Оцеляване

Глава 26

Харпър почука на вратата, която вече й беше позната.

Отстъпи назад, сърцето й прескочи няколко удара, както, изглежда, правеше винаги когато скоро щеше да го види. Вратата се отвори, той застана на прага и се взря в нея. Изражението на лицето му не беше толкова предпазливо, както предишните два пъти, когато беше дошла без предупреждение. Не че имаше някакъв начин да го предупреди, освен с шума от мотора на пикала й няколко минути преди да пристигне, но…

— Здрасти.

— Здрасти.

Тя бръкна в голямата чанта, която висеше от рамото й, и извади тетрадките, принадлежали някога на майка й.

— Тези са твои.

Върху лицето му пробяга изненада.

— Не са мои. Аз само ги намерих. Твои са.

Харпър поклати глава и извади една книга от чантата си. Подаде на Лукас екземпляр на „Граф Монте Кристо“ и видя как в очите му проблесна радостна изненада.

— Освен това смятам, че би искал и тази книга, за да можеш да разбереш по-добре написаното в тетрадките.

Той не понечи да откаже книгата, както го бе сторил с тетрадките. Вместо това взе романа и го притисна към гърдите си като някаква скъпоценност.

Харпър погледна над рамото му към светлините от огъня, танцуващи по стените.

— Може ли да вляза? Няма да остана дълго.

Той не отговори, но отстъпи назад, тя влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Харпър остави тетрадките върху празното легло, което беше най-близо до вратата. Погледът му се задържа за миг върху тях, преди да срещне нейния.

— Искам да задържиш тетрадките на майка ми.

— Защо?

— Защото… мисля, че те са били важни за теб.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена въздъхна и пристъпи по-близо към него.

— Не съм сигурна какво искам да кажа. Аз просто… имам такова чувство. — Поклати глава. — Невинаги следвам шестото си чувство, интуицията си или както там го наричат, но мисля, че тези тетрадки ти принадлежат, и това е всичко. Не съм се замисляла по-надълбоко. Донесох ги тук и се надявам, че това е добре. Освен това този следобед открих нещо и исках… ами исках да те попитам за него, да разбера какво мислиш, защото…

— Харпър.

Той изрече името й, без нито дума повече, но в тона му се долавяше нежна настоятелна нотка — по-бавно, дишай, опитвам се да те разбера, сякаш искаше да й каже — и тази една дума беше достатъчна, за да секне безцелният й брътвеж и да се овладее. Имаше чувството, че той отгатва мислите й така, както от дълго време никой не го бе правил, макар че невинаги разбираше думите й.

— Агент Галахър ми се обади днес следобед и ми каза, че са намерили доказателство, че родителите ми са били простреляни.

— Простреляни? Със… стрела?

— Не, не. С пистолет.

— Мислех, че са загинали при автомобилна катастрофа.

Харпър седна на леглото до неговото, металните пружини леко изскърцаха.

— Винаги съм вярвала в това. Винаги съм предполагала, че ние тримата сме преживели злополука и колата никога не е била намерена. Вярвах в това през целия си живот. Макар че местоположението е странно. — Тя смръщи вежди. — Намирането на колата на дъното на онзи каньон потвърждава това. Аз съм толкова, толкова объркана и… не знам какво да мисля. — Замълча за миг. — Виждал ли си някого близо до мястото на злополуката? Или нещо друго, което би могло да обясни какво се е случило с тях?

Лукас направи няколко крачки до леглото си и се отпусна върху него. Пружините му изскърцаха по-силно, отколкото на онова, върху което тя бе седнала. Сега тя го усещаше още по-осезаемо, коляното му беше само на няколко сантиметра от нейното, отблизо сякаш изглеждаше по-едър.

— Нямам отговори за теб. Един ден се спусках в каньона, когато на слънчевата светлина видях нещо да блести на дъното. Почти всичко беше покрито с клони и листа. Когато надникнах през прозореца на колата, аз… ги видях там. Медальонът беше на седалката. Капакът на багажника беше отворен и вътре имаше само една синя раница. Взех я със себе си и отново се покатерих горе. Няколко пъти се връщах там, не знам защо. Може би защото майка ти ми се струваше… истинска. Исках да… не знам, Харпър. Исках да й благодаря. Тя… думите… те ми вдъхнаха желание за живот.

Харпър примигна, очите й се наляха със сълзи. Той й бе казал, че е ходил при тях, за да не бъдат те сами, но го е правил също и за да не се чувства той самотен. Ти ми разбиваш сърцето, помисли си тя и дъхът й секна.

