Глава 6

Нещастни миризми. Стара пот, сълзи, страх. Воня на човешка урина. И над всичко това — нещо остро и силно, което Лукас не можеше да назове. Неестествено.

Не бе внимавал достатъчно, мислите му се рееха като бръснещите снежинки около него. И тогава внезапно се бе озовал пред возило, каквото не бе виждал дотогава. Огромната машина ръмжеше и боботеше, оставяйки дълбоки следи в снега. Но той не побягна. Не се бори. Защото искаше да види мъжа, който я караше. Искаше да узнае дали беше приятел, или враг.

Дали наистина все още съществуваха врагове? Или Дрискол е бил единственият враг? Той все още не знаеше. Опитваше се да разбере.

Мъжът в колата бе свил от пътя, когато видя Лукас, а после извади оръжие и го насочи към него. Ръката му трепереше и Лукас подуши страха му. Знаеше, че ако иска, може да пребори мъжа, да му отнеме оръжието, ала не желаеше. Мъжът му бе казал, че трябва да дойде с него в града и да отговори на въпроси. Лукас не искаше да отговаря на никакви въпроси. Можеше да избяга като лисица, която е прекалено бърза, за да бъде заловена. Ала той имаше нужда да узнае повече за това, което ставаше там.

Затова позволи на мъжа да го откара в града и той го затвори тук, в килията, където преди него бяха седели нещастни хора. Потящи се. Плачещи. Пикаещи на пода? Защо? Не го разбираше. Дори животните се облекчаваха далече от мястото, където спяха.

Дрискол бе говорил за килия. С решетки. Клетка. Сигурно това е имал предвид. Но мъжът, който му нареди да седи тук, бе казал, че може да си отиде у дома, след като му зададат въпросите. Но може би лъжеше.

Погледна към камерата в ъгъла. Знаеше какво представлява камерата. Червенокосата жена му бе казала какво да търси и той си бе спомнил. Беше си спомнил от отдавнашния свят, в който бе живял. Преди. Живот, в който бе имало камери, коли и храни в консервени кутии и кашони, дори бутилки с оранжеви напитки с мехурчета, които гъделичкаха езика му.

Можеше да си спомни имената на някои, на други — не. Макар че вкусовете… вече бе забравил вкусовете.

Вдигна глава и червената светлина на камерата примигна. Включено. Изключено. Включено. Изключено. Като бавното примигване на червеното око на бухал. Те го наблюдаваха. Снимаха го. Защо?

Ако нямаха оръжия, можеше да се бори с всички тях. Той беше по-едър и по-силен от двамата мъже — този, който го бе докарал тук с колата, и другия, който му бе задал няколко въпроса и го бе затворил в тази клетка.

Онзи мъж в съседната стая… можеше да го подуши. Мирисът му беше едновременно странен и познат. Като боровите дървета, само че… по-силен. Прекалено… обсебващ. Миризмата караше Лукас да си представя борови дървета, високи до небето и широки като планината. Заслепяващо яркозелени, с шишарки като грамадни канари. Лукас не знаеше какво да мисли за това. Неговата миризма беше просто прекалена.

Но внезапно, под всичко това се просмука нещо друго… той облегна глава назад, затвори очи и се опита да различи мириса под пластовете миризми. Беше слаб, много слаб, но той го улови и задържа. На поле с диви цветя след дъжд. Чист. Земен.

Жена.

Нейният мирис го… успокояваше.

Смущаваше.

Мирисът й раздвижваше шепоти в него. Не бяха точно шепоти, думата беше погрешна, но единствената, която можеше да използва. Усещанията, които оставаха, след като всичко друго изчезнеше, с изключение на инстинктите. Те винаги бяха тихи, но понякога ги разбираше, а друг път — не.

Пое дълбоко дъх. Мирисът на жената беше едновременно нов и стар, нещо, което не познаваше, ала при все това вече бе част от него. Надълбоко. Много, много надълбоко. Нещо оживя като искра, издигаща се, за да посрещне своята посестрима, запя в кръвта му като повей на вятър, извил се в студената зимна сутрин, нашепващ на гората, че пролетта наближава.

Сепнат, Лукас отвори очи, оставяйки чувството да се слегне, докато дишането му отново стана равно.

Сега имаше друг мъж в стаята, съседна на клетката, в която се намираше Лукас. Той можеше да го помирише през онова нещо, окачено високо на стената, което издухваше въздух. Горещ. Студен. Едновременно и двата. Как се казваше онова нещо? Не можеше да си спомни. Но миризмите на мъжете бяха по-силни от лекия мирис на жената и той го изгуби. Тя избледня.

