Навигаторът

38.

– „На никое друго място не се чувствам щастлив” – цитира Гамей едно изречение от пътеводителя. – Джеферсън е изразил пределно ясно любовта си към Монтичело.

– Можеш ли да го виниш? – Пол посочи през прозореца към една красива колонада и към една ротонда кацнали на далечен хълм сред меките зелени очертания на Вирджиния.

Беше изминала поне година, откакто семейство Траут за последен път бяха посетили прочутото убежище на Джеферсън по време на едно от пътуванията си по второкласни пътища, които често предприемаха със своето хъмви. Обикновено шофираше Пол. Гамей навигираше и описваше колоритно местностите, през които минаваха, с помощта на цял куп пътеводители, от които измъкваше малко известни факти.

– Аха! – възкликна Анджела.

Траут потръпна. Анджела, която седеше отзад, се бе оказала равна на Гамей в повтарянето на незначителни факти, свързани с пътуването. Откакто тази сутрин напуснаха Джорджтаун, двете жени се редуваха да рецитират твърдения и предполагаеми факти за Джеферсън и Монтичело.

– Закъсня – обади се Пол в опит да прекъсне младата жена. – Пристигнахме.

– Важно е – настоя Анджела, заровила нос в дебело издание с меки корици, озаглавено „Животът и смъртта на Томас Джеферсън”. – Става въпрос за нещата на Джеферсън, които са били откраднати от кораба за Монтичело.

Траут наостри уши.

– Давай!

Нямаше нужда да я подканва.

– Джеферсън пише на приятеля си доктор Бенджамин Бартън за загубата на индианските си речници. Бартън бил естественик и член на Философското общество. Нарича кражбата „непоправимо нещастие”. Цели трийсет години събирал материал, който се равнявал на речници на петдесет индиански езика, но отложил отпечатването им, защото още не бил разгледал материалите, донесени от Луис. Според него някои от индианските думи се срещали в руския език. Успял да намери няколко страници край реката, в това число и някои думи на пани, събрани от Луис, „както и малък фрагмент от някакъв друг език”. Това е написано с неговия почерк. Но няма нищо, което да подсказва какъв е бил езикът.

– Питам се дали тези фрагменти не са били подобни на думите, идентифицирани на картата като финикийски – промълви Гамей.

– Възможно е – съгласи се Пол. – Може би Джеферсън е писал на Луис и му е съобщил за финикийските думи на картата. Луис е видял, че думите приличат на някои други, които е записал при пътуванията си, но е пропуснал да даде на Джеферсън.

– Защо не му ги е дал? – попита Гамей.

– Не е разбрал колко са важни. След като получил съобщението от бившия си шеф, зарязал всичко и се втурнал към Монтичело с нещо, което искал да покаже на Джеферсън.

– Това означава, че картата е много важна – установи Гамей. – Тя показва връзката с финикийците, както и местоположението на Офир.

– Интересна хипотеза, но без още малко информация е безполезна – поклати глава Траут. – Компасна роза¹. Измерване на разстояние. Отличителни белези. Ето такива неща ще помогнат.

Анджела отвори куфарчето си, прерови папката за Джеферсън и извади страницата със завъртулките, точките и финикийските думи.

Размаха я във въздуха.

– Нали сме единодушни, че някои от подробностите на картата са отрязани? – попита тя.

– Точно така! – съгласи се Пол. – Като че ли е част от някаква по-голяма карта.

– Ако наистина е така – поде Гамей с нарастващо въодушевление, – значи е възможно това, което Луис е носил на Джеферсън, да е другата половина на картата. Нали се е говорело, че Луис е открил златна мина по пътя си към Тихия океан!

– Ауу! – възкликна Анджела. – Това означава, че ако теорията ни за младия роб е вярна, Джеферсън е знаел къде се намира мината на Офир.

– Един момент – прекъсна ги ухилен Пол. – Може да сме ти създали невярно впечатление. С Гамей си подмятаме какви ли не идеи, но не можем да забравим, че сме учени. Това означава, че работим въз основа на факти. В момента правим предположения въз основа на догадки, които не са доказани.

Анджела видимо се обезсърчи. Гамей се опита да я ободри.

– Трябва да признаеш, че това е интересно предположение, Пол, въпреки всички въпросителни.

– Да, абсолютно съм съгласен, че изглежда правдоподобно – призна Пол. – Може би тук най-после ще започнем да откриваме отговорите.

Той спря хъмвито на паркинга до библиотека „Джеферсън” – впечатляваща сграда на два етажа и половина, обкована с бели дъски, построена на около осемстотин метра на изток от главния вход на Монтичело. Тримата влязоха във фоайето, съобщиха имената си на рецепцията и помолиха за среща с шефа на архива, с когото бяха говорили по телефона. След няколко минути във фоайето влезе висок мъж в жълтокафяв костюм и протегна ръка.

