– Днес е големият ден – оповести Пол Траут с желязна решителност.
Той стоеше с широко разкрачени крака в малка гумена лодка. Подаде рибарските такъми на жена си Гамей, която се намираше в дългата им повече от шест метра моторница. Гамей намести прътовете в стойката и измърмори:
– Аха – и вдигна ръка към устните си в демонстративна прозявка. – Спомням си същите мъжкарски хвалби преди двайсет и четири часа точно на същото място. И си бяха празни надувки, точно както и онзи ден.
Траут се покатери в яхтата с учудваща гъвкавост за човек с телосложение на професионален баскетболист. Макар и висок над два метра, той се движеше грациозно като котка – резултат от дългите години, прекарани в лодки заедно с баща му, който бе рибар. Той натисна бутона на стартера на контролното табло. Разнесе се дрезгаво ръмжене, изригнаха сини пари, и двигателят се включи.
– Не е хвалба. Когато си роден в семейство от стария Кейп Код, което е уловило тонове риба през всички тези десетилетия, откакто се занимава с тази работа, се научаваш, че от време на време има по някой недобър ден. – Вдигна нос във въздуха като ловджийско куче. – Този страхотен костур1 ме чака в приятната си дупка да дойда и да го уловя.
– Сега знам защо всички говорят, че рибарите си измислят приказки – отсъди Гамей и дръпна въжетата.
Траут леко натисна газта и насочи бавно лодката покрай Ийл Понд2, към подвижния мост на Уотър Стрийт. Минаха покрай един бар, чиято тераса гледаше към езерото, и Траут примлясна.
– Мога да усетя вкуса на студената запотена биричка.
– Предлагам да вдигнем мизата – каза Гамей. – Който загуби, купува и вечерята.
– Готово! – прие Траут без колебание. – Пържените миди вървят идеално с бира.
Лодката бавно продължи напред, мина под подвижния мост и излезе от пристанището, покрай фериботния терминал на Мартас Винярд и изследователския плавателен съд „Атлантис”, който бе привързан към дока на световноизвестния Океанографски институт „Уудс Хол”, където навремето насърчиха интереса на Траут към океанографията. Тогава той беше още момче.
Лодката излезе от пристанището и Траут даде газ. Носът се вдигна нагоре и Траут насочи лодката към архипелага Елизабет, чиито острови се нижеха един след друг на югозапад от Кейп Код. Гамей се беше разположила на палубата и приготвяше рибарските такъми.
Според Траут малко неща можеха да се мерят с удоволствието да лети по вълните със соления вятър в косата си и перспективата за цял ден риболов. Единственото, което можеше да направи излета му по-съвършен, беше да улови по-голяма риба от Гамей. Беше свикнал с приятелските състезания, които двамата си устройваха, но изпитваше тихо раздразнение, че през последните два дни нейният улов беше по-добър от неговия.
Гамей бе израснала на бреговете на езерото Мичиган и я биваше в управлението на лодки и в риболова. Макар че се бе превърнала в привлекателна жена, тя все още пазеше някои от чертите на мъжкараната, която беше някога. Добродушните ѝ закачки към Траут заради неуспеха му обаче не допадаха на сдържания му характер на човек от Нова Англия. Той стисна зъби. По дяволите, днес късметът му трябваше да проработи, иначе Гамей никога нямаше да му позволи да забрави позора си.
Близо до остров Ношън, подобен на ниска могила, Траут насочи лодката към облак крещящи морски птици, които се гмуркаха във водата и търсеха примамки, които по-високи звена в хранителната верига гонеха към повърхността. На екрана на ехолокатора за търсене на риби се появяваха едно след друго безформени жълти петна. Във въздуха се носеше миризма на риба. Траут спря двигателите, лодката забави и спря.
Гамей му подаде въдица и пое кормилото. Беше обичайно рибарят с повече улов от предишния излет да остави този с по-малко пръв да си опита късмета. Траут се настани във въртящия се стол и пусна малко корда. Започна да движи въдицата насам-натам, като от време на време я разклащаше, за да продължи примамката да плава във водата.
– Клъвна! – извика той.
Нави макарата и измъкна от водата костур, дълъг осемдесет и един сантиметра. След като го измери, го хвърли обратно. Гамей бързо хвана седемдесет и един сантиметров. Отново метнаха рибата през борда. Продължиха един след друг да ловят костури приблизително с тази големина, преди пасажът да се отдалечи. Тогава се преместиха на друго място, където заниманието им се оказа също така продуктивно.
