Навигаторът

13.

Помощник-библиотекарката в отдел „Архиви” на Американското философско общество във Филаделфия беше стройна млада жена на име Анджела Уър. Ден след ден, прекарани във вдигане на кутии, пълни с документи и папки, бяха изпълнили ръцете ѝ със сила, на която можеше да завиди всеки професионалист по канадска борба.

Без видимо усилие Анджела свали от една лавица тежка пластмасова кутия и я сложи на количка. Избута количката от хранилището и я закара в една читалня. На дълга библиотечна маса седеше мъж на трийсет и пет – трийсет и шест години и пръстите му тракаха по клавиатурата на лаптоп. Масата беше отрупана с папки, листове и документи.

Анджела остави кутията на масата.

– Обзалагам се, че не сте имали представа колко много исторически материали има за артишока.

– Така е, но ме устройва – отговори писателят Норман Стокър. – Договорът ми е за книга от петдесет хиляди думи.

– Не знам много за издателския бизнес, но наистина ли някой ще иска да изчете толкова много за артишока?

– Според издателя ми – да. Тези исторически книги, посветени на един елемент от ежедневния живот, са последен писък на модата. Треска, сол, домати, гъби... Каквото се сетите. Номерът е да покажете как вашият предмет е променил света и е спасил човечеството. Ако успеете да вкарате и малко секс, направо ще избиете рибата.

– Секси артишок?

Стокър отвори една папка с копия на стари ръкописи.

– Европа през шестнайсети век. Само мъжете имат право да ядат артишок, за който се смята, че увеличава сексуалната мощ.

Отвори друга папка и я разтръска. От нея изпадна снимка на млада и хубава блондинка по бански костюм.

– Мерилин Монро, 1947 година, първата Кралица на артишока в Калифорния.

Анджела вдигна кутията от количката, остави я на масата и издуха от лицето си кичур дълга руса коса.

– Нямам търпение да видя филма „Артишок”.

– Ще ви подаря билет за премиерата.

Анджела се усмихна и му каза да ѝ съобщи, когато свърши с папките. Стокър отвори кутията и се зарови в съдържанието ѝ.

Ако трябваше да е честен, писането на книги за стоки за широко потребление не беше най-любимото му занимание, но заплащането не беше лошо, пътуванията понякога бяха доста интересни, а освен това покрай тези книги хората научиха кой е той. А и докато пишеше, не му се налагаше да преподава, за да си плаща сметките. Реши, че що се отнася до предмета на книгата му, артишокът е за предпочитане пред кумквата¹.

Беше дошъл в библиотеката на Американското философско общество, за да потърси малко известни анекдоти, които могат да освежат една иначе скучна тема. Сградата в джорджиански стил, в която се намираше библиотеката, съвсем близо до Залата на независимостта във Филаделфия, беше едно от най-големите хранилища на документи в страната от шестнайсети век до наши дни.

Обществото бе основано през 1745 година от Бенджамин Франклин. Той и приятелите му искали да направят Съединените щати независими в областта на производството, транспорта и селското стопанство. Първите членове на обществото били лекари, адвокати, свещеници и занаятчии, както и президентите Джеферсън и Вашингтон.

Стокър продължи да рови из кутията. Внезапно пръстите му докоснаха нещо твърдо. Той извади плик, в който имаше кутия, покрита с кожа в кафяво и златисто. Вътре имаше дебел куп листове, привързани с черна панделка, която някога е била подпечатана с восъчен печат. Восъчният печат беше разчупен. Стокър развърза панделката и махна първия празен лист. Отдолу се показаха листове, пълни с думи, написани със сбит ръкописен почерк. Това беше трактат за култивиране на артишока.

В съдържанието нямаше нищо вълнуващо – скучно изреждане на фази на растеж, торове и време за прибиране на реколтата. Тук-таме по страниците имаше рецепти. На един от листовете се виждаха множество хиксове, вълнообразни линии и няколко думи на непознат език. Най-отдолу в купа имаше дебел картон, надупчен от десетки малки правоъгълни дупки.

Помощник-библиотекарката тъкмо минаваше покрай масата на писателя с купчина книги. Той ѝ махна да се приближи.

– Нещо интересно ли намерихте в тази кутия? – попита тя.

– Не знам доколко е интересно, но със сигурност е старо.

