Оцеляване

Глава 40

Тя почти не разпозна мъжа в панталон с цвят каки и стилна бяла риза, който се приближаваше към нея, но това беше той. Харпър познаваше походката му, начина, по който като че ли не вървеше, а се прокрадваше с тиха стъпка. И тогава той се усмихна — онази момчешка, непринудена усмивка, изпълнена с неподправено удоволствие — и сърцето й подскочи. Младата жена се спусна напред, той също, грабна я в прегръдките си и двамата се засмяха, сякаш не се бяха виждали от месеци, когато всъщност бяха минали само три дни.

Той я завъртя във въздуха, докато тя се смееше, сетне се наведе, за да може той да я целуне. Джак го направи и двамата въздъхнаха, щом устните им се сляха. Когато целувката свърши, той я пусна на мраморния под във фоайето на Феърбанкс.

— Обръснал си се — промълви Харпър, вдигна ръка и погали гладката му буза с едва набола брада.

Той беше абсурдно красив, с волевата си брадичка и високите скули, ала част от нея тъгуваше. Това беше първото външно доказателство за неговата промяна. Знаеше, че беше неизбежно сега, когато живееше като част от обществото. Знаеше, че промяната е положителна и за добро. Знаеше, че той ще се научи, ще придобие опит, ще израсне и ще се промени. Джак го заслужаваше. Знаеше всички тези неща, но при все това скърбеше за загубата на онази част от него, която бе загърбил, за да стане мъжът, какъвто бе роден да бъде.

Той се засмя, пусна я, а погледът му алчно я обходи, като че ли бе зажаднял за гледката.

— Ти не ми се обади — каза той и тя видя болката в очите му.

— Обадих ти се. Оставих четири съобщения.

Джак също се намръщи и погледна над рамото й. Тя се обърна. Беше забравила, че икономът все още стоеше близо до входната врата. Как се казваше? Мъжът беше зареял поглед някъде встрани, но Харпър тутакси се засрами от тази публична изява на чувствата.

Джак улови ръката й и я поведе през фоайето.

— Той е като невестулка — промърмори под нос и се наклони към нея, като пак се озърна назад. — Винаги се промъква из къщата.

Натърти на думата, сякаш беше нова и той я бе търсил специално, за да опише мъжа. Ухили се гордо и Харпър прихна, закривайки устата си с длан.

Той отвори широките махагонови врати, които стигаха до тавана, в коридора и я набута вътре. Тя рязко пое дъх и огледа с възторг впечатляващата библиотека с многобройни лавици, пълни с книги, от пода до тавана. В единия ъгъл бе запалена висока лампа редом с дълбокото кресло, тапицирано с червено кадифе.

— Там ли си бил? — попита тя, кимайки към креслото.

— Три дни — отвърна Джак, пусна ръката й и се отдалечи, навеждайки лице напред, докато оглеждаше всичките книги. — Не е ли невероятно? Ще трябва да чета до края на живота си, за да прочета всички тези книги.

— О, не съм сигурна, изглежда, си постигнал огромен напредък. — Тя многозначително погледна към леко наклонените купове книги до червеното кресло. — Наистина ли си ги прочел?

— Не всички. Някои не ми харесаха толкова, колкото други. Купът отпред са книгите, които искам отново да прочета.

Младата жена се засмя.

— Е, ако ще препрочиташ книгите, може би наистина ще се наложи да четеш до края на живота си.

Той щастливо се засмя.

— Научих толкова много нови думи, Харпър! — Вдигна глава и започна да изрежда: — Потиснат и озадачен. Обезпокоен. Примирение. Негодувание.

За секунда тя се вгледа изпитателно в него, отбелязвайки, че повечето от думите, които, изглежда, означаваха много за него, определяха емоции. Сърцето й се сви. Зачуди се дали той се бе опитал да опише на себе си чувствата, които бе изпитал през всичките изминали години, и се бе затруднил. Обичам те, помисли си Харпър за стотен път, откакто за пръв път го бе осъзнала, и, да, всичко се съдържаше в тези две простички думи. Наслаждаваше се на усмивката му, докато той се оглеждаше наоколо.

