Оцеляване

Глава 8

Изблик на светлина. Джак потръпна, сетне отново потъна в тъмнината. Зарея се за минута, две, но кожата му настръхна от студ. Болка. Да, болеше го, беше му студено… но не толкова студено, колкото му беше… преди. До ноздрите му достигна мирисът на земя… прах, листа и нещо, което не можеше да назове. Миришеше като на урина и той се зачуди дали не се бе подмокрил.

Мислите му се стрелкаха объркано в ума му, докато се опитваше да улови спомена… Нещо се размърда в краката му, той сви колене и ги притисна към гърдите си. Чу се скимтене. Усети още едно движение до рамото си и рязко отвори очи. Спомените за мъжа и скалата и… и… не можеше да си припомни повече от това, но то го накара да се раздвижи и да се изкатери нагоре към кръга от светлина. Измъкна се от дупката, в която се намираше, и се претърколи върху замръзналата земя. От напуканите му устни се изтръгна вик на страх и смут.

Заслони с ръка очите си и зачака да престанат да примигват, после бавно я свали. Гора. И сняг. Слънце. Звук на капеща вода навсякъде около него. Отначало помисли, че вали дъжд, но не, снегът се топеше. Той затвори очи и отвори уста. Усети върху езика си сладкия вкус на прясна вода, стичаща се от голите клони. Облекчение. Облекчение.

Сведе поглед и видя, че тялото му е нашарено със синини и беше само по бельо. От едно далечно кътче на съзнанието му изплува смътният спомен как съблича мокрите си дрехи. Беше му горещо. Изгаряше от жега, а след това… беше паднал. Бързо се озърна и видя, че мястото, от което се бе изкатерил, е бърлога. Около него имаше движещи се същества, скимтящи и топли. Джак рязко пое дъх, падна на колене и надникна в дупката, където почти голото му тяло бе лежало през дълбоката, тъмна нощ. Вътре имаше шест вълчета, четири спяха, а две се взираха в него. Момчето примигна, а те примигнаха насреща му.

Видя очертанията на тялото си там, където се бе сгушил до малките вълчета. Беше паднал в тяхното леговище и те го бяха топлили, иначе щеше да замръзне до смърт.

— Здрасти — изграчи Джак, сълзите запариха в очите му.

Беше изплашен, цялото тяло го болеше и още му беше студено. Трепереше. Беше само по бельо, голите му крака бяха затънали в снега, но внезапно вече не се чувстваше толкова самотен и в гърлото му заседна буца на благодарност.

Двете вълчета, които бяха будни, продължаваха да се взират нагоре към него. Джак бавно и внимателно протегна ръка, за да погали едното, но ужасено я отдръпна. Забеляза, че ребрата им се виждат и сърцето му се сви от мъка.

Те гладуваха. Майка им ги бе изоставила.

Също като мен.

Но те нямаха бака, която да се погрижи за тях.

Пъхна ръка в бърлогата, докосна нежно главичката на едно от вълчетата и го помилва, нашепвайки му думите, които бака му казваше, когато не можеше да заспи. „Всичко е наред. Ти ще бъдеш добре. Ще оцелееш. Ти си силно момче.“

Посегна, за да почеше по коремчето едно от спящите вълчета, но бързо отдръпна ръка. Животинчето беше студено. Другите четири вълчета не спяха. Те бяха мъртви. За да е сигурен, Джак ги докосна едно по едно, всички бяха студени, но не съвсем ледени. Не още. Бяха като котката, която бе намерил мъртва зад жилищния блок, в който се намираше апартаментът на бака, преди да се разкрещи, викайки я за помощ.

Тя бе изтичала навън, но вече никой не можеше да помогне на онази котка. Но тези вълчета бяха различни. Те бяха спасили живота му, преди да се простят със своя.

— Благодаря ви — задавено промълви момчето, докосвайки всяка една от главичките на мъртвите животинчета.

Краката му започнаха да изтръпват от студ и той се изправи, отръска снега и се озърна към гората, където слънчевите лъчи осветяваха пространството между високите дървета.

Зърна сив плат и закрачи към него, ожулените му и разранени крайници изгаряха от болка, особено ръцете. Но с изключение на това, изглежда, беше добре. Нямаше счупени кости, или поне така си мислеше. Запристъпва върху камъните и оголените затревени участъци, където снегът се бе стопил, докато стигна до парчето плат.

Беше суитшърт. И беше прострян върху тревата, огряна от слънцето, така че дрехата беше съвсем леко мокра. Треперейки, Джак грабна дънките и якето си, които лежаха наблизо — якето беше върху един голям камък, сякаш някой го беше проснал, за да се изсуши. Припряно го навлече и въздъхна от удоволствие, когато топлината го обгърна. Дънките му още бяха малко мокри, но той ги обу и напъха края на суитшърта в задния джоб. Щеше да намери огряно от слънцето място, където да го изсуши заедно с панталона. Наложи се да търси известно време, докато открие ботушите си, но най-после ги намери. И двата бяха мокри, но засега щеше да ги носи така.

Джак си бе легнал, облечен със синята си пижама. Зачуди се кой го беше облякъл в топли дрехи. Кой бе знаел, че ще му бъде студено и ще има сняг?

Постоя няколко минути в ивицата светлина, вдигнал лице към слънцето, чиито лъчи стопляха кожата му. Представи си малките вълчета, две от тях все още живи, докато чакат майка си, която навярно беше мъртва.

Стоеше неподвижно. Не знаеше нищо за вълците, но беше чел веднъж книга за кучета, макар че не биваше да казва на никого за това. Неговата бака го бе накарала да обещае, че никога няма да признава, че може да чете и да смята, не биваше да споменава нито думичка за това. Това трябва да бъде тайна, бе казала тя. Никога не биваше да казва на никого, иначе щяха да се случат лоши неща.