Анджела огледа кутията, покрита с кожа, а после прегледа всички листове, от най-горния до най-долния. Почеркът ѝ изглеждаше познат. Тя отиде до лавиците и се върна с книга за Американската революция. Отвори я на една снимка на Декларацията на независимостта и сложи един от листовете до страницата. Приликата между плавния стегнат почерк на двата документа беше забележителна.

– Случайно да забелязвате нещо? – попита Анджела.

– Почеркът е същият – отговори Стокър.

– Така и трябва. Двата документа са написани от един и същ човек.

– Джеферсън? Не може да бъде!

– Защо? Джеферсън е бил земеделец, учен и човек, който е поддържал архивите си много грижливо. Погледнете тук, в ъгълчето на заглавната страница. Тези малки буквички са „Т Д”.

– Страхотно! В темата няма кой знае какво, което да заинтересува обикновения читател, но си заслужава да посветя поне няколко абзаца на това, че трактат на Джеферсън за артишока се е озовал на едно и също място с всички тези други писаници.

Анджела сбърчи чело.

– Сигурно се е озовал тук по погрешка.

– Как е възможно някой да класифицира грешно оригинален документ на Джеферсън?

– Системата ни за архивиране е изключително добра. Но тук имаме осем милиона ръкописи, както и над триста хиляди тома и подвързани периодични издания. Предполагам, че някой е видял заглавието, но не е забелязал кой е авторът на трактата и затова го е напъхал при другите материали за земеделието.

Той ѝ подаде диаграмата.

– Беше в папката. Прилича на градина, проектирана от пияница.

Помощник-библиотекарката погледна към диаграмата, взе надупчения картон и го вдигна към светлината. Хрумна ѝ нещо.

– Обадете ми се, когато свършите. Искам да съм сигурна, че трактатът ще отиде на мястото си при другите материали, свързани с Джеферсън.

Тя се върна на бюрото си и докато работеше, от време на време хвърляше нетърпелив поглед към масата на писателя. Малко преди да затворят, той стана, протегна се и пъхна лаптопа в чантата си. Анджела забърза към него.

– Съжалявам, че оставям такава бъркотия – извини се той.

– Няма нищо. Аз ще оправя всичко – успокои го тя.

Изчака другите посетители да си тръгнат и занесе папката на Джеферсън на бюрото си. На светлината на настолната лампа сложи картона върху първата страница. През малките правоъгълни дупки се показаха отделни букви.

Анджела обожаваше главоблъсканиците и бе изчела множество книги, посветени на кодовете и шифрирането. Беше сигурна, че това, което държи в ръцете си, е решетъчен шифър. Решетката се слагаше върху празен лист хартия. Съобщението се пишеше в дупките буква по буква и около буквите се съставяха невинни наглед изречения. Получателят щеше да постави върху съобщението идентична решетка, и думите щяха да станат видими.

Тя изпробва решетката върху няколко страници, но получи единствено безсмислици. Подозираше, че има второ ниво на шифриране, което надхвърля аматьорските ѝ способности за дешифриране. Насочи вниманието си към пергамента с вълнообразните чертички и хиксовете. Загледа се в думите, придружаващи странните знаци, а после отвори на компютъра си един речник за древни езици. Понякога влизаше в сайтове за изследвания, за да намери слабоизвестни думи, използвани в главоблъсканиците.

Тя въведе думите от пергамента в търсачката. Не последва незабавен превод, но сайтът я насочи към частта си за древни езици. Анджела отново поиска превод и този път програмата ѝ даде отговор, който едновременно я стресна и обърка.

Тя разпечата страницата и направи копие на трактата на Джеферсън. Остави копието в чекмеджето си, взе оригиналните документи и тръгна по коридора към кабинета на началничката си.

Анджела работеше под ръководството на професионалистка на средна възраст на име Хелън Улси. Хелън вдигна глава и се усмихна, когато видя младото си протеже.

– Останала си да работиш до по-късно? – попита тя.

– Не точно. Натъкнах се на нещо необичайно и си помислих, че може да ви заинтересува – обясни Анджела и ѝ подаде купа листове.

Докато библиотекарката разглеждаше документите, Анджела обясни теорията си за автора им.

Шефката ѝ подсвирна тихичко.

– Каква тръпка! Да докосна нещо, което Джеферсън е държал в ръцете си. Невероятна находка!

– Мисля, че е негово – кимна Анджела. – Просто предполагам, че Джеферсън е закодирал в тези документи някакво съобщение. Той е бил надарен криптограф. Разработил е системи, някои от които са продължили да се използват десетилетия след смъртта му.