Водеха записки и тъкмо бяха излезли наравно, когато Траут почувства остро дърпане на кордата, което едва не му откъсна ръката. Сега щеше да я победи. Смътно чу звъна на телефон и не му обърна внимание. Гамей вдигна телефона до ухото си и след миг му съобщи:
– Кърт иска да говори с теб.
Траут задърпа кордата като обсебен от зъл дух. Близо до повърхността проблесна сребристото тяло на огромна риба. По дяволите! Беше голяма като кит! Той се помъчи да се съсредоточи.
– Кажи му да почака – викна през рамо.
– Не може – отговори Гамей. – Двамата с Джо са на път за Турция.
Турция ли? По последни сведения Остин и Дзавала бяха отпрашили към Нюфаундленд. В този миг Траут загуби нишката на мисълта си… както и рибата. Кордата се отпусна. О, по дяволите! Той стана, подаде въдицата на Гамей и взе телефона.
– Надявам се, че не съм прекъснал нещо – каза гласът на Остин.
– Не – отвърна Траут и отправи безутешен поглед към вълничките на мястото, където за последно видя огромния костур. – Какво става, Кърт?
– Можеш ли да създадеш компютърен модел за възстановка на едно пресичане на Атлантика? Знам, че задачата е доста сложна.
– Ще се опитам – отвърна Траут. – Ще ми трябва дата. Мога да включа теченията, времето и скоростта, ако разполагаме с тези данни.
– Всъщност не разполагаме с почти нищо. Става въпрос за финикийски кораб. Пътуването се е осъществило някъде около 900 г. пр. Хр.
Траут беше повече заинтригуван, отколкото обезсърчен.
– Кажи ми нещо повече – подкани го той.
– Изпратих ти пратка по специален куриер. Вече трябва да е пристигнала. Той ще обясни всичко. Спешно е. При първа възможност ще ти се обадя. Чао!
– Какво става? – попита Гамей, след като Траут затвори.
Той обясни искането на Кърт. Трябваше да отложат риболова за друг ден. Траут се взря с копнеж във втори облак от кръжащи морски птици.
– Жалко за оная риба!
Гамей залепи бърза целувка на бузата му.
– Видях я. Беше огромна! Мисля, че е мой ред да купя бирата.
Пратката от Остин беше облегната на входната врата на двестагодишната селска къща в Кейп Код, от която се откриваше изглед към кръгло ледниково езеро. Траут бе израснал в къщата с широк покрив, от която можеше да се стигне пеша до Океанографския институт, където учените бяха насърчавали момчешкото му любопитство за всичко, свързано с океана.
Двамата с Гамей седнаха на тясната сгъваема маса и дъвчейки рулата с шунка и сирене, които бяха приготвили за риболова, започнаха да разглеждат папката за Джеферсън. В един момент Гамей вдигна глава от листовете и издуха от очите си кичур тъмночервена коса.
– Изглежда невероятно!
Траут отпи глътка от кутията с бира „Базърдс Бей”.
– Опитвам се да реша какво можем да направим. Опитът ми с компютърни модели се отнася главно до геологията на големи морски дълбочини. Ти се пренасочи от морска археология към морска биология. Заедно можем да измислим нещо, но няма да е лесно. Ще ни трябва помощ.
Гамей се усмихна, разкривайки малката дупка между предните си зъби – козметичен дефект, който у нея някак си успяваше да изглежда привлекателно.
– Снощи не чухме ли една клюка?
Траут си спомни добронамерените закачки, които беше получил от постоянните клиенти в местния бар, разбрали за облога му с Гамей. А после се сети, че някой бе споменал познато име. Щракна с пръсти.
– Чарли Самърс е в града!
Гамей подаде на мъжа си телефона и той се обади на дока за изследователски съдове. Оттам го прехвърлиха към Самърс, който работеше по някакво подобрение на „Атлантис”, и изложи проблема.
– Звучи много по-интересно от сегашното ми занимание – въодушеви се Самърс. – Можеш ли да дойдеш? Веднага?
След броени минути семейство Траут вече слизаха на дока на изследователския съд. Един набит мъж с квадратна брадичка и оредяваща сламеноруса коса ги поздрави с възторжени прегръдки.
Самърс беше добре познат морски конструктор, специалист в организирането на проучвания и проектирането на изследователски съдове. Често го търсеха като консултант при проектирането на луксозни яхти, а освен това беше експерт по всичко, свързано със стабилността на големите плавателни съдове.
