Оцеляване

Глава 36

Домът на Марк и Лори Галахър представляваше очарователно ранчо в края на извитата алея за коли, около която се простираха гори. Харпър спря отпред, угаси мотора и погледна към Джак, който седеше до нея, сложил длани върху бедрата си. Първия път, когато го беше видяла в офиса на шерифа — което сега й се струваше, че е било преди цяла вечност, — той седеше по същия начин. Сега вече знаеше, че според езика на тялото това издаваше нервност. Той се подготвяше за това, което му предстоеше.

Младата жена се пресегна и сложи ръка върху неговата, сплитайки пръстите им.

— Всичко ще бъде наред.

Той нервно й се усмихна.

— Ами ако сгреша нещо? Никога не съм ходил на вечеря в дома на друг човек и нямам представа какво се прави.

— Джак, тези хора го знаят. Те са те поканили и искат да си с тях. Няма да съдят маниерите ти на масата. Просто прави това, което и другите правят.

Той кимна, но не изглеждаше убеден. Тя стисна ръката му, а после грабна торбите, които бе оставила на задната седалка.

Джак погледна към торбите по същия начин, както когато ги бе видял за пръв път — със смесица от любопитство и притеснение, но я последва, когато тя отвори вратата на пикапа и излезе навън.

Харпър се усмихна, когато пристъпиха на предната веранда, украсена с два вечнозелени храста в големи делви от двете страни на вратата, сред чиито клони блещукаха разноцветни лампички. Върху вратата се виждаше голям венец. Тя почука, после отново улови ръката на Джак и го дари с окуражаваща усмивка. Щом щеше да се завръща в този свят, се налагаше да започне отнякъде и най-доброто място — смяташе тя — беше домът на хора, които разбират неговото положение и ще направят всичко по силите си, за да се чувства той удобно.

Досега единственото нещо, което той бе направил, беше да се разходи с нея с пикапа из града, докато тя му показваше различни магазини и сгради. Знаеше, че има милион въпроси, виждаше го в изражението му, което се менеше от шок до пълно объркване, радост и отново шок. Обаче той не я попита нищо и Харпър предположи, че попива всичко, опитвайки се да разбере сам нещата — или може би съживяваше спомени за това, което знаеше, и ги прилагаше към конкретния контекст. Не само това, но и трябваше да се пребори с факта, че е бил изоставен, използван, лъган по начини, които тя все още не разбираше. Имаше толкова много въпроси без отговор за това, което се бе случило с него. Без да се споменава случилото се с майка му и Дрискол. Всичко беше прекалено много. Харпър не желаеше да го пришпорва. Той сигурно беше напълно объркан и изумен.

Вратата се отвори и агент Галахър застана усмихнат на прага.

— Влизайте. Джак, Харпър. Честита Коледа!

— Честита Коледа, агент Галахър! — отвърна Харпър и прекрачи прага, следвана от Джак.

— Моля те, вие сте в дома ми. Никакъв агент Галахър. — Той се усмихна. — Наричай ме Марк. И елате да ви запозная с Лори. Тя е в кухнята.

Те последваха домакина през вестибюла и надолу по коридора.

— Набързо ще сложа тези под елхата. Почакайте за секунда. — Той взе пакетите от ръката на Харпър и влезе във всекидневната, красиво украсена за празника, с ярко осветена елха в ъгъла, а след това се върна при тях в коридора. — Ето, направо, оттук — посочи и ги въведе в голяма открита кухня в дъното на коридора.

Привлекателна жена с права, дълга до раменете руса коса, препасала червена престилка, вадеше нещо от фурната. Обърна се, остави тавата върху плота и лицето й засия в усмивка, когато ги видя.

— Лори, това са Харпър и Джак — представи ги Марк, а домакинята свали кухненската ръкавица и заобиколи острова в средата.

— Госпожо Галахър — рече Харпър, поемайки ръката й, — благодаря ви, че ни приемате в дома си!

— Благодаря, че дойдохте, скъпа! Ние сме толкова щастливи да сте наши гости. — Тя стисна ръката на Харпър, сетне подаде ръка на Джак, който я пое някак си колебливо, — Весела Коледа! Моля ви, наричайте ме Лори.