След малко помириса мъжа, който приближаваше, и не се изненада, когато той се появи. Отвори с ключ вратата с решетките и влезе с усмивка в клетката.

— Благодаря, че ме изчакахте — рече мъжът. Косата му беше с цвета на големите скали, издигащи се покрай брега на реката, светлосиво и тъмносребристо, преливащи се в едно. — Ако ме последвате оттук, ще можем да поговорим.

Лукас тръгна след мъжа, извръщайки глава, за да види жената. Но вратата на стаята, в която тя се намираше, беше затворена. Мъжът заведе Лукас в друга стая, в която имаше маса и два стола.

— Заповядайте, седнете — покани го мъжът и когато Лукас го послуша, той се отпусна на другия стол. — Казвам се Марк Галахър. Аз съм агент от Департамента по правосъдието в Монтана. — Отново се усмихна. Очите му са добри, помисли си Лукас. Ала той не се доверяваше на себе си, че може да различи доброто. Или злото. Лукас знаеше, че всички хора лъжеха и се преструваха. — Знам, че са ви прочели правата и шерифът вече ви е задал някои въпроси, но аз искам да ви попитам още нещо, ако нямате нищо против.

Лукас бавно кимна. Не искаше да отговаря на въпросите, но разбираше, че те не го молеха, а му нареждаха.

— Добре. Ще ми кажете ли отново колко добре познавахте жертвата, Айзак Дрискол?

— Той разменяше неща с мен. Неща, от които се нуждаех, но с които не можех да се сдобия.

— Добре. И защо не можехте да се сдобиете с нещата, от които се нуждаехте?

Не можеше да каже на мъжа защо. Не беше сигурен, че трябва. Не знаеше на кого да вярва и на кого — не. Засега.

— Не исках да напускам гората. И аз… нямам кола.

— Разбирам. Добре.

Но по лицето на мъжа си личеше, че не разбира. Дали знаеше, че Лукас лъже?

— Има ли нещо друго, което да ми кажете за вашите отношения? Нещо, което ви е известно за него, което ние би трябвало да знаем?

— Не.

Докато отговаряше, се опита да не си представя кръвта, локвата, която бе нараствала и се бе разпростирала върху пода.

— Добре. И вие живеехте в къща в собствеността на Айзак Дрискол?

— Да.

— И сте разменяли с него неща вместо наем?

Наем? Лукас не беше сигурен какво означава това, но знаеше, че мъжът — агентът — очаква да го потвърди, затова отговори:

— Да.

— Значи, в известен смисъл сте зависели от Айзак Дрискол, за да получавате неща, които не са ви били достъпни?

В това изречение имаше прекалено много думи, които не разбираше, но той въпреки това кимна.

— Да.

— Харесвахте ли Айзак Дрискол?

— Не знам. Аз просто разменях с него.

Агентът изчака секунда, преди отново да заговори.

— Добре. Забелязали ли сте напоследък нещо необичайно, ъ, във вашия район в гората, така да го кажем?

Не казвай на никого за мен.

— Не.

— Добре. — Той изгледа продължително Лукас, който не отвърна поглед. — Били ли сте и преди в града, Лукас?

— Не.

Това беше почти вярно. Беше ходил веднъж в града, но бе направил само няколко крачки. Не искаше да казва на агента за това. Мускулите още го боляха и се стягаха, когато си помислеше за това.

— Как стана така, че заживяхте там?

— Аз… моите… родители не можеха да се грижат за мен. Дрискол ми позволи да живея на земята му.

Агентът се втренчи в него, ала лицето му не издаваше нищо.

— От колко дълго време живеете в гората?

— Петнайсет зими.

Толкова много. Толкова много студ. Толкова много глад. Толкова много самота.

Агентът го погледна по онзи странен начин. Лукас не знаеше какво си мисли.

— Сам? През всичките тези години?

— Да.

Агентът остана мълчалив около минута. Сетне кимна.

— Добре, Лукас, благодаря, че ми отделихте от времето си. Ако имаме още въпроси, пак ще поговорим. И разбира се, ще ви върнем нещата, след като бъдат изследвани.

Лукас нямаше представа за какво ги изследваха, но кимна. Искам да си отида у дома. Но докато го мислеше, сърцето му се сви. Защото гората вече не беше неговият дом. Сега всичко беше различно.

Загрузка...