– Очевидно е ставало въпрос за деликатна информация, която не е искал да стане обществено достояние.

– Има още нещо – продължи Анджела и ѝ подаде разпечатката от езиковия сайт.

За миг библиотекарката се втренчи изпитателно в листа.

– Може ли да се вярва на този сайт? – попита тя.

– Досега никога не ме е подвеждал – отговори Анджела.

Библиотекарката почука с дългия си нокът по трактата на Джеферсън.

– Твоят приятел писател осъзнава ли значението на находката си?

– Знае за връзката с Джеферсън – отговори Анджела. – Но смята, че документите са само това, което изглеждат – наръчник за отглеждане на артишок.

Библиотекарката поклати глава.

– Не за пръв път документи на Джеферсън изчезват. Той е загубил някакви етноложки материали, свързани с американските индианци, а много от документите, които е завещал на различни институции, просто са изчезнали. Имаш ли някаква идея какво може да пише тук?

– Никаква. Ще ни трябва компютър за разбиване на кодове, както и криптограф, който знае как да го използва. Имам приятел в Агенцията за национална сигурност, може би ще успее да ни помогне.

– Чудесно! – каза библиотекарката. – Но преди да се свържем с него, по-добре да представя този документ пред Борда на директорите. Засега ще запазим това откритие в тайна между нас двете. Ако документът е автентичен, това може да означава много за Философското общество, но ако се окаже, че не е, няма нужда да се излагаме.

Анджела беше съгласна за нуждата от секретност, но подозираше, че шефката ѝ иска да си припише цялата заслуга, в случай че материалът се окаже историческа бомба. Библиотекарката не беше единствената, която имаше амбиции. Анджела нямаше намерение да остане помощничка до края на живота си, но въпреки това кимна и каза:

– Ще направя всичко по силите си, за да уважа очевидното желание на господин Джеферсън за дискретност.

– Много добре – отвърна библиотекарката, отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна папката вътре и го затвори. – Засега ще го заключим, докато успея да говоря с Борда. Естествено, ако ни дадат зелена светлина, ще се погрижа всички да разберат, че заслугата е твоя.

„Разбира се. Ще застанеш в светлините на прожектора, освен ако не се окаже фалшификация и тогава ще обвиниш мен.”

Анджела прикри мислите си зад усмивка, стана и каза:

– Благодаря, госпожо Улси.

Библиотекарката се усмихна и се върна към работата си. Разговорът бе приключил. Веднага щом младата жена ѝ пожела „лека нощ” и затвори вратата след себе си, библиотекарката отвори чекмеджето и извади папката на Джеферсън. Извади тефтерчето си с адреси и потърси един телефонен номер.

Докато го набираше, усети тръпка на вълнение. За пръв път го използваше. Беше го получила от един член на Борда на директорите, вече покойник, който бе забелязал студената ѝ амбиция и я бе попитал дали желае да поеме работата, която самият той вече не можеше да върши поради влошеното си здраве. Обясни ѝ, че ще работи за един ексцентрик, запленен от определени предмети. Трябваше само да си държи очите и ушите отворени, в случай че някой започне да обсъжда тези теми, след което трябва да се обади по телефона.

Финансовата уговорка беше забележително щедра, като се има предвид, че от нея не се искаше буквално никаква работа, и тя я използва, за да обзаведе апартамента си и да си купи беемве втора ръка. Радваше се, че най-накрая ще си заработи парите, и остана разочарована, когато чу запис на телефонен секретар, който я приканваше да остави съобщение. Накратко разказа за находката, свързана с Джеферсън, и затвори. За миг изпита паника, когато осъзна, че службата ѝ при неизвестния началник може да е приключила с това обаждане. Но след минутен размисъл с усмивка заключи, че папката с документите на Джеферсън може да означава нова и съблазнителна кариера.

Нямаше да е така оптимистично настроена, ако знаеше, че последствията от обаждането ѝ крият смъртоносна заплаха. Нито пък щеше да се зарадва да разбере, че в друга част на сградата на Американското философско общество помощничката ѝ седи зад бюрото си и също води телефонен разговор.

¹ Красиво, вечнозелено, цитрусово дърво, род Фортунела (лат. Fortunella), което японците наричат „кинкан” („златен портокал”), а китайците „кумкват” („златна ябълка”). Родината му е Китай. За красотата на дръвчето и неговите кисело-сладки плодове разказвали още древните китайски автори. Оттам през XIX век е пренесено в Европа и Америка.