— Харесва ли ти тук, Джак?

Той приседна на ръба на масата пред него, скръсти нехайно ръце пред гърдите си, мускулестите му бицепси изпънаха плата на ризата. В този момент изглеждаше толкова различен от пещерния човек, когото бе наблюдавала в килията преди хиляда години, както й се струваше сега. В този момент той приличаше на… ами на Феърбанкс. Джак се замисли и сетне несигурно заговори:

— Някои неща ми харесват… харесва ми душът. — Ухили се. — Но тази стая ми харесва най-много. Някои от храните са добри. Но… не съм сигурен за хората, които живеят тук, или птиците.

— Птиците?

— Жената на дядо ми е жена птица. Има огромна стая със стотици птици. Те се наричат тропически и живеят в клетки.

— Аха. Птичарник.

Да, тя можеше да си представи колко странно му се е видяло това. Странно и навярно тъжно да види затворени в клетки птици, когато ги беше виждал само да летят свободни. На нея самата това й се струваше много тъжно.

— Птичарник — повтори Джак. — Да, това е думата. — Внезапно се изправи, пристъпи напред и я грабна в обятията си и макар да приличаше на един Феърбанкс, Харпър се зарадва, че все още се движеше като ловец. — Липсваше ми — изръмжа в ухото й и я избута назад, така че задните й части се опряха на съседната маса.

Тя потръпна от думите му, от докосването му, от мускулестото му тяло, притиснато към нейното. Разтвори крака, за да може той да пристъпи между тях.

— Ти също ми липсваше. Когато не ми позвъни, аз си помислих, че може би…

Харпър извърна очи от неговите, смутена от своята уязвимост.

Той отмести глава настрани, за да я застави тя да го погледне в очите.

— Какво?

— Ами че ти просто свикваш с новия си живот… така че…

— Така че не съм искал да те видя?

Харпър се изчерви.

— Да. — Поклати глава и се намръщи. — Не, аз разбирам. — Засмя се принудено. — Искам да кажа, че наистина би трябвало да посвещаваш цялото си време, за да опознаеш новия си живот.

Между очите му се появи дълбока бръчка.

— Струва ми се, че сега имам повече време. Не е нужно да ходя на лов, за да се храня, а и преди… ставах с изгрева и си лягах със залеза на слънцето, така че тук се почувствах много… уморен. — Смръщи вежди, сякаш не беше доволен от думите, които бе избрал. — Дните ми се струват… странни. Но, Харпър, аз искам ти да бъдеш част от моите дни. От всички мои дни. Искаш ли и аз да бъда част от твоите?

— Да — задавено кимна тя.

Той се усмихна и тя разбра, че повече думи не бяха нужни. Джак отново се наклони напред и прилепи устни към шията й, вдъхвайки уханието й. Тя отметна глава назад, за да го улесни.

— Трябва да попитам от кого да получавам съобщенията си — промърмори той. — Не искам пак да пропусна някое твое обаждане.

— Мм — изхъмка тя. — Радвам се, че намерих смелост да се отбия днес.

— Аз също — прошепна той, облизвайки бавно шията й, което я накара да простене.

Усети прилив на влага и силно пулсиране между краката си. Заби леко ноктите си в гърба му, а той отвърна с глухо ръмжене. Възбуда и страх се преплетоха в нея, както винаги когато той направеше нещо толкова явно… първично и животинско. Поредната тръпка в слабините я накара да изохка.

— Джак — въздъхна тя.

— Караш ме да се чувствам ликуващ — задъхано отрони той до врата й.

Тя леко се засмя, което се сля със скимтенето й, когато той захапа кожата й.

— Ликуващ?

— Мм — измънка Джак, вдигна глава и срещна погледа й със закачлива усмивка. — Това означава щастлив, че и отгоре. Чувствам се ликуващ, когато съм с теб.

О, господи, той беше толкова сладък! И секси. И… да, тя също се чувстваше ликуващо.

