Оцеляване

Глава 33

Бялата кола, която бе видял, че стои паркирана до къщата на Дрискол, беше изчезнала, което означаваше, че и Дрискол го няма. Джак наблюдава няколко минути къщата откъм слабо осветената гора, за да се увери, че няма да види движение зад някой от мръсните прозорци. Погледът му се отмести към дърветата и той присви очи на светлината, докато се взираше по-внимателно в клоните, търсейки онова малко проблясване на нещо, чието място не беше тук. Не го видя, но денят беше мрачен и облачен и той не беше сигурен, че ще различи камерата, дори и да имаше такава.

Налагаше се да рискува.

Беше прекарал последните няколко дни, припомняйки си нещата, които му беше казала червенокосата жена, усещанията и въпросите, които тя бе събудила в него. Имаше чувството, че тя го лъжеше, но не познаваше достатъчно добре света, за да го проумее. Но инстинктът му подсказваше, че всичко водеше към Айзак Дрискол.

Айзак Дрискол беше единственият източник на информация за Джак. Айзак Дрискол беше единственият, който му обясняваше какво се случваше в света отвъд гората — кое беше безопасно и кое не, от кого и какво да се пази и да стои по-далече. Той беше дал на Джак подслон, топлина, за да има къде да се приюти.

Ами ако Айзак Дрискол беше луд?

Ами ако той лъжеше?

Но защо ще го прави? Джак не можеше да отгатне причината и се зачуди дали само това, че си задаваше този въпрос, не означаваше, че лудият беше той? Не смяташе така.

Той бе обмислял и преди дали да не се опита да отиде до града, колкото и далече да е от тук, колкото и дни или седмици да му отнеме вървенето. Старият му страх от врага, който убиваше децата, вече би трябвало да е останал зад гърба му. Джак вече не беше дете. Той беше мъж. Тялото му беше яко и мускулесто. Знаеше как да си служи с оръжие. Можеше да се бори. Можеше да убива, ако се наложи.

Ала винаги когато го бяха спохождали подобни мисли, той се бе разубеждавал. Въпреки че беше самотен, намираше някакво спокойствие в своя живот и му се струваше, че няма основателна причина да загърби всичко, което познаваше, за да попадне в един свят, в който се води война. Той все още се бореше и се опитваше да оцелее, защото природата винаги може да те изненада, но се бе научил да се подготвя за зимите, колкото може по-добре и беше господар в своя малък свят. Защо да рискува?

Но сега…

Сега нещата се бяха променили и Джак трябваше да знае.

Той се движеше бързо от едно дърво към следващото, като вълк сред сенките, докато продължаваше да търси камери или какъвто и било необичаен предмет, нещо, което никога досега не беше търсил, когато бе идвал тук, за да се срещне с Дрискол. След като дълго наблюдава къщата, Джак нахлузи плоските обувки и се запъти през снега, сякаш беше дошъл да размени нещо. Не мислеше, че Дрискол си е у дома, но предпочиташе да е сигурен, преди да проникне в хижата му.

В торбата, която беше преметната на гърба му, имаше шапка, ушита от мека заешка кожа, и щеше да каже на Дрискол, че иска да я смени за кибрит, ако мъжът си беше у дома.

Стъпваше настрани, докато изкачваше стъпалата, не свали плоските си обувки, за да не остави отпечатъци. Почука на вратата, облечените му в ръкавици ръце приглушиха звука, но не чак толкова, че Дрискол да не може да го чуе. Джак изчака още малко, преди отново да почука, за да бъде сигурен. Когато отново никой не отговори, натисна дръжката, но вратата беше заключена. Остана така около минута, опитвайки се да измисли как да отвори вратата, без да я разбива. Не му хрумна нищо, затова се спусна обратно по стъпалата и заобиколи къщата, като пътьом опитваше всеки прозорец. Вторият страничен прозорец поддаде, когато Джак го бутна по-силно.

— Да — промърмори той, развърза обувките и ги остави на земята.

След минута вече стоеше във всекидневната на Дрискол.

