Оцеляване

Глава 15

Момичето, наречено Харпър, хъркаше. Шумно.

Лукас я наблюдаваше, докато седеше на пода му, с клюмнала глава и широко отворена уста. Той се възползва от момента да я гледа, без тя да знае, необезпокоявано плъзгайки очи по нея.

Това си ти, помисли си. Сякаш пчела жужеше в гърдите му.

Тя беше бебето от снимката, която толкова дълго беше носил около врата си. Заради това ли притихналите шепоти се разбуждаха, когато тя беше наблизо? Затова ли имаше чувството, че я познава? Протегна се по навик към медальона и ръката му се отпусна. Празна. Продължи да се взира. Тя беше малкото усмихнато момиченце с розовата панделка в кестенявите къдрици.

Как беше възможно? Това го шокира. Макар че толкова много неща го шокираха. И защо не? Прониза го чувство на тъга и отчаяние, но той побърза да го потуши. Засега. Докато тя беше тук. Момичето го правеше скоклив. Или… не, не скоклив. Беше тъкмо обратното. Кое е обратното на „скоклив“? Тя го правеше кротък. Караше го да иска да спре, да чака и да наблюдава, докато успее да я разбере.

Кротък не беше точната дума и той се замисли за това, докато обличаше кожуха, опитвайки се да бъде по-шумен, за да я събуди. Тя изхърка още веднъж, което едва не го накара да се усмихне, но беше прекалено напрегнат.

Извърна се за миг, но не издържа и пак се обърна. Искаше да я гледа. Тя беше красива. Но дали можеше да й вярва? Разтри главата си. Жената с червената коса, която му бе съблякла дрехите и го бе целунала по устата, също беше красива. Не толкова красива като момичето с потеклата лига, докато спеше на пода му, но все пак красива. Но както и да е, те бяха различни, нали? Той познаваше тази жена. Наистина ли я познаваше? Имаше чувството, че е така.

Кичур от тъмната й коса бе паднал върху лицето й. Цветът беше като на кестени, огрени от слънцето. Тъмнокестеняв и блестящ. Ръката го засърбя да го отметне, да прокара пръсти през него, за да разбере дали е толкова копринено мек, както изглеждаше. Да го докосне. Да го помирише. Очите й сега бяха затворени, но той можеше да си ги представи как се отварят и се взират в него така, сякаш тя не знаеше какво да очаква от него.

Какво си мислеше? Какво си мислеше, когато го погледнеше? Животно или човек? Нещо, от което да се страхува? Да, той знаеше отговора, иначе тя нямаше да вземе пушката със себе си.

Лукас безшумно я приближи. Безшумно като вълк. Опита се да улови мириса от мястото си. Ето. Затвори очи, вдъхна го, задържа го. Тази сутрин миришеше повече на земя, сякаш бе изтръгнал от корен цвете, бе го смачкал между пръстите си, а после го бе поднесъл към носа си и миризмите на всичките му части се бяха примесили. Сладко и несладко. Не намираше думи, с които да опише аромата й, само картини. Усещания. Подмолни шепоти. Но мирисът й му въздействаше. Караше тялото му да реагира, да я желае.

Лукас се втренчи по-отблизо, внимателно. Изучаващо. Устата й беше широка, горната устна беше по-тънка, отколкото долната, а когато бяха разтворени — както в момента, — можеше да види двата й горни зъба. Седефенобели, гладки.

Когато за пръв път я бе видял, си бе помислил, че прилича на сърна — свежа и млада, големите й кафяви очи примигваха любопитно насреща му. Никога не бе виждал по-красиво създание. Нито дори по здрач, когато лъчите на слънцето обагряха с кървави отблясъци небето и се спускаха, за да целунат земята.

Тя се раздвижи в съня си и той бързо и тихо отстъпи назад, но тя не се събуди. Той почти не беше мигнал, толкова силно усещаше присъствието й под покрива си, че не можеше да усмири мислите си. Може би тя не беше толкова изплашена от него, както си бе помислил, щом можеше да спи така непробудно. Тя изхърка отново и се килна напред. В този миг устните му се извиха в истинска усмивка, която се почувства някак странно върху тях. Лукас вдигна ръка, за да я усети, пръстите му обходиха извивката на устата му.

