Оцеляване

Глава 42

Джак пристъпи на верандата на Дрискол, сърцето му забързано туптеше като крилата на колибри. Преметна по-високо на рамото си лъка и стрелите. Ще го убия. Чукането му отекна звънко в зимния въздух и вятърът го отнесе. Но колата на Дрискол беше тук и по стъпалата нагоре се виждаха отпечатъци от стъпки. Опита дръжката и тя се завъртя в облечената му с ръкавица ръка. Изненадата го накара да застине на място.

Да, щеше да убие Дрискол. Но първо искаше да получи отговори. Трябваше да разбере защо Дрискол го беше излъгал за войната. Защо му беше дал къща и го бе държал там в пустошта, сам през целия му живот.

Защо беше убил Пъп? Защо му бе отнел единствения приятел? Гърлото му се стегна. Бързо пое дъх.

Ако Дрискол не си беше у дома, щеше да го чака. Вратата се отвори със скърцане и шепотите зажужаха в главата му. Свали плоските обувки и ги остави до вратата. Космите на врата му настръхнаха и той разбра, че нещо не беше наред… беше различно. Подуши въздуха и усети миризмата на… кръв. Страх. Наближаваща смърт. И освен това странен мирис на лагерен огън, който Дрискол бе стъкмил от дърва, каквито Джак не бе помирисвал никога досега. Силен. Пепелен.

Наостри уши и се ослуша за минута, преди да пристъпи напред в почти тъмната стая.

Миризмата на кръв се усили и той се притисна към стената, следвайки я приведен. Стъпваше безшумно на пръсти.

От спалнята се чу стенание и той се придвижи натам. Бавно. Бавно. Безшумно. Както когато се движеше през гората, докато преследваше елен с готова за изстрелване стрела в ръка. Надзърна иззад ъгъла, сърцето му заблъска в гърдите, докато очите му се опитваха да осмислят гледката.

Дрискол беше притиснат към стената, от гърдите му стърчеше стрела, а в краката му се бе образувала локва кръв. Джак прекрачи прага и главата на Дрискол се повдигна.

— Джак — изхриптя той. — Помогни ми.

Той направи още крачка напред в стаята и се огледа, търсейки врага.

— Кой направи това?

— Не знам. Не го познавам… висок… мъж. — Дъхът му излезе с високо свистене от гърдите и лицето му се присви от болка.

— Ти ме излъга — обвини го Джак. — Ти ме предаде.

Дрискол не му обърна внимание.

— Моля те. Помогни ми. Не можеш да ме свалиш от тази стена… ще стане… по-зле за мен. Само… телефона ми. — Джак погледна към скрина, върху който видя малкия черен предмет, който Дрискол искаше да му подаде. Не помръдна. Защо да помагам на този човек? Отново погледна към Дрискол, който го наблюдаваше. В неговите очи запламтя гняв и те изпъкнаха от главата му като на лигава зелена жаба. — Ако не ми помогнеш, те ще те заключат в килия! В клетка като животно! Ти си убиец, Джак. Те няма да разберат. Ако ме оставиш да умра, за теб ще бъде още по-зле.

Главата на Джак забуча, омразата към този мъж го изгаряше като пламък. Трябваше да се махне от тук. Трябваше да го остави да умре. Самият той възнамеряваше да го убие. Този мъж беше лъжец и измамник. Той беше един от враговете. Той бе убил Пъп и Джак жадуваше за отмъщение.

Рамото на Дрискол увисна. Сгърчи се странно и кръвта бликна от устата му.

— Моля те… телефона ми. Съжалявам, задето си страдал… само ми дай телефона.

Джак изчака още една минута, шепотите бумтяха оглушително в главата, отнасяйки омразата, макар че той се опитваше да я задържи. Женски глас се надигна над шепотите. Забрави. Той я познаваше… думите й… нещата, които би му казала. Чуваше я в ума си. Забрави.

С крака, които сякаш не бяха неговите, той се приближи до скрина, взе предмета, бавно отиде при Дрискол, заобикаляйки локвата с кръв, и му подаде телефона. Той го взе и го натисна за секунда. Джак отстъпи назад и Дрискол вдигна глава, за миг очите им се срещнаха. Още кръв бликна от устата на ранения. Очите му омекнаха.

— Да те видя — прошепна той, — преметнал вълка през рамо… влачещ елена подире си, докато твоят враг лежи мъртъв в снега. — Избликна още кръв. Заклокочи в гърдите му като придошла река, от ъглите на устата му изскочи кървава пяна. — Това беше чудо. А беше само на дванайсет години. — Той се засмя и пръски кръв обагриха ризата му. — Аз знаех… тогава. В онзи момент… ти беше воин от друга епоха, достоен… за спартанците. Ти… надмина… всички…

Дрискол изправи глава, изглежда, напрегнал сетните си сили. Вдигна ръка към челото си и козирува на Джак. После от устата му се чу свирещ звук, дъхът му секна, главата му се оброни, телефонът се изплъзна от другата му ръка и цопна в локвата кръв на пода.

Джак остана там още минута, шепотите в главата му стихваха, изчезваха. Джак беше сам. Обърна се, излезе от стаята, прекоси коридора и затвори външната врата зад гърба си.

Валеше сняг. Меки, пухкави снежинки. Сложи си плоските обувки и се насочи към дърветата от другата страна на къщата на Дрискол. Имаше още следи от стъпки в снега, достигащи до страничния прозорец, а после се губеха. Сърцето на Джак се разтуптя неудържимо. Снегът вече засипваше следите. Много скоро щяха да бъдат заличени. Той вдигна глава и подуши въздуха. Не след дълго снегът щеше да спре, макар че високо в небето имаше още облаци. Направи още няколко крачки напред, вперил поглед в сивеещия хоризонт, напомняйки си, че някъде в близката далечина, дълбоко под замръзналата почва, пролетта започва да се пробужда.