— Знаех си, че бях права.

— За какво?

— За това, че тези тетрадки трябва да принадлежат на теб.

Лукас се усмихна с онази непривична за него усмивка и Харпър също му се усмихна, пръстът й се плъзна по една от пружините.

— Какво научи от нея?

— От твоята майка? — Той се взря кратко през прозореца, очевидно сериозно обмисляйки въпроса й. После извърна очи към нея и попита: — Чела ли си я? Книгата, за която майка ти е говорила на учениците си?

— „Граф Монте Кристо“? — Харпър отново се усмихна. — Да, два пъти, а освен това съм гледала и филма.

— Има филм?

Тя се засмя. Харесваше й начинът, по който задаваше въпросите, по-скоро като твърдение, сякаш повтаряше нещо на себе си, което току-що бе научил, а не че искаше потвърждение.

— Да. Всъщност е много добър, което невинаги се случва, когато по книгите се снимат филми. Ти… някога гледал ли си филм?

Чувстваше се неловко да го пита, но толкова много й се искаше да узнае повече за него, а това никога нямаше да стане, ако не му задаваше всичките въпроси, които й хрумваха. Беше прекарала достатъчно време с него, за да знае, че той трудно споделеше нещо за себе си.

— Никога не съм гледал филм, но съм чувал за тях, когато бях хлапе. Но съм гледал телевизия.

Тя кимна.

— Филмът е също като телевизията, но на по-голям екран. — Колко е странно да кажеш подобно изречение на човек, който е приблизително на твоята възраст, ако правилно бе предположила. — Както и да е, „Граф Монте Кристо“ е един от любимите ми романи. Той е за отмъщението, но повече за прошката.

— Опитах се да разбера историята от това, което майка ти е написала за нея. И от въпросите, които тя е задавала. Преди не знаех тази дума „отмъщение“. Това означава да се чувстваш ядосан, а после да станеш спокоен. Но майка ти е била като теб. Мислила е, че историята е повече за прошката. — Лукас замълча. — Майка ти е смятала, че повечето хора са добри. Надявала се е, че учениците й също ще мислят така.

— А ти как мислиш?

Устните му леко се извиха.

— Аз един от нейните ученици ли съм?

— Разбира се, че си. Ти навярно си изучил мислите и идеите й, ценностите й по-отблизо, отколкото всяко едно от момчетата или момичетата от класа й.

Това, изглежда, му хареса.

— Може би. Но… не знам дали вярвам, че повечето хора са добри, а не лоши. Не мисля, че знам достатъчно за света извън онази единствена книга. А още дори не съм я прочел. Макар че майка ти ме накара да се почувствам…

Той я погледна въпросително, търсейки думата, затова Харпър услужливо му подсказа:

— Обнадежден? — тихо попита.

Очите му срещнаха нейните.

— Обнадежден — повтори той. — Да. Майка ти ми даде… надежда. Тя ме научи, че в света има и добро, и лошо. Преди това не го знаех.

— Което означава, че си мислил, че в света има само лошо?

— Аз… не бях сигурен. Дрискол мислеше така.

— Дрискол? — Харпър се намръщи. — Какво друго е мислил Дрискол?

— Не знам. Не ме интересува.

Той извърна глава. Очевидно не желаеше повече да говори за Дрискол. След секунда отново я погледна и младата жена килна глава, погледът й обходи лицето му. Той имаше толкова красиви очи — сини като залеза, със златисти точици, с бадемовидна форма и обрамчени от дълги, гъсти мигли. Очите му контрастираха със суровата мъжественост на останалата част от лицето му — загоряла от слънцето кожа, остри скули, квадратна челюст, покрита с брада. И очевидната мъжественост на силното му мускулесто тяло. Но тя не гледаше тялото му. Отказваше да го направи. И без това вече беше достатъчно разсеяна. Разтърсена. Смутена. Той не желаеше да говори за Дрискол, затова продължи да разпитва Лукас за самия него.

— В някои отношения ти може да познаваш моята майка по-добре от мен. Или поне… една различна страна от нея — каза Харпър, връщайки се към предмета, за който той, изглежда, се чувстваше удобно да говори. — Но за мен тя беше уют и дом, и неща, които не съм имала оттогава. — Погледна зад него, обмисляйки думите си. — Не знам, може би се страхувам, че ако ги прочета — кимна към тетрадките, — те ще замъглят по някакъв начин старите спомени за нея, а това ме плаши.

Той я огледа и тя не можа да разгадае изражението, което се настани върху лицето му.

— Какво? Защо ме гледаш по този начин?