Той не искаше тя да остава тук. Искаше да си тръгне, за да престане да се пита за всичко и да чувства неща, които не знаеше къде да дене. Нуждаеше се от време да помисли, да реши какво ще прави сега, след като Дрискол беше мъртъв и връзката му с външния свят беше прекъсната. Трябваше за много неща да реши какво ще прави и нямаше понятие откъде да започне.

Припомни си предишната нощ, когато бе погледнал през прозореца си и я бе видял да плаче близо до бърлогата на новородените лисичета. Отначало си помисли, че страда, задето майка им не се бе върнала, но когато бе разбрал, че е заради това, че майка им беше там, за да ги стопли, подсуши и нахрани, бе почувствал как нещо стегна гърдите му, болка, каквато не бе изпитвал преди.

Тя също бе изгубила майка си. Сега вече го знаеше.

Това си ти — отново си помисли. — Ти.

Наблюдава я още минута-две, опитвайки се да измисли най-добрия начин да я събуди, след като шумът не бе свършил работа. Дали да я разтърси, за да я събуди? Или тя щеше да го застреля с пушката си? Би могла да опита. Но той можеше за секунда да я надвие — независимо дали имаше оръжие, или не — и тя би трябвало да го знае. При тази мисъл в съзнанието му се оформи картина — тялото му се надвесва над нейното, докато тя го гледа с ококорените си, кафяви като на сърна очи — и кожата му пламна и му се зави свят.

Не се движи.

Чакай.

Тя го смущаваше така, както го смущаваха всички хора, дори… повече. Той не разбираше начина, по който говореше, нито израженията й, които всеки миг се меняха, без предупреждение. Не проумяваше как в един миг можеше да се смее толкова непринудено, а в следващия очите й да се изпълват със сълзи. През половината от времето не можеше да следи какво казва, защото тя прескачаше от тема на тема толкова бързо поради причини, които не му бяха ясни.

Той я познаваше… донякъде, но… тя беше загадка.

Дали другите жени се държаха по този начин? Или само тя? Лукас не знаеше. Но знаеше едно: харесваше му как изглежда тя.

Харесваше лицето и тялото й. Косата й. Харесваше му начинът, по който се движеше, и как миришеше — особено това. Плътно, богато и сладко. На нещо, което го караше да копнее да зарови нос в него, да го остави да изпълни мозъка му. То му говореше.

Запита се каква ли е на вкус и при мисълта мускулите му се напрегнаха, така че се почувства неудобно, но в същото време му беше приятно. Когато ходи в града, бе видял няколко други жени — а и беше виждал много жени с червена коса, — но в мига, в който зърна Харпър, той се бе почувствал различно. Сякаш в него бе запален огън, сините му пламъци ближеха костите му и ги стопяваха.

Чувството беше толкова силно, че ако правилата на природата важаха и за хората, той щеше да я обяви за своя още в онази минута, да се бие с другите мъжкари за нея. И да спечели. Щеше да направи всичко, което беше необходимо, за да я нарече своя. Тя е моята избраница, искаше да заяви на другите самци. Истинската. Но знаеше, че имаше нещо повече от това. Макар че инстинктите му — онези, които се бяха изострили толкова много, че той беше повече животно, отколкото човек — бяха силни и жадни. Защото инстинктите му бяха помогнали да оцелее. Да ги отпъди, бе равносилно на това да се предаде, а той не бе свикнал, нито беше готов за това.

Нямаше представа какви са правилата в града, нито как да живее съгласно тях, нито дори дали го искаше. Това беше хубавото на природата — имаше ред. Зачуди се дали хората също имат такъв ред и си помисли, че навярно нямат.

Поне това момиче, изглежда, нямаше. Харпър.

Запита се какво биха казали другите хора, ако знаеха какво си мисли за нея. Че искаше да се чифтоса с нея. Не само веднъж, а отново и отново, докато се почувства пълен и задоволен, както когато открадна пита от пчелите и се натъпка със златист мед, устните му бяха сладки, а пръстите лепнеха.

Дали щяха да го нарекат звяр?

Или и другите мъже изпитваха същите желания? Дали другите мъже, тези, които живееха сред цивилизацията, си представяха как се чифтосват с жената, която искат да обявят за своя? Ярки, ясни картини, които изпълват умовете им и възбуждат телата им? Това нормално ли беше?