Не можеше да остави двете живи малки вълчета в онази дупка. Неговата бака скоро щеше да изпрати някой да го намери. Дали тя изобщо щеше да знае откъде да започне да го търси? Джак нямаше понятие как се бе озовал в онова непознато място. Не знаеше кой беше лошият мъж, който му бе казал, че това може би ще е нощта, в която ще умре. Мъжът, заради когото онези другите момчета полетяха надолу от ръба на онази скала. Да, ледът се бе пропукал и снегът се плъзгаше, но те нямаше да паднат, ако не беше онзи мъж. Но Джак не желаеше сега да мисли за това, защото това само щеше да го накара да плаче, а той знаеше, че сега не е време за сълзи. Трябваше да бъде смел. Заради себе си, а вече и заради онези две малки вълчета, които си нямаха никого освен него.

Върна се при бърлогата и взе двете вълчета, като отново провери едно по едно останалите, за да се увери, че са мъртви. Сега бяха по-студени и телата им бяха като вкочанени. Знаеше, че бяха отишли във вълчия рай.

Щръкналите ребра на животните бодяха дланите му и той ги отнесе в гората при поляната, осветена от слънцето. „Всичко е наред. Вие сте силни момчета“, прошепна на двете, макар да нямаше представа дали са мъжки, или женски. Когато ги оставяше върху един голям камък, за да ги сгрее слънцето, осъзна, че едно от двете вълчета бе умряло също като братлетата и сестрите си. Джак изпусна треперлива въздишка, но сподави риданието си, когато остави малкото телце в тревата до камъка, където седеше с другото вълче.

Всички умираха. Момчето с изкривеното тяло беше мъртво. Онова, което бе избутал нагоре върху корниза, навярно също беше мъртво, както русокосото, което сигурно беше погребано под снега. Мъртво. Сега пет малки вълчета бяха мъртви и последното вероятно също щеше скоро да умре, тялото му щеше да изстине и да се вкочани. И тогава и Джак щеше да умре.

Малкото мършаво вълче вдигна главичка към него, очите му бяха уморени и тъжни, като че ли можеше да чуе мислите на Джак.

— Мисля, че е безнадеждно — прошепна му момчето.

Вълчето се втренчи в него, малкият му език се стрелна навън и близна ръката на Джак. То беше гладно, както и Джак. И двамата имаха нужда от храна, вълчето повече от Джак, виждаше го. Но как ще те опазя живо? С какво ще те нахраня?

Джак се наведе, загреба малко вода от локвата върху земята, образувана от стопилия се сняг. Поднесе я към устата на вълчето и то жадно залочи, сякаш не бе пило вода от векове, очите му не се откъсваха от лицето на Джак.

— Така е по-добре, нали? — попита Джак.

Продължи да му дава вода, докато вълчето утоли жаждата си.

Двамата останаха да седят там дълго време, дрехите на Джак съхнеха, болката от раните намаля, а козината на вълчето се стопли под бледожълтото зимно слънце. Между два изсъхнали стръка, подаващи се от снега, се бе образувала паяжина. Тя проблясваше и бавно се полюшваше от хладния вятър. Напомни му на дантелата на неговата бака. Гърдите му се стегнаха.

Погали малкото вълче.

— Ще те нарека Пъп — прошепна Джак.

Всеки път, когато се протегнеше да го погали, изтръпваше от страх, че може да е студено. Вкочанено. Отлетяло на небето, мястото, откъдето никой никога не се връщаше, дори и да искаше.

И тогава Джак отново щеше да бъде сам. Изгубен и сам.

Внезапно в далечината в небето се появи хеликоптер. Джак рязко пое дъх, скочи на крака и ожесточено размаха ръце във въздуха.

— Тук! — изкрещя. — Аз съм тук!

Подскачаше нагоре и надолу, крещеше, тичаше напред-назад, докато пресипна и мускулите отново го заболяха. Хеликоптерът кръжеше, ала беше прекалено далече, за да го видят. След, както му се стори часове, машината се обърна и изчезна от погледа му.

Джак грабна един камък, хвърли го към празното небе и извика, но от гърлото му излезе само хриплив стон. Върна се при камъка, където бе седял, когато зърна хеликоптера, и се свлече върху него. Пъп сънено го погледна, после сведе глава и затвори очи. Дали хората на онзи хеликоптер търсеха Джак? Дали бака ги бе изпратила, за да го намерят в дивата пустош? Тогава щяха да се върнат. Трябваше да се върнат.

Небето се обагри в оранжево, сетне в пурпурно и слънцето се скри зад планината. Джак беше толкова уморен. Гладът му ставаше все по-свиреп и той не знаеше какво да прави. Вечерта стана по-студена и момчето започна да трепери. Осъзна, че трябва да намери място, където да пренощуват двамата с Пъп и да се стоплят.

А ако никой не го намереше на сутринта, ако хеликоптерът не се върнеше, той трябваше да се опита да намери нещо за ядене. Пъп изскимтя тихо и се сви до бедрото му, като че ли беше съгласен с мисълта.

— Няма да те разочаровам, Пъп — обеща Джак и се почувства по-добре.

Но в същото време се чувстваше зле, защото нямаше представа как да започне или какво да прави. Пъхна ръце в джобовете, сведе глава, за да се предпази от студа на припадащата нощ, и се стресна, когато докосна нещо твърдо и гладко в джоба си.

Нещото, което тъмнокосото момче бе пъхнало в ръката му, преди да паднат.

Извади го от джоба и го погледна. Беше блестящо и той прокара палец върху него.

Джобен нож.

Сърцето на Джак подскочи. Живей! — бе изкрещял на другото момче и може би… може би това е бил начинът на онова момче да му каже същото.