Джак впи устни в нейните в страстна, всепоглъщаща целувка и светът около нея се стопи. Той имаше вкус на канела и ухаеше на нещо ново… сапун или одеколон за след бръснене, какъвто никога досега не бе използвал. Беше едва доловим, приятен аромат, но тя си спомняше онази божествена нощ в нейното легло и как на сутринта кожата й все още беше напоена с миризмата му — чисто мъжка, на секс… на него. Знаеше, че в живота, освен на себе си, човек трудно можеше да не мирише и на нещо друго — сапун, прах за пране, — но щеше да й липсва чистият му аромат, преди да попадне в плен на безбройните продукти.

— Липсваха ми нашите целувки — промълви той, отново плъзгайки устни по шията й. — Липсваше ми да бъда в теб, да те любя. Искам още сега да бъда в теб.

Джак улови ръката й и я насочи към своята мъжественост, твърда, опъваща докрай панталона му.

Обля я гореща вълна. О, да! Тя също го желаеше!

— Не можем, Джак — простена тя. — Не и тук.

— Защо не? Никой няма да дойде тук.

Тя се засмя, но смехът премина във въздишка, когато той раздвижи бедрата си, търкайки възбудения си член между разтворените й крака. Втвърдените й зърна докоснаха гърдите му и електрически импулс се стрелна надолу към мястото, жадуващо той да го изпълни.

— Защото това е библиотеката на дядо ти. Това просто… не е…

Той леко се отдръпна и се взря в нея.

— Хората се любят само в леглото? — попита искрено заинтригуван и може би малко ядосан.

Това я накара да се изкиска.

— Ами… не, не само, но… обикновено. Нормално. Искам да кажа, че хората могат да го правят, когато пожелаят, с изключение на публично място. Дори тогава… някои го правят, дискретно. Те, ъ, наслаждават се на тръпката, ох, да бъдат заловени.

Сега той се взираше в нея с голям интерес. Страните му се бяха зачервили, както когато беше възбуден.

— Тръпката?

— Ами някои хора намират тръпка в това.

— А ти намираш ли… тръпка в това?

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, по принцип не. Макар че, знаеш ли, не бива да се отказваш от нещо, преди да си го опитал, и така нататък.

— Не бива да се отказваш от нещо, преди да си го опитал — повтори Джак, бърчейки вежди. Господи, той беше така възхитително секси. — Искам да опитам всичко с теб, Харпър.

Тя изпъшка, взе лицето му между дланите си и приближи устните му към своите. Езикът му бавно проникна в устата й, имитирайки същото движение, което правеше с бедрата си, докарвайки я до лудост, до…

— Хм.

Харпър ахна от изненада, изправи се, а Джак застана пред нея. Тя пъргаво се плъзна от масата, извърна се, оправи блузата си и бързо приглади косата си.

Дядото на Джак стоеше на прага и се взираше в тях с неодобрително стиснати устни.

— Сър — прекалено забързано изрече тя, прекалено задъхано. — Ъ, здравейте, господин Феърбанкс, сър, радвам се да ви видя.

Той изгледа първо нея, после измери с поглед и двамата. Тя не посмя да погледне надолу към Джак, макар че вътрешно се сгърчи, защото много добре знаеше как изглежда отпред доскоро безупречно изгладеният му панталон.

Малко е да се каже, че беше засрамена.

— Вечерята е почти готова — оповести дядо му. — Цялото семейство е тук. Исках да се уверя, че ще се присъединиш към нас, Джак.

Харпър не пропусна как той натърти на името на Джак и пропусна нейното.

— О, ами аз вече трябва да вървя…

— Харпър ще остане — заяви Джак, без да откъсва поглед от дядо си. Улови ръката й. За един напрегнат миг те се взираха един в друг. Дали тя не пропускаше нещо? Младата жена осъзнаваше неловката ситуация, но дядото на Джак я правеше десет пъти по-лоша. Джак се наведе напред, помириса въздуха и смръщи вежди. — Какво е това? — попита със странна нотка в гласа.