Но не го беше грижа за това.

Онези чувства бяха част от подмолните шепоти. Миризмите, които идваха от нея към него и после се връщаха обратно. А и мислите си бяха негови. Те принадлежаха само на него. Това беше единственото, което не му бяха откраднали.

Изкашля се шумно и големите й очи бавно се отвориха. Тя примигна за миг, после се изправи, отметна косата от лицето си и избърса лигата от долната си устна.

— О, аз сигурно… съм задрямала… само… за секунда.

Очите й бързо се отклониха, сякаш знаеше, че лъже. Онази усмивка отново се появи и тя се надигна, а той се извърна, като сграбчи торбата си.

— Има ли къде, ъ, да се измия? — попита тя.

Лукас се приближи към нея, пристъпвайки от крак на крак.

— Отзад има душ. И всичко, което може да ти е нужно.

— Отзад?

Тя погледна през прозореца, после отново срещна очите му, казвайки му с изражението си, че той определено не й даваше това, „което може да й е нужно“.

Лукас се засрами. По шията му плъпна червенина, но той кимна.

— На водната помпа е окачена кофа.

Той знаеше, че тя бе свикнала с баня в къщата. И той някога бе използвал такава. Беше много отдавна. Сега почти не помнеше какво бе това топла вода. Искаше му се да може да й даде топла вода.

Очите й се ококориха, но раменете й се изпънаха.

— Тогава аз просто… ще се освежа… отзад.

Страните й порозовяха, което накара мускулите на корема му да се стегнат. Тя за последен път го изгледа с големите си очи, обърна се, сграбчи пушката си и изскочи през входната врата.

Той проследи с поглед как вратата се захлопна зад нея, взе малката торба, която бе приготвил, и също излезе навън.

След няколко минути тя се появи иззад ъгъла с вдигната нагоре коса. Изглеждаше красива на бледата утринна светлина, едновременно свежа и разрошена. Кръвта му отново затанцува странни танци във вените му, рукна забързано, после се забави, замъглявайки мозъка му. Лукас се обърна с гръб към нея и закрачи напред. Тя можеше да го последва или не. Той чу как се отваря и затваря вратата на пикапа й и забързаните й стъпки.

Тя погледна ножа, привързан към бедрото му.

— Неприятности ли очакваш?

— Не — тихо отвърна той. — Очаквам вечеря. Щом днес ще излизам, искам да донеса нещо за ядене.

— О. Добре. Да, разбира се — кимна тя. — Значи, само го използваш, за да… — Замълча продължително, преди да довърши: — Да осигуриш вечерята.

Лукас присви очи напред, сетне ги извърна към нея. Върху лицето й бе изписано изражението на човек, имащ камъче в обувката, и това го накара да се почувства по същия начин. Тя не го харесваше, смяташе го за различен… странен. Това не му се нравеше. Но вината не беше нейна. Той беше различен и странен и в душата му се отвори празнота, разширяваща се като голяма черна дупка.

Да, той беше различен, ала това не беше най-лошото.

Двамата излязоха от гората откъм другия край на къщата му и откритото пространство се ширна пред тях, небето се къпеше в сребристо и меднозлатисто сияние. Видът на ранното утринно небе го успокояваше и той успя да отклони мислите си от празнотата, която завинаги щеше да бъде част от това, което беше. Можеше да я ненавижда — и той го правеше, — ала не можеше да я промени.

— Между другото, благодаря ти. Сигурна съм, че имаш други занимания. Особено като се има предвид времето. Наистина го оценявам.

Думите на Харпър го изтръгнаха от мислите му и той кимна. Нямаше кой знае каква работа. Имаше запаси от храна за зимата, които би могъл да използва, ако се наложеше. Още преди много зими беше научил колко важно е това за оцеляването и сега знаеше какво да прави много преди първият сняг да падне. Сега всичко, което му оставаше, беше да седи и да се тревожи за бъдещето си. Можеше да го прави както навън, така и седнал сам пред огъня в хижата. Макар че много скоро кибритът му щеше да свърши, а още не бе измислил как ще се справи с това.

Така, както се справяше и преди да имаш.