— Защото ти си откровен човек. Виждам го. Чудех се… дали аз щях да мога.

Харпър не беше сигурна какво точно означава това, но го почувства като комплимент. Дори и да беше така, той не беше напълно прав.

— Невинаги съм откровена — изтърси младата жена. — Понякога тая в себе си разни неща. — Замълча. — Доста неща.

— Така ли? — Той изглеждаше смутен от признанието й и тя тихо се засмя. — Понякога говоря много, когато избягвам темата или пазя нещо за себе си.

Той се замисли над това и после се усмихна, все едно тя беше изяснила нещо, което го объркваше. Лукас наистина беше много сладък.

— Да пазиш чувствата за себе си, е различно от лъжата. Нали?

— Предполагам. А ти какво пазиш за себе си, Лукас?

Той изпусна дъха си, в който като че ли се прокрадна смях, а може би не.

— Въпросът е какво не пазя за себе си? Аз нямам друг избор.

Харпър се изчерви и леко се намръщи на несъобразителността си, която можеше да се сметне за нечувствителност.

— Въпросът беше глупав. Аз съм…

— Не беше глупав. Дърветата, птиците и всички горски животни знаят моите тайни. Понякога излизам навън и ги изкрещявам към планинските върхове. Те всички спират, за да слушат.

Тя тихо се изкиска.

— По-добре ли се чувстваш, след като ги споделиш? Дори и само на гората?

— Да. — Лукас й се усмихна и сърцето й се преобърна. — Опитай някой път.

— Може би ще го направя.

Двамата седяха там и се усмихваха един на друг, атмосферата бе натежала от това, което протичаше помежду им. Химия. Чувства. Дълбоко любопитство. Всички елементи на безспорната съблазън, която съществуваше между мъжете и жените, откакто свят светува. На танци и в ресторантите. В барове и офиси. В пещери и хижи насред дълбоката и тъмна гора.

— Както и да е — подхвана Харпър, стана и грабна чантата, която бе пуснала на пода до леглото, на което седеше, — донесох нещо и се надявам да ми помогнеш. Както и подкуп, за да не ми откажеш.

Веждите му се смръщиха.

— Подкуп?

Тя се усмихна.

— Нещо като заплащане. Но аз се шегувах. То е по-скоро подарък, без никакви условия.

Извади бутилката оранжада от чантата, ухили се на Лукас и я размаха във въздуха.

Очите му се ококориха и засияха от радост.

— Оранжева напитка с мехурчета. Оранжада.

— Да.

Харпър завъртя бавно капачката, за да не закипи и да се излее навън, и му я подаде. Той я гледа за секунда, наклони бутилката и отпи голяма глътка. Отпусна шишето, изражението върху лицето му далеч не беше впечатлено. Задържа бутилката пред себе си, отново я огледа и преглътна с видимо усилие, като леко потръпна. Очевидно отвратен.

— Не е толкова хубаво, колкото си спомняш? — попита тя, сподавяйки кикота си.

— Не… съвсем.

Харпър прихна. Не можа да се сдържи. Искаше да го целуне и да вкуси оранжадата на устните му. Побърза да отпъди мисълта.

— Както и да е, ето за какво се нуждая от помощта ти.

— Какво е това?

— Това е карта.

Тя отиде до масата, където се бяха хранили последния път, когато беше тук, седна на един от столовете, разстла картата отгоре и остави химикалка до нея.

Вече се бе смрачило и Лукас се забави малко, за да запали двете свещи до прозореца. Донесе ги на масата, за да виждат по-добре. Настани се на стола редом с нея и погледна картата.

— За какво ти е нужна помощта ми?

— Мислех, че може да е полезно да отбележим някои места върху картата за агент Галахър. Трябва да направя нещо, за да помогна да се разреши убийството на родителите ми. — Студени тръпки плъзнаха по гръбнака й. Още не можеше да повярва, че изрича тези думи или че те са верни. Моите родители са бил убити. Това в действителност не бе направило загубата по-остра, нито бе усилило внезапно мъката и болката от загубата им. Но бе запалило пожар в душата й. Беше получила отговор на въпроса къде, който си бе задавала през целия си живот, а сега пред нея имаше два, които не бе очаквала: кой и защо? Тръсна леко глава, за да се върне в настоящето. — Но, хм, преди това бих искала да ми помогнеш.

— Добре.

Тя взе червената химикалка и се наведе над картата, препъната така, че да се виждат Мисула и околните райони.

— Добре, значи, това е магистралата от Мисула до Хелена Спрингс.