Дядо му изтръска предницата на ризата си, внезапно добил смутен вид поради някаква причина.

— Ъ, цигарен дим. Лош навик. Обещах на Лони да ги откажа. — Погледна към Харпър с лека усмивка. — Извинете ме за грубостта. Останах изненадан, че Джак има компания. Разбира се, че може да се присъедините към нас за вечерята.

— О. Хм… — Джак стисна ръката й и тя го стрелна с бърз поглед. Разбра, че той й казваше, че иска тя да остане, да не отказва вечерята. Моля те, говореха очите му. — Благодаря за поканата. С удоволствие ще се присъединя към вас.

Господин Феърбанкс я удостои с не особено искрена усмивка.

— Добре. След пет минути ви очакваме в трапезарията.

След тези думи той се обърна и излезе. Харпър отново приседна върху масата, заровила лице в шепите си.

— Уф! — изпъшка тя, вдигайки очи към Джак. — Току-що направих ужасно впечатление, нали?

Лицето му отново придоби замислен вид, докато осмисляше думата впечатление, а после бавно поклати глава.

— Моят дядо… — Той погледна зад нея, сякаш търсеше правилните думи. — Мисля, че е бил различен човек, преди… моят баща да умре. По-добър човек.

— Кое те кара да мислиш така?

— Усмивката му на снимките тук… онези преди и онези… след. Различна е.

Тя го погледна изучаващо. Вярваше на преценката му. Той беше изключително интелигентен и възприемчив. Помисли си, че за нея беше чест, задето я искаше в живота си. Той бе избрал нея. Но всъщност Джак не бе имал много възможности за избор. Престани, Харпър. Имаше този навик да се убеждава, че хората я избират поради липса на нещо по-добро. Може би това ниско самочувствие беше плод на действителни обстоятелства, но в един момент тя трябваше да открие собствените си качества и достойнства и да повярва в тях. И може би точно сега беше този момент.

Пое ръката му.

— Да вървим. Да ме запознаеш с новото си семейство.

Докато приближаваха до трапезарията, тя чу гласове, звън на чаши и женски смях. Вдясно имаше тоалетна и Харпър, чувствайки се нервна, спря.

— Първо ще се освежа и ще се срещнем там. Върви без мен — каза и кимна към стаята пред тях.

— Добре — съгласи се Джак, приведе се и бързо я целуна по устните. — Побързай — изрече само с устни, отвори широко очи и обърна глава към стаята, където другите вече чакаха.

Тя притисна ръка към устата си, за да не се засмее на глас, а устните му се извиха в лека усмивка, преди да се отправи към трапезарията.

Отне й минута, за да се освежи, да поеме няколко пъти дълбоко дъх и да се запъти безшумно към трапезарията. Когато приближи, чу гласа на господин Феърбанкс да произнася името й и се закова на място. Той стоеше директно от другата страна на вратата и казваше нещо за нея, думите му бяха придружени от звън на кубчета лед в чаша.

— Знам, че все още си нов в цивилизования живот, Джак, но ние не се разгонваме като животни — промърмори той, очевидно стараещ се да говори тихо.

Сърцето на Харпър се сви. О, господи! Наистина беше зле, както предполагаше. Заля я вълна на срам.

— Аз не бях разгонен — спокойно отвърна Джак. — Аз правех любов.

Харпър се смръщи, въпреки че й идеше да прихне шумно от смях. Ха! Джак. Стисна устни и потисна въздишката си. Той беше толкова сладък и понякога, без да иска, толкова дяволски неуместен.

Господин Феърбанкс се задави, явно отпивайки от питието си, и кратко се изсмя, преди да се прокашля.

— Така да бъде, но, ъ, в момента имаш много по-важни неща, върху които трябва да се съсредоточиш. — Той замълча и Харпър предположи, че отпива от питието си, защото се чу подрънкването на лед в чашата. — Видях купчина книги в библиотеката. Възнамеряваш да ги прочетеш?

— Аз вече ги прочетох.