Ако искаше, можеше да отиде в дома на Дрискол и да открадне кибрита, който му беше нужен. Но не го бе направил. Никога повече не желаеше да стъпва в онази хижа, дори и за да се сдобие с кибрит.

— Колко далече е колата? — попита тя, изравнявайки се с него.

Лукас внезапно забеляза, че не бе взела пушката си — сигурно я бе оставила в колата, когато бе чул вратата на пикала й да се отваря и затваря, — и се зачуди какво я бе накарало да реши да я зареже. Дали бе сметнала, че повече няма защо да се бои от него? Или просто щеше да й бъде по-трудно да върви, ако носи голяма пушка? Това няма значение, каза си Лукас. Нямаше да мисли за начина, по който го караше да се чувства мисълта, че тя му се доверяваше — момичето, чиято снимка бе носил около шията си толкова много години, което беше с него през безбройните часове на борба, болка и самота.

Осъзна, че тя го гледа, и си спомни, че му бе задала въпрос. Колко далече беше мястото? Лукас замълча. Не знаеше как да опише близо и далече, а от вчерашното изражение на шерифа бе разбрал, че беше сгрешил, когато му каза колко много стъпки има между хижата на Дрискол и неговата.

— Не е много далече — рече накрая.

Двамата изкачиха възвишението и пред тях се разпростря долината. През лятото беше изпъстрена с цветя — червени, пурпурни и жълти, всичките преливащи се в едно, а вятърът разнасяше сладостта им.

Повървяха известно време в мълчание, само от шума от стъпките им изпълваше въздуха около тях. Беше студено, но не толкова студено, както предишния ден, а слънцето пробиваше през облаците, стопляйки гърба му. Харпър взе една дълга пръчка, спря се да отчупи част от нея, отново се изравни с него и я използва, за да проверява къде е безопасно да се върви и къде не. Някога и той бе правил това, преди да запомни всяка дупка и всеки камък по земята наоколо.

— Познавам тази земя като петте си пръста — каза й той. — Просто ме следвай.

Тя се поколеба за секунда, но после захвърли пръчката настрани. Още един знак на доверие. Лукас ускори крачки, както и спътницата му, като се стремеше да не изостава, въпреки че неговите крака бяха доста по-дълги.

— Ти водиш хора тук заради твоята… работа?

Той искаше да знае повече за нея — не можеше да се сдържи — и искаше също да узнае повече за света, за живота на другите хора, за нещата, които правеха. Искаше да разбере дали нещо от това ще му пасне, или вече беше твърде различен, за да живее сред тях.

Искаше да разбере дали самият той желаеше това.

— О, значи, си запомнил. Да. През по-голямата част от пролетта, лятото и есента. Водя хората на лов, на лагер или просто на еднодневни екскурзии. През студените месеци има по-малко клиенти, но ми се случва да развеждам запалени рибари, които ловят риба в леда, или скиори и други такива любители на дивата природа. Но пестя пари, за да работя по-малко през зимата. Освен това смятам да уча. Но… о, ти не питаше за това. Така че, да, работата ми е да развеждам хора тук. За да се, хм, радват на красотата на природата, изпълваща душата — довърши тя и изкриви устни.

Имаше дума за подобно изкривяване на устни… коя беше? Някаква усмивка, която беше… Тя се опитваше да бъде смешна по някакъв начин? Дали бе така?

Тя говореше много и прескачаше от тема на тема. Трудно му бе да я следва. Трябваше наум да премисля какво бе казала, за да разбере как да отговори.

— Ти не вярваш, че красотата на природата изпълва душата на човека? — попита Лукас накрая.

Жената изненадано го изгледа.

— О! Искам да кажа, не. Тоест, да. Просто прозвуча блудкаво. Но когато съм сред тази дива пустош, това ми носи покой. — Стрелна го с поглед, преди да прескочи един камък, стърчащ от снега. — Ами ти? Красотата на природата изпълва ли душата ти?

Тя отново му се усмихна — толкова мило, че всички мисли излетяха от главата му. Отмести поглед, за да се окопити и да може отново да ги върне.