Разходи се из стаята, без да издава никакъв звук. Знаеше как да бъде тих и бърз. Животът му зависеше от това. В голямата стая нямаше никой и кухненската ниша беше празна. Джак издиша дълбоко и се озърна. Всичко изглеждаше така, както винаги, когато бе идвал тук за размяна. С изключение на… той зърна купчина тетрадки върху малката маса до единствения стол. Отвори най-горната и оттам се изплъзнаха няколко снимки и паднаха на пода. Джак започна да сваля ръкавиците си от еленова кожа, когато изведнъж се спря, лицето, което гледаше насреща му отдясно на крака му… беше познато. Беше го виждал и преди да се взира в него от гладката и бистра водна повърхност. Освен това познаваше дрехите. В момента беше облечен с тях. Смаян, младият мъж се наведе и посегна към снимката, обърна другите и застина, когато видя, че той беше на всичките.

Бавно се изправи, преглеждайки снимките, в главата му сякаш започнаха да жужат буболечки и кожата му изстина. На една от снимките той влачеше елен през гората, оставяйки дълга кървава диря след себе си, на друга седеше на скала на брега на реката и почистваше люспите на една риба. Преглеждаше ги все по-бързо, примигвайки удивено. Те го връщаха назад във времето, когато беше малко момче, все още със същите дънки, с които беше облечен в нощта, когато го бяха взели и се бе събудил на ръба на скалата. Пъп се виждаше на повечето. Дрискол бе знаел, че той не е див звяр. Знаел е, че принадлежи на Джак. Беше го убил нарочно.

Джак стисна снимките, дълбоко объркан и разтърсван от гняв. Захвърли ги настрани и зачете най-горния дневник от купчината… за опосума, елена и вълка. Всички дневници бяха едни и същи. Прочете няколко бележки от тях и в гърлото му заседна корава буца. Натика снимките в джоба си — те бяха негови, доказателство за всичко, което бе направил, за да оцелее. Докато ги гледаше, се връщаше към онези отдавна отминали времена и му се завиваше свят. Повдигаше му се.

Остави дневниците на мястото им, после се изправи, сграбчил косата си с ръце. Дрискол го бе наблюдавал. Беше го наблюдавал и не му беше помогнал. Усети как в гърлото му се надига животински рев, но той го преглътна, застави се да остане неподвижен, вместо да изпотроши всичко в къщата на парчета, да изпочупи мебелите, да…

Чу шум откъм спалнята и приклекна, от гърлото му се изтръгна ниско ръмжене, прекалено тихо, за да бъде чуто. Извърна глава, наостри уши, подуши въздуха.

Изпусна бавно дъх. Само шумолене на птица в близката далечина.

Изправи се бавно и отиде в спалнята със сковани крака, като дънери на дървета. Стаята беше празна. Джак пристъпи до скрина и започна да отваря чекмеджетата едно по едно, търсейки нещо, без да знае какво точно. Отвори и чекмеджето на шкафчето до леглото. Вътре имаше лист хартия, върху който бяха нарисувани някакви форми… три квадрата, две кръстчета, вълниста линия и отдолу се виждаше някаква дума, която той не знаеше. Смяташе, че знае какво означава тази рисунка, но в момента не искаше да мисли за това, въпреки че в гърлото му отново се надигна онази горчилка и пак му се догади.

До картата имаше малко листче хартия, на което най-отгоре бе написано „Закусвалнята на Пег“. По-надолу бяха изброени яйца и бекон и до всяко се виждаше цената. „Закусвалнята на Пег“? Нима закусвалните работеха по време на война?

На Джак не му се вярваше.

Затвори чекмеджето толкова силно, че малкото шкафче едва не се прекатури.

Младият мъж огледа стаята, опитвайки се да разбере поне нещо, когато забеляза окачената над скрина на Дрискол картина, тази, за която той постоянно дърдореше. Джак си припомни очите му и как те се бяха изпълнили с толкова голямо… вълнение. Бавно се приближи и застана пред нея, вече пораснал и възмъжал, за разлика от последния път, когато я бе видял. Тогава беше малко момче, не много по-високо от скрина.

Погледът му се отмести към воюващите мъже, които стискаха копия, щитове и… лъкове и стрели. Какво му бе казал Дрискол преди толкова много време?