Отново се усмихна и въпреки че усмивката й беше ярка, в очите й се прокрадваше тъга, която не можеше да се сбърка, а съвсем лекото зачервяване около тях подсказваше на Харпър, че тяхната домакиня наскоро бе плакала.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — попита Марк. — Приготвил съм от моя специален яйчен пунш.

— Разбира се — кимна Харпър. — С удоволствие бих пийнала една чаша.

— Аз също — присъедини се Джак с неуверено изражение.

Харпър скришом сграбчи ръката му и я стисна.

— Вие тримата вървете във всекидневната, докато аз довърша ордьоврите — каза Лори.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Харпър.

Лори се поколеба и погледна към плота.

— О, разбира се, ако нямаш нищо против. Просто трябва да подредя няколко ордьовъра върху подносите.

— Страхотно. С това определено мога да се справя.

— Ела с мен, Джак — предложи Марк. — Количката с напитките е във всекидневната. Харпър, твоето питие ще те очаква.

Джак погледна назад, докато излизаше от стаята след Марк, и топла вълна на нежност я обля, когато видя несигурното му изражение. Той се чувстваше удобно с нея, повече, отколкото с всеки друг. Повече от всички други на света, осъзна младата жена и се изпълни с чувство на дълбока гордост.

Лори й обясни какво трябва да свърши и двете се увлякоха в непринуден разговор, докато се опознаваха една друга. Лори обясни на своята гостенка как напредва приспособяването им след преместването от слънчевата Калифорния към потъналата в сняг Монтана. Лори Галахър беше сърдечна и мила жена и Харпър много я хареса още на десетата минута. Сърцето й се късаше от мъка при мисълта, че такава прекрасна майка бе изгубила единственото си дете.

Двете жени отнесоха двата подноса с ордьоври във всекидневната, където Марк и Джак стояха до коледната елха, всеки с чаша яйчен пунш в ръка. Марк им помогна да оставят подносите, след което им връчи по една чаша.

— Честита Коледа! Благодаря и на двама ви, че сте наши гости и донесохте радост в дома ни!

Погледна към съпругата си и помежду им премина сянка на тъга, преди и двамата да се усмихнат и да надигнат чашите си. Харпър и Джак също вдигнаха своите и Харпър отпи глътка от гъстата млечна течност с няколко капки алкохол. Беше доволна, че е съвсем малко. Не беше много по пиенето и ако имаше повече алкохол, питието щеше да бъде прекалено силно за нея.

Докато сваляше чашата от устните си, погледна към Джак, който тъкмо бе отпил. Върху лицето му се изписа неподправен ужас, преди да се задави и струя яйчен пунш да се изстреля от устата му, докато кашляше и се опитваше да си поеме дъх.

Харпър взе чашата от ръката му, Марк се зае да го потупва по гърба, а Лори се спусна към него със салфетка. Той я взе, избърса устата си, а очите му се насълзиха от силната кашлица.

— О, боже! — възкликна Лори. — Добре ли си? Ей сега ще ти донеса чаша вода. Сигурно пуншът е попаднал в трахеята ти.

Тя изхвръкна от стаята, а Марк спря да го тупа по гърба. Джак се изкашля още един път и пое дълбоко дъх.

— Какво е това? — попита той, оглеждайки чашите в ръцете на Харпър, сякаш тя държеше два големи бокала с отрова, от която той току-що бе отпил.

— Само сметана и яйца, и ами…

Харпър погледна безпомощно към Марк, който й хвърли смутена усмивка.

— Би трябвало да се досетя, че не си свикнал с подобен вкус — каза Марк.

Лори се върна в стаята и подаде на Джак чаша вода. Той я пое с благодарен поглед, преди да я наклони към устата си и да я изпие на три бързи глътки. Джак за последен път потръпна, а Харпър остави двете чаши на масата и внимателно огледа подносите с храна. Имаше няколко вида сирене, но също и зеленчуци и крекери, малко ядки и сушени плодове. Въздъхна облекчено. За Джак имаше богат избор от храна, която нямаше да му причини стомашни смущения. Поне се надяваше. Не беше медицинско лице, но неговата диета беше доста ограничена и тялото му вероятно щеше да реагира зле на храни, с които не беше свикнал.

По дяволите, трябваше по-рано да се сетя за това, упрекна се тя. Съдейки по изражението върху лицето на Марк, и той си мислеше същото.