Отново последва мълчание — изненада? — и господин Феърбанкс заговори:

— Много впечатляващо. Добре. — Харпър чу звук, който приличаше на потупване по рамото. — Напредваш много бързо, синко. За нула време ще бъдеш един от нас.

Харпър отстъпи тихо назад, сетне закрачи с твърда стъпка, така че потракването на токчетата й да се чува по мраморния под, и влезе в трапезарията с широка усмивка на лице.

Джак тутакси се отправи към нея, сграбчи ръката й и я целуна по бузата. В отговор тя му се усмихна.

— Харпър — посрещна я господин Феърбанкс.

— Сър, отново благодаря за поканата.

Той кимна.

— Добре дошла. Искаш ли нещо за пиене? — попита, като кимна през рамо към количката с напитките, където очевидно бе стоял, докато Харпър го бе подслушвала.

— Не, благодаря. Ще пия само вода с вечерята.

Хората, стоящи в другия край на помещението, се приближиха. Най-отпред вървеше по-възрастна жена с дълга руса коса с елегантна прическа и жълта рокля. Харпър не беше виждала толкова красива персона. Съпругата на дядото на Джак, неговата доведена баба, предположи тя. Жената й протегна ръката си със съвършен маникюр.

— Аз съм Дони Феърбанкс. Ти сигурно си Харпър.

— Да, госпожо. — Тя разтърси ръката й. Жената вяло стисна нейната, като крило на ранена птица. — Приятно ми е да се запознаем. Благодаря за поканата за вечеря.

— О, няма защо. Мисля, че е много мило, че Джак си има малка приятелка.

Малка приятелка?

Домакинята погледна към Джак, който я съзерцаваше с изражение, наполовина враждебно и наполовина смутено. Той очевидно бе изпълнен с подозрения към „жената птица“. Всъщност тя наистина приличаше на тропическа птица. Пъстроцветна и наперена, с остри черти на лицето. Безсъмнено красива, но можеше да ти изкълве очите, ако й се удадеше възможност.

Приближи се втора жена. Тя беше на възрастта на Харпър, с руса коса до раменете и със същите деликатно изострени черти като на Лони. Усмихна се сковано на Харпър, очите й я огледаха преценяващо от глава до пети, при което Харпър изпита желание да запристъпва от крак на крак, обяснявайки защо е облечена толкова небрежно. Не съм очаквала да остана за вечеря. Не съм облечена подходящо за вечеря, както очевидно е прието тук, за разлика от домовете на повечето хора. За кратко си припомни топлото посрещане, което двамата с Джак бяха получили в дома на семейство Галахър, които веднага ги приеха като свои близки, и я бодна съжаление. Ще ми се сега да бяхме там. Не тук, с тези хора, които очевидно ме възприемат като нежелана натрапница.

— Аз съм Габи.

Тя протегна ръка на Харпър, ръкостискането й беше също толкова вяло като онова на майка й, придружено с фалшива и отегчена усмивка.

— Харпър — представи се гостенката.

Младата жена се отдръпна настрани, усмивката й изчезна също толкова скоростно, колкото се бе появила, а лицето й застина в изражение на върховна апатия.

— Е, здрасти. — Млад мъж пристъпи напред, също протягайки ръка на Харпър. Тя я пое. Най-после някой, който, изглежда, не се страхуваше да я докосне. Той стисна силно ръката й в своята и й се усмихна, разкривайки едрите си белоснежни зъби. — Аз съм Брет.

Погледът му бавно я обходи преценяващо и на Харпър й се прииска да се свие от неудобство.

— Здрасти. Аз съм Харпър Уорд. Приятно ми е да се запознаем.

— Брет и Габи са деца на Лони, а Брет работи за мен в Дърводобивна компания „Феърбанкс“ — обади се господин Феърбанкс. — Предполагам, че всички сте приблизително на една и съща възраст. Опитвам се да убедя Брет и Габи да научат Джак на новите технологии. Бог ми е свидетел, че никак не ме бива, когато става дума за тези нови приложения, които днешната младеж използва.