– Приятно ми е – каза той с широка усмивка и продължи с мекия провлечен акцент на хората от Вирджиния: – Казвам се Чарлс Емерсън. Джейсън Паркър, с когото сте разговаряли, пренасочи въпросите ви към мен. Добре дошли в библиотеката „Джеферсън”!

Емерсън имаше дълбок глас и любезните маниери на южняшки джентълмен. По махагоновата му кожа буквално нямаше нито една бръчка, с изключение на линиите от смях в ъгълчетата на очите. Изпълваше костюма си със здравата физика на човек, който тренира редовно, но стоманеносивата му коса подсказваше, че може да е прехвърлил шейсетте.

Гамей го запозна с Пол и Анджела.

– Благодаря, че ни приехте – любезно му каза тя.

– Няма за какво. Джейсън ми каза, че работите в Националната агенция за морско и подводно дело?

– Двамата с Пол работим за НАМПД. Госпожица Уърт е изследовател от Американското философско общество.

Емерсън вдигна вежди.

– За мен е чест! Постиженията на НАМПД са известни на всички. А Философското общество е една от перлите в короната на науката в тази страна.

– Благодаря! – каза Анджела и се огледа. – И вашата библиотека е впечатляваща.

– Много се гордеем със сградата си – отвърна Емерсън. – Построяването ѝ струваше пет и половина милиона долара. Открита е през 2002 година. Разполагаме с място за двайсет и осем хиляди тома, както и с многобройни читални и мултимедийно оборудване. Ще ви разведа.

Емерсън им показа читалните и зоните за проучвания, а после ги поведе към просторния си кабинет. Покани ги да седнат и се настани зад голямо дъбово бюро.

– Не съм сигурен с какво тази библиотека може да е от полза за НАМПД – започна той. – Хълмовете на Вирджиния са далеч от океана.

– Забелязахме – усмихна се Гамей. – Но може би ще ни помогнете повече, отколкото предполагате. Мериуедър Луис е оглавявал експедиция до Тихия океан по заповед на Томас Джеферсън.

Дори да мислеше, че това обяснение няма нищо общо с въпроса, Емерсън не го показа.

– Мериуедър Луис... – повтори той замислено. – Интересен човек.

Анджела не можа да се сдържи.

– Всъщност повече се интересуваме от прислужника му – младеж на име Зеб Моузес, който е бил заедно с Луис по време на смъртта му.

– Джейсън ми каза, че по телефона сте питали за Зеб. Точно затова ви пренасочи към мен. Зеб е бил удивителен човек. Роден е като роб. Почти целия си живот е работил в Монтичело. Бил е над деветдесетгодишен, когато е починал. Живял е достатъчно дълго, за да прочете Прокламацията за освобождение.

– Изглежда, знаете много за него – обади се Пол.

Емерсън се усмихна.

– Така и трябва. Зеб Моузес е един от прадедите ми.

– Прекрасно съвпадение – зарадва Пол. – Значи вие сте идеалният човек, който може да отговори на един въпрос, който ни измъчва.

– Ще направя всичко по силите си. Питайте!

– Знаете ли защо Зеб е бил освободен толкова скоро след пристигането си в Монтичело?

Когато бе дълбоко замислен, Пол имаше навика леко да накланя глава и да примигва с големите си кафяви очи, сякаш наднича над ръба на невидими очила – измамна особеност, която понякога стряскаше хората. Емерсън не беше изключение.

За миг той сякаш загуби контрол над любезното си дружелюбно изражение. Усмивката му се превърна в полугримаса, но той бързо се овладя и разпъна крайчетата на устните си в широка усмивка.

– Както казах, моят праотец е бил забележителен човек. Откъде разбрахте, че Зеб е бил свободен човек?

– Проверихме базата данни на Монтичело – отговори Пол. – Думата „свободен” е написана до името на Зеб с почерка на Джеферсън.

– Ами, Джеферсън е освободил някои от робите си – изтъкна Емерсън.

– Да, но не много – уточни Анджела. – Джеферсън е имал резерви към робството, но на собствения ви уебсайт пише, че винаги е притежавал поне двеста. Продал е повече от сто, осемдесет и пет е подарил на членовете на семейството си. В завещанието си е освободил само петима и още трима, включително и вашият праотец, още докато е бил жив.

Емерсън се разсмя.

– Напомнете ми да не кръстосвам интелектуални шпаги с вас, млада лейди. Абсолютно права сте. Но това показва, че е освобождавал роби, макар и, за жалост, спорадично.

– Което ни връща към въпроса ми – включи се отново Пол. – Защо Зеб е бил освободен и е получил добра работа в къщата толкова скоро след като се е присъединил към работната ръка в Монтичело?