— Защо да не отворим подаръците, преди да пристигнат Пам, сестрата на Лори, и нейните две момчета — предложи Марк и ги поведе към елхата.

Харпър разбра, че той се опитва да разсее притеснението на Джак, задето се бе задавил с пунша и го бе изплюл. Всъщност Джак не изглеждаше точно притеснен — все още, — а по-скоро обиден, че се бяха опитали да го отровят на Коледа. Но Джак беше стеснителен, много скоро щеше да се запита дали не бе направил нещо погрешно и тогава със сигурност щеше да се притесни. Не че бе извършил нещо неуместно, имайки предвид, че те трябваше по-добре да обмислят някои неща, но независимо от това Джак щеше да се зачуди и Харпър се зарадва на решението на Марк по-бързо да се заемат с нещо друго.

— Страхотна идея, Марк — подкрепи го Лори и се запъти към торбите под дървото, оставени по-отзад.

Харпър грабна купчината подаръци, които бе донесла, и отиде при Джак, за да му даде неговия. Завари го да стои пред дървото с изражение на пълно объркване на лицето, докато разтриваше „игличките“ на изкуственото дърво между пръстите си. Наклони се напред и колебливо помириса.

— То не е истинско — прошепна тя, навеждайки се към него.

Той я погледна.

— Не е истинско ли?

— Да, то е, хм, направено от…

Пластмаса? Найлон? Харпър всъщност нямаше представа.

Веждите на Джак се смръщиха, но в следващия миг пръстите му напипаха една от примигващите лампички и той леко я докосна, сякаш мислеше, че ще го опари.

— Те са като мънички звезди, достатъчно студени, за да ги държиш в ръка — промърмори той.

Изглежда, му харесваха и устните на Харпър се извиха в лека усмивка, докато го наблюдаваше. Взираше се в него, изучавайки изражението на детинска почуда върху силното му красиво лице. Аз съм влюбена в него, помисли си младата жена. Беше прекалено бързо, прекалено скоро, прекалено рисковано в много отношения, прекалено… о, имаше толкова много „прекалено“, но беше истинско и реално. Обичам те, каза си, докато той се взираше в изкуственото дърво, а върху лицето му бе изписана смесица от благоговение и удивление. Силата на чувствата й едва не извика сълзи в очите й.

Кога се бе случило? — запита се тя, опитвайки се да определи точния момент, когато се бе влюбила. Трябва да е бил… важен и съдбовен миг, нали? Но, не, осъзна замечтано, не беше един-единствен миг, в който времето беше спряло. Беше красив низ от моменти, всеки един отварящ сърцето й за него малко по малко. И този беше един от тях. Да наблюдава Джак под блещукащите светлини на първото му коледно дърво, беше като внезапно откровение. Понякога чудесата — като любовта — се случваха тихо. Кротко. Без шумни фанфари. Без ослепителни светкавици. Защото истинските чудеса не се нуждаеха от такива неща. Очите им се срещнаха и сърцето й запя. Обичам те, отново си помисли Харпър. И това беше колкото обикновено, толкова и вълшебно.

— Ето — прошепна тя и погледът му се сведе надолу, когато тя сложи опакования подарък в ръцете му.

Той примигна насреща й, сетне огледа пакета, увит в яркочервена лъскава хартия, завързана с панделка в бяло и червено, и лицето му се озари от изражение на истинска радост.

— Благодаря ти! — промърмори той. — Харесва ми.

Тя тихо се засмя.

— Вътре има нещо.

— Вътре?

Той преобърна пакета в ръцете си.

— Никога ли досега не си получавал подарък, Джак? Дори когато си бил дете?

Той поклати глава.

— Не.

Сърцето й се сви — дори тя, детето от приемните семейства, бе получавала няколко подаръка за Коледа, — но не искаше да го накара да се почувства странен, затова се усмихна.

— За мен е чест да ти връча първия подарък. Хайде да седнем и да го отвориш.