Усмихна се на Брет и Габи, която скръсти ръце и драматично завъртя очи. Леле! Нима тя наистина беше на възрастта на Харпър? Държеше се като дванайсетгодишно момиченце. Но нищо чудно Харпър да си правеше прибързани заключения. Всеки заслужаваше втори шанс, нали?

— С радост ще науча Джак на основните неща. Не си падам много по социалните медии, но мога да му покажа как работят. — Усмихна се на Джак и той я изгледа с облекчение, като отново пое ръката й в своята. — Той… навярно ще има нужда от мобилен телефон — добави тя, мислейки по-скоро за себе си.

Припомни си как през последните дни се бе почувствала като преследвач, когато постоянно му се обаждаше, без да получи отговор.

— Разбира се. — Господин Феърбанкс се намръщи. — Не мога да повярвам, че ми се е изплъзнало от ума. Джак, секретарката ми ще те снабди с мобилен телефон.

Харпър отново стисна ръката му и я пусна.

Жена в черно-бяла униформа надникна в стаята и обяви, че вечерята е готова.

— О, добре. Умирам от глад — измърка госпожа Феърбанкс.

Но очите й бяха приковани в Джак и тя облиза устните си. Нима тази жена… наистина ли имаше предвид това, за което изражението й подсказваше? Харпър мислено се смъмри. Със сигурност не.

— Ще ми позволиш ли?

Брет я хвана под ръка, преди тя да успее да възрази. Поведе я към масата, издърпа стола й и мигом се настани на съседния. От дясната й страна беше столът на домакина и тя стрелна поглед през рамо с пламнало лице. Челюстта на Джак беше здраво стисната, докато заобикаляше масата, за да заеме стола насреща й. Тя безпомощно му се усмихна.

Господин Феърбанкс зае челното място на масата, госпожа Феърбанкс седна до Джак, а Габи до майка си.

Поднесоха първото блюдо и разговорът се съсредоточи върху менюто. Харпър погълна една лъжица от гъстата доматена кремсупа и доволна въздишка се отрони от устните й:

— О, боже, това е много вкусно!

Брет се наклони към нея и й прошепна така, че да може само тя да го чуе:

— Много ми харесва как въздишаш.

Хей, почакай, какво беше това? Топлина обля лицето на Харпър, докато се опитваше да отгатне намека му. Сигурно й се бе причуло. Изгледа го шокирано, а той й се ухили самодоволно и леко сведе брадичка. Не й се беше причуло! Мили боже, що за хора бяха това?

За нула време ще бъдеш един от нас.

Господи, моля те, не го позволявай!

Погледна през масата и видя как Джак се е втренчил кръвнишки в Брет. Кожата й настръхна. Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото на Джак и ноктите му одраскаха гладката повърхност на дървената маса до чинията му.

— Той наистина ли току-що… изръмжа? — попита високо Габи с невярващ тон и лек кикот се изтръгна от устата й. — О, боже, той наистина го направи. Той изръмжа.

— Той наистина го направи, нали? — измърка госпожа Феърбанкс с очевидно одобрение.

Харпър не знаеше дали да се смее, или да плаче. Никога не бе срещала хора с такава липса на възпитание. А бе израснала в приемни семейства! За бога, та те бяха Феърбанкс! Да не би всичко това да беше някаква шега? Дали нямаше да се засмеят в следващата минута?

Очите на Брет се разшириха, когато зърна гневното изражение на Джак, побърза да се отдръпне от Харпър и посвети цялото си внимание на супата.

— Аз, ъ… ами… господин Феърбанкс, онази картина е много красива — заговори Харпър, кимвайки към платното с маслени бои, окачено над бюфета, изобразяващо поляна с цветя. — Онези в коридора навярно са от същия художник, нали?

— Имаш набито око — отвърна той и я изгледа одобрително. — Да, рисувани са от бабата на Джак. Тя беше удивителен талант.