Лукас се замисли за нещата, които най-много обичаше в природата, за дома… за дългите летни дни, когато коремът му беше пълен с прясна риба и сладки боровинки, а тялото му беше стоплено. За начина, по който светулките летяха на фона на притъмнялото небе, преди да падне нощта, за любовните песни на вълците, зовящи своите самки, воят им се извиваше високо и ясно до кръглата жълта луна, толкова красиви, че цялата гора притихваше, за да ги слуша. За начина, по който катериците се смееха с едрозъбите си усти, докато вършеха бели и си правеха номера една на друга, за възторжените поздрави на птиците, посрещащи зората, радостни и благодарни за новия ден.

Но Лукас мислеше също и за студа, сковаващ костите му, за самотата, която приличаше на тъмна паст, зейнала в душата му, за дивите прасета с безумните им очи и смразяващото кръвта квичене, за жестоката болка да умираш от глад.

— Да изпълва душата? — попита накрая с нисък, тих глас. — Не. Но тя ме спаси. И ме… наказа. Ако има неща, които да могат да изпълнят душата ми, то аз все още не съм ги открил.

Все още. Обнадеждаващ израз, помисли си той. Изненада се, че още има надежда. Макар и малка.

Тя задълго остана смълчана и когато той я погледна, го съзерцаваше с най-странното изражение на лицето си. Ново и различно, за което той не можеше да измисли название. Беше казал прекалено много… по начин, по който другите не го правеха. Може би. Но тя не изглеждаше разстроена от него, само… изненадана и… нещо друго, за което също нямаше дума за описание. Лукас отмести очи, преструвайки се, че обмисля в коя посока да продължат, макар много добре да знаеше накъде да поемат.

— Ами аз… се надявам, че ще ги намериш. Нещата, които ще изпълнят душата ти.

Или може би по-голямата част от душата ми е мъртва. Но не го каза на глас. Това беше нещото, за което се питаше в най-съкровените си кътчета. Нещото, от което се страхуваше. Другата част, която бе открадната от него и която той никога нямаше да може да си върне.

— Както и да е — подхвана тя, след като той не каза нищо, — ти си прав. Природата може да бъде красива, но и жестока. Аз също го знам.

Лукас си помисли, че може би тя наистина го знаеше.

— Значи, търсиш колата? Затова ли идваш тук? Затова ли си се захванала с тази работа?

Аз бих го направил — рече си той наум. — Ако семейството ми е някъде тук, мъртво или живо, аз също бих го търсил.

Тя спря, той също спря и се извърна към нея. Очите й бяха широко отворени, а устата й бе извита в странна форма. Отмести поглед настрани, после отново го насочи към него.

— Най-вече — каза много тихо и замълча насред думата, като че ли нещо бе заседнало в гърлото й.

Стори му се, че зърна сълзи в очите й, и сърцето му заби по-бързо. Не плачи. Не бъди тъжна.

— Аз никога наистина… предполагам, че никога в действителност не съм го признавала пред себе си, но… да. Търся мястото на катастрофата, откакто станах достатъчно голяма, за да идвам тук сама. Работата е просто… начин в същото време да печеля пари, за да мога да се изхранвам. — Замълча. — Трябва да продължа напред, да реша какво искам да правя с живота си, но съм… като приклещена.

Тя тихо се засмя, но не прозвуча като обикновен смях. Прозвуча по-скоро тъжно.

Лукас се взря в красивото й лице и бавно издиша. Изведнъж внезапно му се стори, че донякъде разбира тази жена, и това го накара да се почувства… човешко същество. Човек.

— Знам какво е да се чувстваш изгубен — кимна той.

Това беше нещото, което го отличаваше от животните. Причината това място никога да не бъде негов истински дом, както беше за тях.

Погледите им се преплетоха и сякаш слънчева светлина запълни пространството помежду им. Невидима, но ярка, топла и реална. Шепотите се усилиха и почти… запяха в душата му. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Не знаеше какво да мисли, но му харесваше. Харесваше нея.

Листата шумоляха около тях, ястреб зърна мишка на земята, изкряска в знак, че напада, и рязко се спусна ниско надолу, после се стрелна обратно към небето. Хищната птица отново изкряска, но този път с различни звуци. Гняв. Обядът му бе избягал.

— Колко годишен си бил, когато си дошъл да живееш тук, Лукас? — попита тя.

