Навигаторът

10.

От мостика на шестпалубния „Оушън Адвенчър” капитан Ървин Ланге виждаше почти цялата дължина на кораба, който командваше. Стоеше на високия си пост, когато хеликоптерите се спуснаха и кацнаха върху контейнери. Първоначалното му удивление бързо се смени с гняв, докато се взираше през големите финестрини към дългата палуба.

Капитанът се гордееше с тевтонската си невъзмутимост. Решителните черти на лицето му издаваха упоритост, сила и увереност в собствената му компетентност. Сега обаче беше различно. Изпитото му лице се сгърчи. Хеликоптерите бяха кацнали без негово позволение. Логичният му ум бързо отхвърли възможността машините да са в беда. Един хеликоптер можеше да аварира, но два едновременно беше невъзможно.

Това не беше правилно. Не беше уместно. Капитанът вдигна бинокъла към очите си и се разгневи още повече, когато от хеликоптерите скочиха десетина фигури и се разпръснаха под въртящите се ротори. Всички бяха облечени в черно. Той успя да зърне натрапниците само за миг, преди да изчезнат зад редицата контейнери. Но в този кратък миг видя, че носят оръжия. Гневът му се превърна в ужас.

Пирати!

Ланге мъчително преглътна. Невъзможно! Пиратите действаха в отдалечени райони като Суматра и Китайско море. Имаше няколко пиратски нападения недалеч от бреговете на Бразилия и Западна Африка. Но му се струваше немислимо морските разбойници да действат в леден мъглив район като Гранд Бенкс.

През всички години, през които бе пътувал по маршрута от Европа до Америка, единственият сблъсък на капитана с пирати беше едно видео, заснето от застрахователна компания. Компания, на която принадлежеше корабът, който тогава се намираше под негово командване, беше разпратила видеото до всичките си капитани с инструкции да го гледат заедно с офицерите си. Видеото показваше как азиатски пирати със свирепи погледи нападат танкер с малките си бързи лодки.

Ланге отчаяно се опита да си спомни уроците от видеото.

„Бдителността е най-добрата защита срещу пиратството.” Никой обаче не ги беше предупредил за пирати, които падат от небето!

„Превърнете кораба в цитадела.” Вече беше късно да заключат всички врати.

„Не се съпротивлявайте на пиратите.” Никакъв шанс дори да опитат. Най-смъртоносното оръжие на борда бяха ракетните пистолети. Никой от немските офицери или преобладаващо филипинския екипаж не беше обучен да използва оръжие.

„Запазете спокойствие.” Ето в това много го биваше.

Капитанът се обърна към екипажа на мостика. Хората му бяха стреснати от ненадейното кацане на хеликоптерите също толкова, колкото и самият той.

– Мисля, че ни нападнаха пирати – обяви той със същия безстрастен тон, с който би съобщил, че предстои буря.

Ужасеното лице на първия офицер му подсказа, че по-младият мъж не притежава нито капка от спокойствието на капитана си.

– Пирати! Какво ще правим?

– При никакви обстоятелства не се съпротивлявайте. Ще повикам помощ.

Капитанът взе микрофона на радиото, но точно в този момент радиоговорителят изпращя.

– Търсим капитана на „Оушън Адвенчър” – каза един глас. – Чувате ли ме?

– Говори капитанът – отвърна Ланге. – Кой сте вие?

Човекът отсреща не обърна внимание на въпроса му.

– В момента прибираме екипажа ви. Наблюдаваме радиовръзките ви и ви съветваме да не изпращате „Мейдей”¹ . Разбирате ли ме, капитан Ланге?

Откъде знаеха името му?

– Разбирам ви.

– Добре. Стойте там, където сте.

Първата мисъл на капитана беше за двайсетте души от екипажа. Може би, ако успее да ги предупреди ще успеят да се скрият. Той натисна копчето на интеркома и опита да се свърже с машинното. Никой не отговори. Опита със столовата. Тишина. Помъчи се да потисне растящата паника, която го обземаше, и набра офицерската столова. Отново тишина.

Чуха се тежки стъпки и на мостика нахлуха група въоръжени мъже. Четирима от тях бяха с еднакви черни униформи, шапки и маски, които скриваха лица им. Виждаха се само суровите им очи. Петият беше по дънки и водонепромокаемо яке, а лицето му беше открито. Капитанът го позна – казваше се Хуан и работеше в машинното.