Лори бе взела нейните торби и се бе настанила на дивана, а останалите се присъединиха към нея, като си подаваха подаръците. Джак ги наблюдаваше, първата сянка на несигурност се появи в очите му. Харпър знаеше какво си мислеше — че той няма какво да им даде. Трябваше да му помогна с цялата тази работа с подаръците. Не бе предвидила, че той ще се почувства зле, задето не участва на равни начала. Господи, наистина се налагаше да започне по-внимателно да обмисля ситуацията му. Трябваше да се досети, че след като наблюдаваше всичко толкова отблизо, той ще изпита силно желание да се включи. Тя едва бе започнала да го опознава, но беше длъжна да осъзнае това.

— Това е от мен и Джак — рече бързо и подаде подаръка, който бе купила за семейство Галахър.

Беше албум с исторически бележки и с красиви фотографии на забележителностите на Монтана, дело на местен фотограф.

Лори погали корицата.

— О, Харпър, Джак, това е прекрасно! Чудесно допълнение към новия ни дом. Благодаря ви!

Харпър се усмихна.

— През лятото, ако имате желание, ще се радвам да ви покажа някои от тези места. Има красив водопад недалече от тук. В албума можете да видите негова снимка.

Лори погледна към Марк и на Харпър й се стори, че зърна нещо като надежда в очите на по-възрастната жена. Дали нейният подарък я бе направил щастлива — дори и за кратко, — че са се преместили в Монтана? О, надяваше се да е така.

— За нас ще е истинско удоволствие.

Харпър се извърна към Джак.

— Отвори своя — нежно го подкани.

Джак сведе поглед към подаръка в скута си и после бавно, много бавно и старателно развърза панделката, разви хартията и обърна книгата, която тя бе избрала за него. „Пътеводител за дивата природа на Монтана“.

— Аз… реших, че би могъл да видиш имената на местата, които вече си опознал — много тихо рече тя.

Джак се втренчи в книгата и с обич я докосна, преди да вдигне поглед към нея.

— Благодаря ти! — промълви, а грейналото му от пълна и искрена радост лице накара сърцето й да прескочи един удар.

— Няма защо.

— Аз… аз нямам нищо за теб.

Тя улови ръката му и я стисна.

— О, Джак, ти вече ми даде толкова много. Ти ми върна живота.

Тя му се усмихна, в очите й заблестяха сълзи, а той й отвърна с такава сладка усмивка, че направо разби сърцето й. Този голям, силен и способен мъж се чувстваше толкова неуверен и объркан в тази непозната за него ситуация.

След това семейство Галахър връчиха на Харпър и Джак техните подаръци — по един красив, ръчно изработен шал за двамата. Джак с възхищение докосна своя, после го обви около врага си, усмихнат до уши, и повече не го свали. Всички се ухилиха, а после разговаряха и се смяха, похапвайки от ордьоврите още известно време, преди входният звънец да иззвъни и Лори да скочи на крака.

— О, боже, съвсем изгубих представа за времето. Това сигурно е сестра ми, а аз трябва да проверя пуйката. Марк, ще отвориш ли вратата?

Двамата останаха сами за миг и Харпър взе ръката на Джак в своята, наведе се и бързо го целуна по устата.

— Добре ли си?

Той кимна, погледът му се задържа върху устните й, изпълвайки я с желание да си тръгнат на секундата. Тя го искаше. По начин, по който не бе желала никого преди. А от трепетното предвкусване как ще се люби с него в стомаха й сякаш избухнаха безброй фойерверки.

Примигващите лампички в елхата заблестяха още по-ярко, свещите върху полицата на камината засияха с такава топлина, че радостта заискри и затанцува в сърцето на Харпър.

Тази Коледа беше първата от много години, когато тя изпита истинско щастие, нещо, което не смяташе, че някога отново ще почувства. Да прекара този празник със семейство Галахър, беше като балсам за една друга част на душата й. Семейство. Родители. Не нейни, не и на Джак, но дом, в който тя се чувстваше наистина добре дошла.

Шумна група от трима души нахлу в стаята и я изтръгна от блажените й мисли. Жената, която беше малко по-млада версия на Лори, говореше оживено, последвана от две момчета, които възбудено бърбореха.

— Днес не трябваше да вали сняг, а аз едва виждах през предното стъкло, докато шофирах до тук. Кълна се, онези синоптици би трябвало да…

Всички притихнаха, когато зърнаха Харпър и Джак да седят във всекидневната, но след краткото стъписване се втурнаха вътре, за да се представят. Джак и Харпър се изправиха, а Пам сърдечно ги прегърна, притискайки ги за миг към гърдите си, преди да ги пусне. Харпър се засмя, изненадана от тази въодушевена изява на привързаност.