Той намигна на Гамей.
– Мислех, че днес сте на риболов.
– Новината за състезанието ни се е разнесла бързо – подсмихна се Траут.
– Целият град само за това говори. Нали ги знаете рибарите и учените – големи клюкари са.
– Днес Пол за малко да ме бие – осведоми го Гамей.
Самърс се разсмя гръмко.
– Само не ми казвай, че рибата му се е изплъзнала!
Избърса сълзите от очите си.
– Сега, разкажете каква е тая работа с финикийците?
Траут с готовност смени темата.
– Тази сутрин ни се обадиха от НАМПД. Някой прави проучване върху възможността между Европа и двете Америки да е имало контакт преди Колумб и му трябва помощ – иска да направим възстановка на презокеанско пътуване. Доста често се случва да ни искат странни неща.
– Изобщо не е странно. Изчел съм купища томове за уменията на финикийците в корабостроенето. От гледна точка на морски конструктор няма съмнение, че са можели да отидат почти навсякъде, където пожелаят.
– Значи ще ни помогнеш да начертаем курса? – попита Гамей.
Самърс поклати глава.
– Трудна задача – каза той. – Финикийците не са оставили нито сухоземни, нито морски карти. Пазили са знанията си за морето с цената на живота си.
На лицето на Гамей се изписа разочарование. Самърс го забеляза и добави:
– Но може да пробваме. Хайде, да отидем да си построим кораб.
Той ги поведе към тухлената сграда, в която се помещаваше временният му кабинет. Седна зад един компютър и затвори схематичната диаграма на Атлантическия океан, която се виждаше на екрана.
– Виждам, че ще строим виртуален кораб – отбеляза Траут.
– Те са най-добрите – ухили се Самърс. – Никога не потъват, а освен това няма нужда да се тревожим, че може да избухне бунт сред екипажа.
Той отвори файл и на монитора се появи скица на кораб с квадратно платно.
– Това финикийски кораб ли е? – попита Гамей.
– Един от моделите им. Базиран е на изображения от вази, скулптури и монети. От ранните е. Има кил, закръглен корпус, гребла и високо място за сядане за кормчията.
– Търсим нещо, което може да издържи пътуване на голяма дълбочина – каза Траут.
Самърс се облегна на стола си.
– С времето те са внесли изменения в моделите си. От плаване покрай брега и спиране нощем са стигнали до дълги пътувания без спиране. Ще използвам програма, разработена в „Ей енд Ем”3 за едни конструктори, които правят някакво проучване в Португалия.
Създадоха методология за тестване и оценяване на плавателните характеристики на кораби, за които нямат никакви планове. Целта им беше да създадат подробно изображение. Използваха португалски нау – търговските кораби, които са тръгвали от Европа и са заобикаляли Африка, за да стигнат до Индия, и обратно. Гледайте.
Самърс се наведе и натисна мишката. На екрана се появи компютърно генерирано изображение на тримачтов кораб.
– Прилича на призрачен кораб – отбеляза Гамей.
– Това е само основата. Вкараха в компютъра информацията от проучването на останките на един потънал кораб. С помощта на софтуера разработиха дизайн на такелажа, платната и всички мачти и реи. Това тук е едно от тези изображения. Чрез хипотетичната реконструкция на корабния корпус откриха как се е движил корабът в морето и при лошо време. След построяването на този математически модел вече можеха да го изпитат в хидродинамичен тунел.
– А ти можеш ли да направиш същото с финикийски кораб? – попита Траут.
– Без никакъв проблем. Ще използваме трите потънали финикийски кораба, които открихме в западната част на Средиземно море и недалеч от израелския бряг. Бяха изправени и в идеално състояние поради студената вода. Използвахме „Джейсън” – същия плавателен съд с дистанционно управление, който фотографира „Титаник”, и успяхме да направим фотомозайка. Програмирах спецификациите в компютъра си.
Няколко чертежа, които приличаха на проекти, предназначени за корабостроител, се появиха на екрана. Скиците показваха кораба отгоре, отстрани и отпред.
– Според тези планове корабът е дълъг само шестнайсет метра и седемдесет сантиметра – забеляза Траут.
– Това е комбинираният резултат от намерените кораби. Ще добавя малко дължина. Поразбутах програмата. Сега автоматично ще добавя характеристиките в конструкцията, които биха се развили с увеличаване на размерите на кораба.