Той се втренчи в нея, инстинктът му нашепваше да не отговаря на въпроса или може би да излъже. Знаеше го, защото бе научен да прави точно това, със страх и лъжи. Щеше ли да има значение, ако й отговори?

— Почти на осем, така мисля — отвърна той, преди да размисли.

Тя слисано го зяпна.

— Почти на осем? — Поклати глава. — Това не е възможно. Лукас, това… това е незаконно. Това е изоставяне. Някой трябва да отговаря за това.

— Вече е твърде късно. Това няма да промени нищо.

Аз също съм виновен.

Тя се замисли, сетне поклати глава.

— Предполагам, че не, но просто ми се струва неправилно да не се направи нищо. Дори и да не се потърси наказателна отговорност… ти би трябвало…

— Какво? Какво би трябвало да направя? Ти какво би направила?

Тя го погледна, прехапвайки устна. Накрая въздъхна.

— Ами, предполагам, че би могъл да проклинаш Бог. Това обикновено е най-доброто ми решение. Направи го високо, с огромна ярост.

Тя му хвърли бърза усмивка, която някак си изглеждаше тъжна.

Лукас превъртя думите в ума си, представяйки си тези, които не разбираше, мозъкът му усилено работеше.

Огромна ярост. Ярост. Гняв. Голям гняв. Много гневно.

Присви очи към мястото, където се срещаха земята и небето.

— Има ли полза?

— Обикновено няма. Само ме кара да се чувствам наистина нищожна и безполезна.

— Мравка, проклинаща Бога, изкачила се на стрък трева — цитира той по памет.

Думите се изтърколиха от езика му, преди да успее да ги спре. Прехапа устни и се намръщи, когато усети вкуса на кръвта.

Тя му отправи изненадана усмивка, която се превърна в смях.

— Всъщност, да. — За миг се умълча. — Какво ще правиш? Сега, след като Дрискол е мъртъв. Разбрах, че си разменял разни неща с него.

— Да. Но не толкова през последните няколко години. Не се нуждая от Дрискол, за да оцелея. — Замълча за минута. — Ще ми липсват нещата, които ми даваше, но аз оцелях много зими… години без него. Мога да го направя отново, ако се наложи.

Харпър не каза нищо и когато той й хвърли бърз поглед, видя, че веждите й са сключени и тя отново хапе устната си, както, изглежда, правеше, преди да започне да задава много въпроси един след друг.

— Какво се е случило с родителите ти? — попита Лукас в опит да отклони мислите й от него към нещо друго. — Как стана катастрофата?

Гърдите й се повдигнаха и отпуснаха, когато тя пое дълбоко въздух.

— Аз бях също толкова малка като теб, когато целият ми свят умря. — Усмихна се, но усмивката й бързо помръкна. — Или поне така го чувствах.

Той отново я разбра. Разбра начина, по който каза, че целият й свят е умрял; точно това мислеше той, че му се е случило, веднъж, два пъти. Целият свят бе умрял.

Има война.

— Ние се прибирахме у дома след вечеря в Мисула. Аз заспах. — Младата жена поклати глава. — Не знам какво се е случило. Това е най-лошото от всичко. Макар да мисля, че помня катастрофата. Много смътно. Помня падането. Помня, че бях мокра и замръзнала. Беше през зимата. Но следващото, което помня, е, че се събуждам в болницата. Опитах се да съединя отделните образи, но те са само… проблясъци, които не мога да свържа в общ контекст.

Не мога да свържа в общ контекст. Разбиране? Аз не мога… не мога да ги напасна? Да ги свържа заедно. Да. Като пъзел. Това искаше да каже тя. Контекст. Запомни думата. Още една нова сред многобройните други думи, които бе научил през последните дни.

— Как така са намерили теб, но не и колата?

— Изгубени туристи са ме намерили.

— Тук?

Лукас никога не бе виждал никого. Няколко пъти му се бе сторило, че чува гласове на хора. Но това за него означаваше опасност, затова той се бе скривал, за да е сигурен, че няма да пострада.

Те убиват деца.

Тя го стрелна с поглед.

— Да. Били излезли на експедиция в снега, търсели пещери, за които приятели им били разказали. Двама студенти. Властите предположили, че са се изгубили, защото здравата се били напушили с марихуана. Очевидно целите са вонели на трева, но предвид обстоятелствата, никой не обърнал голямо внимание на това. Било изненадващо, че изобщо са успели да се върнат в града.