Двете момчета — или по-скоро млади мъже — Оливър и Бенджи, се представиха с широко ухилени физиономии, а сетне изгледаха с любопитство Джак, преди да отстъпят настрани. Оливър беше към осемнайсетгодишен, а Бенджи изглеждаше на единайсет или дванайсет. И двамата имаха русата коса на майка си и открити усмивки.

Марк наля питиета на всички и те побъбриха няколко минути, смяха се и се опознаваха. Пам беше мила и добра като Лори, но с по-непринуден и весел характер, а момчетата й се държаха учтиво и приятелски. Семейство Галахър очевидно им бяха разказали малко за положението на Джак, защото при представянето те избягнаха всякакви неудобни въпроси. Но след като поговориха малко, Бенджи очевидно не можа да се сдържи и изтърси:

— Ти наистина ли си живял в гората през целия си живот?

Възцари се кратка тишина и всички погледи се насочиха към Джак. Той кимна, с леко напрегнат вид, но Бенджи се засмя и възкликна:

— Това е яко. Яко ли беше?

Джак кимна много сериозно, преди да отговори:

— Да, през зимите винаги е як студ.

Харпър искаше едновременно да избухне в смях и да се разплаче и съдейки по израженията на останалите, те явно се чувстваха по същия начин. Бенджи поклати глава, явно леко смутен, макар че очите му все още сияеха от любопитство.

— Но ти сприятели ли се с вълците и други такива животни?

По лицето на Джак се мярна нещо, което Харпър не можа да определи, но то изчезна също толкова бързо, преди той да отговори:

— Да. Най-добрият ми приятел беше вълк. Казваше се Пъп.

— Пъп — повтори Бенджи с нотка на благоговение в гласа. — Ще ми разкажеш ли за Пъп?

Джак остана мълчалив, явно борейки се с решението, преди да кимне:

— Да, ще ти разкажа за Пъп.

Бенджи се ухили, а Пам зададе на Харпър някакъв въпрос и вниманието беше отвлечено от Джак.

Когато десет минути по-късно Лори влезе, за да обяви, че обядът е готов, Джак и Бенджи все още стояха един до друг. Джак говореше бавно и сериозно, а Бенджи го зяпаше с такова открито обожание, сякаш беше някакъв герой, че Харпър едва не се разплака. Но от щастие.

Всички помогнаха да донесат чиниите от кухнята и да ги подредят върху голямата махагонова маса в трапезарията, а след това се уловиха за ръце и Марк каза молитвата. Харпър можеше да се закълне, че очите му леко се замъглиха, когато вдигна чашата си и пожела на всички весела Коледа.

Отново започнаха да разговарят, докато си подаваха блюдата, а Харпър тъкмо си сипваше от сочните резени пуешко месо и пухкавото картофено пюре, богато полято със сос и…

Изведнъж застина с лъжицата за плънка във въздуха, когато Лори ахна ужасено. Тя погледна към Джак, чиято вилица също застина пред него. И когато сведе поглед към чинията му, очите й се разшириха, докато се опитваше да отгатне какво яде. След секунда разбра на какво се дължеше потресът на Лори. Върху чинията му бяха полуизядените сурови карантии на пуйката.

— Аз… аз ги оставих за кучетата — безпомощно смотолеви Лори.

О, господи, осъзна Харпър, всред суматохата от груповите усилия да донесат храната от кухнята в трапезарията Джак бе взел чинията със суровите остатъци.

Харпър преглътна. Масата притихна, докато всички седяха вцепенени и се взираха в Джак. И тогава внезапно се чу силно кискане. Бенджи. Очите на Джак се стрелнаха към момчето и Харпър видя как Пам също му хвърли остър поглед. Но после долната й устна затрепери, докато се опитваше да не се разсмее, ала не успя и избухна в смях. Ситуацията беше толкова нелепа, че Харпър усети как в гърдите й също се надига хихикане. Джак се огледа още веднъж, сетне ъгълчетата на устните му се повдигнаха нагоре и той започна да се смее, отначало тихо, а сетне по-шумно — дълбокият му смях отекна в стаята, стопляйки сърцето на Харпър, докато всички наоколо се заливаха от кикот.