На екрана се появи скелетно триизмерно изображение, очертаващо шпангоута и други структурни елементи на кораба. Пространствата между гредите в шпангоута започнаха да се запълват. Появиха се палуби, гребла, такелаж и платно. Най-накрая се очерта и издълбана от дърво конска глава, поставена на носа.
– Voila! Кораб от Тарсис!
– Великолепен е! – промълви Гамей. – Контурите му са толкова функционални и същевременно елегантни.
– По мои сметки трябва да е дълъг около седемдесет метра – каза Самърс. – Този кораб може да стигне до всяка точка на света.
– Което ни връща към първоначалния ни проблем – каза Траут. – Как да разберем по какъв маршрут този кораб е пресичал океана?
Самърс сви устни.
– Възможно е да налучкате решението, както тези момчета направиха с португалските нау. Трябват ви модели на вятъра, течението и времето, да изчислим вероятната скорост на кораба, да отгатнем избора на лоцмана в зависимост от конструкцията на кораба, а после да вземем предвид и историческите сведения.
Гамей въздъхна.
– Чака ни много работа!
Самърс погледна часовника на ръката си.
– И мен. Искат „Атлантис” да е готов за плаване до три дни.
Семейство Траут благодариха на Самърс и се отправиха обратно по главната улица.
– Как мислиш, накъде трябва да се насочим оттук нататък? – попита Гамей.
– Не знам... Информацията, която ни даде Кърт, е съвсем оскъдна. Няма да е доволен, но мисля, че просто не разполагаме с достатъчно данни, за да успеем. Може да се наложи да прибегнем до друг метод.
Като много семейни двойки, Пол и Гамей се бяха научили да четат мислите си. Работата им в отдела за специални задачи на НАМПД, където безмълвното разбиране често бележеше разликата между живот и смърт, бе издигнало това умение до съвършенство.
– И аз това си мислех – съгласи се Гамей. – Всяко морско пътуване започва от сушата. Да прегледаме пак папката на Джеферсън. Може да сме пропуснали нещо.
Двамата се върнаха в къщата, седнаха на кухненската маса, изчетоха по половината от съдържанието на папката и си размениха прочетеното. Приключиха почти едновременно.
Гамей остави листовете на масата и попита:
– Какво ти се набива на очи?
– Мериуедър Луис – отговори Траут. – Бил е на път към Джеферсън, за да му съобщи какво е открил, но е умрял.
– И мен ме заинтригува – потвърди тя и запрелиства листовете пред себе си. – Луис е разполагал с веществени доказателства и е искал да ги покаже на Джеферсън. Предлагам да се опитаме да разберем какво е станало с тях.
– Това може да се окаже почти толкова трудно, колкото възстановката на пътуването на финикийски кораб – въздъхна Траут.
– Има една връзка, която може да ни помогне – осведоми го Гамей. – Джеферсън е бил президент на Американското философско общество във Филаделфия. Изпратил е Луис там, за да се образова в областта на естествените науки и да се подготви за историческото си изследване. Докато Луис е бил във Филаделфия, Джеферсън разработил шифъра, който двамата използвали.
Големите кафяви очи на Траут примигнаха в почти незабележим израз на въодушевление. Веднага се вкопчи в нишката.
– Джеферсън е писал на различни членове на Обществото и им е съобщил за проучванията си за индианските езици, както и че документите му са били откраднати. Свързал се с един учен от Обществото, който идентифицирал думите на пергамента като финикийски. Документът за артишока е бил открит в сградата на Обществото.
– Това е по-полезно, отколкото да си чувал за Кевин Бейкън и за шестте степени на отдалечеността4 – каза Гамей.
Прегледа папката и намери телефонния номер на Философското общество, както и името на изследователя, открил папката. Позвъни на Анджела Уърт, представи се и си уговориха среща за следващия ден.
Когато Гамей затвори, Траут се ухили.
– Нали разбираш, че това означава край на ваканцията ни?
– Няма нищо – успокои го Гамей. – И без това риболовът започна да ми омръзва.
Траут уморено сви рамене.
– На мен със сигурност – съгласи се той.
1 Става дума за Morone saxatilis, която се среща в някои американски щати, както и в Канада. – Б. пр.
2 Езерото на змиорките (англ.) – Б. пр.
3 Тексаският университет „Ей енд Ем” е изследователско учебно заведение – Б. пр.
4 Теория, според която всеки човек на планетата е най-много на шест стъпки (човека) разстояние от всеки друг и тези стъпки могат да бъдат преодолени чрез запознанства по веригата от тези хора – Б. пр.