Емерсън се облегна назад на стола и събра върховете на пръстите си.

– Нямам представа. Вие имате ли?

Пол се обърна към Анджела. Искаше да се извини за лекцията за науката, която бе изнесъл на младата жена.

– Госпожица Уърт може да обясни.

Анджела започна с готовност:

– Според нас Луис се е отправил на тайна мисия, за да предаде важна информация на Джеферсън. Затова са го убили, но Зеб Моузес е заминал за Монтичело, за да изпълни мисията докрай. Джеферсън го е възнаградил, като му е дал работа и свобода.

– Интересна теория – поклати глава Емерсън по начин, който показваше, че е скептичен, без да е груб. – Каква информация може да е поверил Луис на младия Зеб?

Гамей не искаше да издадат намеренията си и се намеси, преди Анджела да успее да отговори:

– Според нас е било карта.

– Карта на какво?

– Нямаме представа.

– За мен това е нещо ново – каза Емерсън. – Но слушайте, наистина ме заинтригувахте. Никога не съм си представял, че Зеб може да е бил забъркан в някакви шпионски авантюри. – Погледна към часовника си и стана от стола. – Извинявам се, че съкращавам тази запленяваща дискусия, но имам среща с един от потенциалните ни дарители.

– Напълно разбираме – отговори Пол. – Оценяваме, че ни отделихте от времето си.

– Няма нищо – каза Емерсън, докато водеше гостите си към вратата.

Емерсън може и да беше приключил, но Анджела – не.

– О, почти забравих, господин Емерсън – каза тя. – Случайно да сте чували за Джеферсъновото общество на артишока?

Емерсън спря с ръка на дръжката на вратата.

– Не – отговори той. – Никога! С градинарство ли е свързано?

– Може би – вдигна рамене Анджела.

– Ще трябва да проуча този въпрос.

Емерсън наблюдаваше от входа как посетителите му се качват в хъмвито и се отдалечават. На лицето му бе изписана огромна тревога.

Той се върна с бърза крачка в кабинета си и набра един телефонен номер.

Отговори му мъжки глас, сух и прекъсващ:

– Добро утро, Чарлс. Как си?

– Бил съм и по-добре. Хората, които вчера се обадиха и попитаха за Зеб Моузес, току-що си тръгнаха от библиотеката. Двама души от НАМПД и една млада жена от Философското общество.

– Приемам, че си използвал усъвършенстваното си умение да водиш разговор, за да ги отклониш от вярната следа.

– Мислех, че се справям, докато младата жена не ме попита за Обществото на артишока.

В продължение на няколко секунди на другия край на линията се възцари тишина. А после студеният сух глас отсече:

– В такъв случай ще свикаме събрание.

– Ще се заема – обеща Емерсън.

Затвори и няколко мига остана загледан пред себе си. После се сепна и набра първия номер от един списък, който пазеше единствено в паметта си.

Докато очакваше първият човек да му отговори, в главата му изплува един образ: огромно кълбо прежда, което се разплита.

– Какви са първите ви впечатления? – попита Пол, когато оставиха Монтичело зад гърба си.

– Любезен, но не съвсем откровен – отговори Гамей.

– Крие нещо – съгласи се Анджела.

– Наблюдавах реакцията му, когато спомена за Обществото на артишока – каза Пол. – Приличаше на елен, попаднал в светлината на фарове.

– И аз го забелязах – потвърди Гамей. – Въпросът на Анджела определено привлече вниманието му. Може би трябва да се разровим по-сериозно в това малко общество. Някой познава ли експерт по артишока?

– Познавам един човек, който прави проучвания за книга за артишока – отговори Анджела. – Ще му се обадя.

Стокър си беше у дома и се зарадва да чуе гласа на Анджела.

– Добре ли сте? Чух за убийството в библиотеката и се опитах да се свържа с вас в дома ви.

– Добре съм. По-късно ще ви разкажа. Трябва да ви помоля за една услуга. Докато правехте проучването, случайно да сте се натъкнали на някаква информация за нещо, наречено Общество на артишока?

– Тайният клуб на Джеферсън?

– Точно той. Какво знаете за него?

– Споменават го в една статия на Вирджинския университет за тайните общества. Не съм се интересувал по-подробно, защото не ми се стори интересно.

– Знаете ли кой е написал статията?

– Един професор от Вирджинския университет. Ще ви дам името и телефона му.

Тя набързо записа данните, обеща на Стокър, че ще поддържат връзка и съобщи за откритието си на двамата Траут. Без да губи време, Гамей се обади на професора.

– Добри новини – каза тя, след като затвори. – Професорът с удоволствие ще ни приеме между лекциите, но трябва да побързаме.

Траут натисна газта и колата набра скорост.

– Следваща спирка: Вирджинския университет.

¹ Графично изображение, показващо географските посоки. – Б. пр.