха към входа на пещера, където чакаха лодки. Една скица показваше хора във викторианско облекло, които промиваха пясък за злато. Дзавала премести поглед от изображението на хотела към езерото, опитвайки се да си представи какво се крие под повърхността.

– Никой не е успял да открие мината, когато хотелът е бил на сухо – каза той. – Кое те кара да мислиш, че сега ще е по-лесно?

– И на мен ми хрумна същият въпрос – отговори Саксън. – Тъкмо се канех да отменя експедицията, когато попаднах на статия за изчезналия хотел в едно списание. Някакъв работник в кухнята описал странен капак на пода в помещението. Бил заключен, но кухненският персонал разбил ключалката и пуснал някакъв предмет вътре, за да види колко е дълбоко. Никой не чул удар в дъното. Управителите сложили по-здрава ключалка, защото готвачите хвърляли обелките в шахтата.

– Тази въздушна шахта може да е била изкопана, за да осигурява вентилация в мина – предположи Пол.

Саксън отвори един скицник на страница, на която бе прерисувал нелошо копие на хотела от туристическата брошура. Въздушната шахта бе отбелязана с двойна вертикална линия.

– Мисля, че хотелът е бил построен над мината – каза той. – Пещерата може да е била част от входа към мината. Така достъпът е бил блокиран, но не и потокът от златоносна вода. Ако слезем в тази шахта, можем да влезем в мината. Според теб това възможно ли е?

За миг Дзавала остана загледан в рисунката. Умът му преминаваше през всяка стъпка от гмуркането.

– Имаш ли представа колко е бил голям отворът на шахтата? – обърна се той към Саксън.

– В статията не бяха дадени размери.

Дзавала беше внимателен гмуркач. Сега предложи двуетапен план: той и Гамей щяха първо да проучат пещерата и после да проверят шахтата. Гамей беше много умел гмуркач, беше проучвала останките на много кораби, а по-късно бе работила като морски археолог. И двамата бяха слаби, така че може би щяха да успеят да се проврат през шахтата.

Докато Пол надуваше гумена лодка, двамата гмуркачи облякоха екипите си. Саксън беше отбелязал местоположението на хотела на топографска карта, прибрана в непромокаем пластмасов калъф.

Траут оттласна лодката с Гамей и Дзавала в езерото. Пуснаха във водата шамандура с допълнителна тежест, за да отбелязва мястото. Гмуркачите се претърколиха през бордовете на лодката и изчезнаха в дълбините. Само няколко вълнички отбелязаха преминаването им от един свят в друг.

¹ Златна мина (англ.) – Б. пр.

² Златен поток (англ.) – Б. пр.