Оцеляването е най-великото обучение.

Мозъкът му отново зажужа, той не можеше да улови мислите си. Отново се озърна, но не видя нищо друго. Но и това, което вече бе видял, му беше достатъчно. Достатъчно, за да му подскаже, че тук ставаше нещо ужасно. Нещо, което щеше да преобърне целия му свят с краката надолу.

Отново.

Напусна къщата по същия начин, по който бе влязъл, затвори прозореца зад себе си и пое към шосето. Досега винаги бе стоял по-далече от него, защото така му бе казал Дрискол. Дрискол му бе казал много неща. Прекалено много. Главата го болеше, цялото тяло го сърбеше, но той пренебрегна чувствата, загърна се по-плътно с тежкия кожух и продължи да върви. Стигна до някакъв път и пое по него, вървя с часове, докато не стигна до друг път и след това до още един. Не го задминаха никакви коли, но той беше готов да се скрие, ако се бяха появили.

Третият път го отведе до едно по-голямо шосе, направено от нещо твърдо. Опря плоските си обувки на едно дърво и се скри зад ствола му, докато някаква кола приближаваше. Показа се отново чак когато колата се превърна в малка точка в далечината. Отново закрачи, криейки се всеки път, когато чуеше шум от приближаваща кола, и се показваше, след като отминеше.

Не след дълго колите започнаха да се появяват на всеки няколко минути и Джак зърна зад хълма да надничат върховете на високи сгради.

Беше гладен и жаден, беше вървял с часове, но продължи да крачи към сградите с разтуптяно сърце, сякаш вървеше към смъртта си. И може би наистина бе така. Имаше чувството, че душата му умира с всяка крачка, с всяка кола, която профучаваше покрай него, а шофьорите изобщо не изглеждаха уплашени, дори се смееха.

Когато Джак навлезе в Хелена Спрингс, вече беше привечер, светлините на града примигваха и ярко светеха. Той се зачуди дали не сънува. Дали не е заспал на брега на реката под сгряващите лъчи на слънцето и когато по-късно се събуди, Пъп ще близне лицето му, подсказвайки му, че е време за лов.

Хелена Спрингс, повтори той наум, когато прочете табелата. Звучеше като нещо, което отдавна бе познават, но не беше сигурен. Той бе живял в Мисула заедно с неговата бака. А Мисула беше в Монтана. А Монтана беше в Съединените щати.

А Съединените щати бяха в… света. Това беше всичко, което знаеше. Неговата бака веднъж му бе дала глобус и той беше научил, че на света имаше и други места, знаеше, че земята е кръгла, но останалото не помнеше.

Мушна се в един тъмен вход, гледайки към отсрещната страна на улицата, където над сграда висеше надпис със същото име, както върху листчето хартия в дома на Дрискол: „Закусвалнята на Пег“. Вътре беше ярко осветено и една жена с розова рокля и престилка стоеше зад тезгяха и наливаше нещо на хората, застанали пред нея. Отстрани се виждаше стъклена витрина, пълна с… пайове. Очите му бавно се местеха, зрението му се замъгли. Край една от масите до прозореца седеше майка с малко момче, което пъхаше някаква храна в устата си. Хамбургер. Знаеше какво е това — спомняше си, че и той бе ял — и макар че главата му се маеше, тялото му се бунтуваше и стомахът му шумно изкъркори. Майката на момчето се усмихна на нещо, което то току-що бе казало, взе своя сандвич и отхапа от него.

Джак беше гладен. Гладен, наранен и самотен.

Изплашен. Объркан.

Някакъв звук заклокочи в гърлото на Джак, какъвто никога досега не бе издавал.

Една двойка мина покрай закусвалнята, държаха се за ръце и разговаряха, мъжът отметна глава назад и се засмя на нещо, което жената каза.

Нямаше никаква война.

Никакъв враг.

Това беше тих град в една мирна, спокойна вечер.

Джак го бяха излъгали.

Измамили.

Защо, защо, защо?

Светът започна да се върти.

Той се свлече на земята, обхвана главата си ръце и тялото му се разтресе. Всичко е било лъжа.