Искрена тъга помрачи за миг лицето му и Харпър си припомни това, което Джак й бе казал за дядо си, че преди е бил по-добър човек… преди загубата си. Но дори да беше така, защо бе довел в дома си тази шайка от баракуди, зачуди се тя, докато оглеждаше Лони, Габи и Брет.

— Наистина е била — съгласи се Джак и вдигна очи към картината, явно решил да загърби Брет и похотливите му коментари. Харпър въздъхна облекчено. — Нарисувала е цветята много точно. Начинът, по който слънчевите лъчи ги огряват, малко преди слънцето да залезе.

Той сведе очи, явно засрамен, неуверен в преценката си.

— Е, едно момче, отраснало сред природата, би трябвало да е наясно — промърмори Габи и с отегчение отпи глътка от чашата с вода.

Гняв обзе Харпър и тя ядосано стисна салфетката.

— Да. Той би трябвало да знае. Той знае неща, които никой от нас няма да научи, дори ако изчете всички налични учебници. Той е експерт по природата и неговото познание е нещо, пред което всички ние би трябвало да благоговеем. Аз самата му се прекланям.

Вдигна чашата си с вода към Джак. Той я гледаше със срамежлива, но щастлива усмивка и широко отворени очи.

— Радвам се да го чуя — присъедини се господин Феърбанкс и вдигна чашата си към нея.

Харпър можеше да се закълне, че съзря уважение в погледа му, когато очите й срещнаха неговите.

— И така, Харпър, ти с какво точно се занимаваш? — попита госпожа Феърбанкс, зарязвайки лъжицата си във все още пълната си със супа купа.

Нима не бе заявила, че умира от глад?

Харпър остави хлебчето, което се готвеше да намаже с масло.

— Преди няколко години основах своя собствена фирма. Организирам планински преходи, водя туристи на пикник или на лов, или понякога просто на еднодневни екскурзии.

— Аз… разбирам — рече госпожа Феърбанкс, сякаш Харпър току-що й бе съобщила, че чисти химически тоалетни, за да се препитава.

— Основала си собствена фирма, така ли? А си толкова млада. Много предприемчиво — заяви господин Феърбанкс и изглеждаше искрено впечатлен. — Харесва ли ти работата?

— Да — усмихна се тя. — Но не смятам, че цял живот ще се занимавам с това. Планирам много скоро да се запиша на курсове в Мисула.

Господин Феърбанкс й кимна, сетне отново взе чашата си и се усмихна на сътрапезниците си.

— Е, позволете ми да предложа тост. За новите начинания — извърна очи към Харпър и се усмихна — и за завръщането на моя внук в семейството. — За миг сякаш изгуби дар слово, но бързо се окопити. — Мина доста време, откакто син на Феърбанкс е седял край семейната маса.

Всички вдигнаха чашите си, Брет се мръщеше, Габи отново въртеше очи, а погледът на Лони бе прикован в Джак. Харпър внезапно съжали, че не бе поискала нещо по-силно от вода.

Останалата част от вечерята измина сравнително по-неусетно, явно всички нямаха търпение да станат от масата. Поне храната беше невероятно вкусна, макар че Джак изглеждаше изпълнен с подозрение към всичко, което се сервираше, а госпожа Феърбанкс само чоплеше в чинията си.

Харпър забеляза, че Джак наблюдава как разчистват масата и когато домашната помощница започна да отнася почти пълните чинии, той я спря и тихо я попита:

— Какво правите с храната?

Тя сведе поглед.

— С храната ли, сър?

Джак се облегна назад и заговори още по-тихо:

— Храната, която ние не сме изяли.

— Ние… — Жената безпомощно се озърна наоколо, но никой освен Харпър не обръщаше внимание на този разговор. — Ние я изхвърляме, сър.

— О.

Джак се извърна, изражението му беше притеснено и потиснато. Той преглътна, сърцето на Харпър я заболя. Изпита срам за всяка хапка излишна храна, която самата тя бе изхвърляла на боклука. Колко често бе гладувал той? Колко често бе седял някъде в гората, прегладнял и самотен? Да види този излишък тук — това безсмислено прахосване — сигурно трябва да е невероятно потискащо.