В началото капитанът помисли, че Хуан е пленник, но после видя пистолета в ръката му. Филипинецът забеляза смайването на лицето на Ланге и устните му се извиха в усмивка, която разкри дупката между зъбите му. Хуан беше съучастник на пиратите. Ето защо са успели толкова бързо да установят контрол върху кораба. Ето и откъде знаеха името му. Хуан навярно ги бе завел право в машинното.

Един от мъжете се запъти към контролното табло и бутна рулевия настрана.

– Какво правите? – възкликна Ланге.

Мъжът въведе някакви координати в корабния компютър – цифри, които гледаше от лист хартия. Капитанът видя, че мъжът поставя кораба на автопилот. След като приключи със задачата си, пиратът изръмжа:

– Вие и другите! Долу на палубата!

Ланге вирна ядосано масивната си брадичка, но изпълни заповедта и нареди на останалите от екипажа да направят същото. Студеният вятър, който вилнееше на откритата палуба, нахлу през лекото яке на капитана, но гледката, която се откри пред очите му, и бездруго щеше да го смрази: въоръжени мъже водеха нанякъде останалата част от екипажа. Изглежда, още един от филипинските моряци помагаше на похитителите, също като Хуан.

Въоръжените мъже отведоха уплашената група от екипажа до кърмата. Там ги чакаше друга група пирати, събрани около предмет, висок колкото човек. Предметът беше увит в брезент и стегнат с дебело въже.

Очите на Ланге се стрелнаха към пирата, който оглеждаше възлите на въжето. Беше висок – със сигурност над метър и осемдесет, и в сравнение с него другите похитители приличаха на джуджета. Ръцете му изглеждаха прекалено дълги дори за силното му тяло. Мъжът се обърна и погледна Ланге с ангелски очи. Лицето му беше открито.

– Проявихте разум, като изпълнихте нарежданията ми, капитане – каза мъжът.

Ланге разпозна гласа, който го бе предупредил да не праща сигнал за бедствие. Тонът беше толкова дружелюбен и сърдечен, че звучеше нереално.

– Кой сте вие? – попита капитанът. – Какво правите на кораба ми?

– Твърде много въпроси задавате – поклати глава мъжът. – Не разполагаме с време за обяснения.

Капитанът опита друга тактика.

– Ще ви съдействам. Само не наранявайте екипажа ми.

Устните на мъжа, толкова меки, че приличаха на устни на изкусителна жена, се разтегнаха в усмивка.

– Не се притеснявайте. Ще оставим и вас, и този кораб така, както ви намерихме.

Ланге не беше глупак. Фактът, че мъжът беше решил да покаже лицето си, означаваше, че не се бои, че по-късно може да бъде разпознат. Мъжът кимна на един от нападателите и пиратът опря дулото на оръжието си в гърба на капитана. Нареди му да легне по очи на палубата. Целият екипаж го последва. Някой здраво завърза ръцете и краката му.

– Ами жената? – обърна се Хуан към мъжа с бебешкото лице. – Какво да правим с нея?

– Каквото искаш – отвърна мъжът. – Тя ни създаде твърде много неприятности. Каквото и да правиш, направи го по-бързо.

После като че ли изгуби интерес към въпроса и насочи вниманието си към увития в брезент предмет.

Хуан погали дръжката на ножа, увиснал от колана му, и тръгна по палубата да изпълни мрачната си задача. Вървеше бързо и предвкусваше удоволствието. Дни наред беше наблюдавал Карина, опитвайки се да си представи как изглежда тялото ѝ, скрито под катовете дрехи. Облиза устните си, като си спомни меката топлина на гъвкавото женско тяло, което пренесе преди малко в контейнера. Разполагаше само с няколко минути, но беше достатъчно, за да ѝ покаже какво означава истински мъж, преди да я убие.

Хуан се затича, хвърли поглед към морето и сепнат видя от мъглата да се показва надуваема лодка с двама мъже, която летеше към „Оушън Адвенчър”.

Филипинецът се зачуди дали да не извика помощ, но тогава нямаше да има достатъчно време за жената. Похотта надви здравия разум. Щеше сам да уреди въпроса.

Приклекна и тръгна по палубата. Лодката сякаш се бе устремила към някаква точка между корабите. Филипинецът извади ножа, легна по корем на палубата като крокодил, очакващ плячката си, и се загледа в лодката, която приближаваше.

Денят обещаваше да бъде много специален.

¹ Сигнал за бедствие по радиостанция – Б. пр.