— Е, какво, по дяволите? — възкликна Оливър и отчупи едното пуешко бутче. — Щом той може да яде онова, аз вземам бутчето. И никой тази година няма да ми забранява.

С тези думи той го приближи до устата си и щастливо усмихнат, отхапа огромно парче, а останалите само се разсмяха още по-силно.

Два часа по-късно, след като се нахраниха, разговаряха и се смяха до насита, Пам и момчетата си тръгнаха, разменяйки с всички сърдечни прегръдки. Харпър се извини и отиде в тоалетната, преди двамата с Джак също да потеглят. Връщаше се във всекидневната, когато забеляза портрета, окачен на стената в коридора. Спря и се загледа в красивото русокосо момиче, което толкова много приличаше на майка си.

— Аби — каза Лори, заставайки зад нея. Харпър се извърна, леко засрамена, макар да не беше сигурна защо. — Тя почина от левкемия.

— Да — кимна Харпър. — Агент… Марк ни разказа за вашата дъщеря. Много съжалявам.

За миг Лори изглеждаше изненадана, но после кимна.

— Нищо не е същото без нея.

Харпър долови лекото пресекване в гласа й, думите отекнаха в душата й. Колко пъти си бе мислила същото за родителите си. Нищо в целия й живот нямаше да бъде същото, както когато родителите й все още бяха с нея.

— Марк малко се притесняваше дали да покани Джак в дома ни. — Жената поклати глава. — Не заради живота, който е водил, а защото се безпокоеше как ще изглежда заради разследването. Двамата поговорихме за това. — Тя замълча за миг, очите й щастливо заблестяха и Харпър се зачуди дали за Лори разговорът не е бил нещо като завръщане към топлината на предишните им съпружески отношения. Припомни си думите на Марк, че двамата се били отдалечили, и се надяваше да е права за тази малка стъпка. — Решихме, че няма значение. Нашите сърца, нашите души не биха могли и няма да позволят на един човек без семейство отново да преживее самотата, ако можем да го предотвратим.

Думите й стоплиха сърцето на Харпър. Те бяха спасили и нея от самотата, след като толкова често през живота си се бе чувствала самотна, и тя им беше благодарна. Отново се взря в портрета на Аби, потъвайки в усмивката на красивото момиче върху стената, което все още беше толкова силно обичано.

— Сигурно знаеш, че аз изгубих родителите си, когато бях на седем.

— Да — кимна Лори, улови ръката на Харпър и я стисна. — Съжалявам!

Харпър се усмихна натъжено и кимна.

— Аз просто се чудех, дали…

Тя поклати глава, внезапно почувствала се глупаво, когато се опита да облече мислите си в думи. Струваше й се, че може би ще прекрачи границите, ако кажеше това, което таеше в мислите си. И в сърцето си.

— Какво, скъпа? — Лори отново стисна ръката й и я погледна с обнадеждени очи.

— Ами… предполагам, че може би звучи фантастично, но мислиш ли, че когато хората се срещат тук, на земята, онези, които те са обичали и изгубили, също се срещат, защото те наблюдават своите обични същества? Има ли в това някакъв смисъл?

Очите на Лори се наляха със сълзи, но в погледа й се четеше щастие… надежда.

— Да. Да, много ми се иска да вярвам в това.

Харпър въздъхна облекчено.

— Добре, защото моите родители бяха прекрасни хора и аз наистина бих искала да вярвам, че в този момент те са срещнали Аби и са я накарали да се почувства добре дошла при тях. Така както ти и Марк ни накарахте тази вечер да се почувстваме тук. — Тя се изчерви, надявайки се, че Лори няма да възприеме думите й като отчаян — и може би нежелан — опит да я накара отново да покани Харпър в дома си или нещо подобно. Засмя се неловко. — Надявам се…

— О, скъпо мое момиче! — Гласът на Лори се пречупи и тя притегли Харпър в прегръдките си. — Не мога да ти опиша с колко много радост изпълни сърцето ми с тези думи. Благодаря ти!

После двете се върнаха в стаята, просълзени, но усмихнати, където ги очакваха мъжете, и двамата с озадачени лица, на което Харпър и Лори реагираха с поредния изблик на кикот.