Накрая господин Феърбанкс се изправи.

— Благодаря на всички за чудесната вечеря. Имам малко работа, която трябва да довърша, но, Харпър, беше мило, че се присъедини към нас. — Кимна й и всички останали също се надигнаха.

— Благодаря ви, господин Феърбанкс — изрече тя, когато той си тръгна от масата.

Джак се приближи към нея и пое ръката й, като метна заплашителен поглед към Брет, който вече се отдалечаваше. Тя нетърпеливо стисна ръката му и се остави той да я поведе навън от трапезарията.

Двамата изпуснаха едновременна въздишка на облекчение, когато поеха надолу по коридора и стигнаха до фоайето. Найджъл изникна сякаш от никъде и те се сепнаха, прикривайки уста с ръце, докато той ги извеждаше навън. И двамата сдържаха смеха си, докато вратата не се захлопна зад гърбовете им. Чак тогава прихнаха и почти тичешком се отдалечиха от къщата, напразно опитвайки се да заглушат кискането си.

Джак я натика под тентата над гаражната врата, от другата страна на къщата, и те най-после дадоха воля на смеха си. Харпър имаше нужда от разтоварване и се почувства сто пъти по-облекчена, когато кикотът й заглъхна. Всичко беше толкова абсурдно.

Те бяха ужасни. Може би с изключение само на дядото на Джак. Ала дори и той очевидно бе изтъкан от предразсъдъци и прекалено бързо съдеше хората, но не и когато това наистина беше важно. Защо не насочеше проницателните си преценки към Лони и нейните разглезени, непоносими деца? При все това… те бяха семейството на Джак. Той се нуждаеше от тях, ако искаше да успее в новия си в живот. Или поне се нуждаеше от това, което те можеха да му осигурят. Името Феърбанкс можеше да отвори всяка врата, недостъпна за обикновените простосмъртни — като самата нея.

— Какво мислиш за тях? — попита Джак, след като смехът им заглъхна. — На теб… хареса ли ти… компанията им? — попита той, повдигайки вежди.

— Те не са като семейство Галахър — леко се усмихна тя. Вдигна ръка и отмести кичур коса от челото му. — Но те са твоето семейство. Дядо ти е загрижен за теб, мога да се закълна в това. Той иска да ти помогне да се приспособиш. Да се научиш. Да успееш. Мисля, че би трябвало да му позволиш.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Добре. — Той преплете пръсти с нейните. — Кога мога да остана насаме с теб? — прошепна на ухото й и тя потръпна. — Искам да е още сега.

— Знам — простена Харпър. — И аз го искам. Но не желая да ставам причина за раздор между теб и дядо ти. — Веждите му се мърдаха нагоре-надолу, което означаваше, че той се опитва да си обясни думата. Тя му се усмихна с обич, повдигна се на пръсти и го целуна. — Ще те взема утре и ще ти покажа още малко от Мисула. А след това ще отидем за няколко часа в апартамента ми. — Усмихна му се многозначително.

— Няма да е достатъчно. Искам цялата нощ.

Харпър се засмя.

— Добре, ненаситнико! Но засега ще се наложи да се задоволим с това, което имаме. Не можеш да прекарваш всеки час от деня с мен. Десет хиляди книги все още те очакват да ги прочетеш. — Смигна му и той се ухили, но изглеждаше разочарован.

Тази раздяла е мъчителна и за мен, Джак.

Той въздъхна и отстъпи крачка назад.

— Добре. Някой ден ще имам собствена къща и ти ще дойдеш да живееш там с мен и нито една нощ няма да прекараме разделени.

— О, Джак! — пресекливо изрече тя, притисна се в него, целуна го, вдъхна го.

Неговата невинна простота. В момента той толкова много искаше това. Но тя отново се запита как промяната му, сливането и смесването с обществото ще го промени като цяло, ще промени желанията му. Знаеше, че няма да е честно от нейна страна да не му позволи да си тръгне, ако накрая се окаже, че неговата промяна означава той да се раздели с нея.