Харпър очерта с химикалката трасето на магистралата. Имаше също няколко неназовани пещери на няколко километра от магистралата, които винаги беше смятала, че туристите търсят, но предположи, че това не беше съвсем точно, имайки предвид къде бе намерена колата на родителите й.

Отмести поглед към друга област от картата.

— Тук приблизително се намира хижата на Дрискол. — Очерта квадрат върху дивата пустош. — А тук е твоята — рече Харпър и очерта още един квадрат близо до къщата на Дрискол. Погледна Лукас и видя, че той е смръщил вежди и се е съсредоточил върху това, което тя правеше. — Добре — продължи Харпър, — това е река Оулуд. — Проследи дългата лъкатушеща линия, която представляваше участъка от реката, тръгвайки от магистралата, свързваща Мисула с Хелена Спрингс, и продължавайки надолу покрай хижата на Лукас и отвъд нея. — А ето тук е била намерена колата на родителите ми — рече тя и отбеляза с хикс отдалеченото място надолу по реката, близо до подножието на група планини.

— Добре — кимна Лукас и леко приближи главата си към нейната.

Светлината на свещите примигваше и внезапно обстановката стана интимна със сведените им една до друга глави, с приглушените гласове, с които говореха, с факта, че на километри наоколо нямаше жива душа. Тя се зачуди какви ли щяха да са устните му, ако я целунеше, и дали той изобщо знаеше какво да прави.

— Добре — повтори младата жена, гласът й беше почти шепот, доста по-задъхан, отколкото й се искаше.

Прокашля се, топлината бавно плъзна от шията, сетне се разля по крайниците й с внезапност, която я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той, когато тя разтри горната част на ръцете си.

— Не. Не. Аз… — Тя се съсредоточи отново върху картата, опитвайки се да насочи мислите си към това, което правеха. — Добре, ето тук горе… — потупа с химикалката по дивата местност между магистралата, свързваща Хелена Спрингс, Мисула и река Оулуд — е районът, където обикновено водя туристите. И където основно търсех колата на родителите си.

Допря до устните си горния край на химикалката и леко го захапа.

— Защо? — попита той, а когато Харпър го погледна, видя, че погледът му е прикован към устата й.

Свали химикалката, очите им се срещнаха и неговите леко се разшириха, преди да ги извърне.

— Защо? Ах, ами защото мястото е добро за къмпинг и лов, но най-вече, защото шосето, по което смятах, че са пътували, е наблизо. Туристите, които ме спасиха, не можаха да кажат точно къде са ме намерили, но властите ни взеха от тук — каза тя, потропвайки по картата. — Всичко сочеше, че колата на родителите ми е била в този район. Всъщност никога не съм търсила по-надалече, защото реката завива тук — тя отново почука по картата — и се влива в Еймити Фолс. Аз очевидно не съм пропаднала в близо стометров водопад, иначе щях да бъда мъртва. Хеликоптерите също са започнали първоначалните си търсения тук. — Харпър замислено потупа химикалката по зъбите си. След миг въздъхна обезсърчено. — Във всеки случай аз все още не знам какво общо има всичко това с убийството на родителите ми. Просто си помислих, че ако го начертая, това може да ми помогне по някакъв начин.

Лукас остана мълчалив, очите му бяха вперени в картата пред тях, пламъкът на свещта примигваше над нея, карайки върховете и долините, които може би таяха отговорите на много въпроси, да танцуват около тях сред светлини и сенки. Когато той отново срещна очите й, изражението му беше мрачно, а в стиснатите му устни се долавяше някакво тревожно предчувствие.

— Мисля, че видях хеликоптерите, които търсеха твоите родители. И ако са били наистина те, тогава аз съм бил оставен тук през същата нощ, в която твоите родители са били убити.

Силен шок прониза Харпър.

— Как така… Сигурен ли си? Това ми се струва… не знам, прекалено голямо съвпадение.

— Никога повече не видях хеликоптери. Онези летяха точно над това място — посочи той към мястото на картата, където тя винаги бе смятала, че колата на родителите й е катастрофирала.

Погледът на Харпър остана прикован в мястото, където показалецът му бе потупал за миг, преди тя да го погледне. Младата жена беше напълно смаяна. Как беше възможно двамата да са се озовали на това място в една и съща нощ? Нея я бяха спасили. Него… не.

— Аз, ъ… — Той стисна устни, очите му бяха като тъмни бездънни кладенци на мигащата светлина на свещите. — Аз те излъгах. Излъгах и агента.

Тя примигна.

— Излъгал си? — прошепна и страхът се надигна в нея. — За какво?

— За името ми. Името ми не е Лукас. То е Джак.