В казаното имаше много думи, които той не знаеше. Осъзна, че разбира само половината от езика. Може би по-малко. Главата го заболя.

— Както и да е, те дали показания, но нямали представа къде са ме намерили, нито знаели някакви подробности. Властите в района организирали спасителен отряд, най-вече основавайки се на пътищата, през които най-вероятно е минал баща ми, но без някакви отличителни знаци, хората не са знаели накъде да се насочат. Аз съм прекарала дълго време в болницата и когато се събудих, почти нищо не помнех.

— Имала си късмет — беше всичко, което той рече след такъв дълъг низ от думи.

Тя втренчи за около минута присвитите си очи в далечината.

— Предполагам, че да.

Лукас спря, Харпър — също. Той изрови от чантата си парче увита риба и й го подаде.

— Гладна ли си?

Тя го пое, макар че изглеждаше несигурна.

— Умирам от глад. Какво е това?

— Пушена риба с червена ивица.

Той ядеше пушена риба само през зимата, защото бе установил, че така по-дълго не се разваляше, и можеше да се запаси с нея. Обичаше прясна риба, по-добре сурова, но бе донесъл пушена, защото бе решил, че на Харпър повече ще й хареса.

Тя му хвърли странен поглед, но разви рибата, отчупи едно парченце, лапна го и задъвка. Очите й се разшириха и тя задъвка още едно, като изрече с пълна уста:

— Много е вкусно.

Лукас се усмихна и гърдите му се издуха от гордост. Харесваше му да гледа как тя яде рибата, която той бе уловил и опушил. Харесваше му блясъкът на удоволствие в очите й, как устните й лъщят от мазнината. Изпита желание да оближе тези устни, да вкуси солената мазнина върху кожата й.

Замисли се как ще ходи на лов и риболов, ще й носи храна, ще се грижи да й бъде топло и безопасно. Представи си как тя ще го погледне, когато направи всичките тези неща. Тази картина му хареса, но в същото време го смути. Тя не можеше да живее тук.

— Готова ли си? — попита, прибра остатъка от увитата храна в торбата си и се извърна от нея.

Тя каза нещо, докато преглъщаше, и той чу стъпките й зад гърба си.

Когато отново потеглиха, той измъкна от торбата още малко риба и набързо я изгълта, докато наблюдаваше как небето се смени от унило сиво в синьо, докато яркото слънце разпръсваше сутрешните облаци, и как мъглата по върховете на дърветата се разсея. Навсякъде около тях се чуваха капещи звуци, снегът се топеше, като се превръщаше във вода, която през нощта отново ще замръзне, образувайки сребристи водопади с всякакви размери и форми, и дълги заострени висулки.

— Пъстърва — каза тя.

— Какво?

— Пъстрата риба с червена ивица по гърлото. Нарича се пъстърва.

— Пъстърва — повтори той, сетне потрети, за да запомни. Когато я погледна, очите й бяха нежни като небето. — Благодаря ти.

Харпър кимна с изражение на лицето, което той не можеше да определи.

Продължиха да вървят още малко, но тя започна да изостава, когато теренът стана по-стръмен.

— Тук е — каза той, когато пред очите им изникна каньонът.

Харпър застана до него и погледна надолу към затрупаната със сняг пропаст.

— Как, по дяволите, ще слезем долу?

Лукас вдигна очи към нея.

— Ще се спуснем. Ако искаш да слезеш долу, ще трябва да ме следваш.

Тя се поколеба само за миг, след което кимна.

Лукас остави торбата на земята и приближи към мястото, където едно дърво бе пораснало отстрани на скалата. Корените му бяха дълбоко вкопани в скалните цепнатини. Залови се за един от тях и с лекота се залюля надолу, както го бе правил толкова много пъти при всеки сезон. Спускаше се по стръмната скала, намирайки места, където да стъпи, като оставяше достатъчно пространство за Харпър да го последва. Когато наклони глава, за да я види, тя изглеждаше нервна, но се спря само колкото за един удар на сърцето, преди да го последва, правейки същите движения като неговите.

Лукас се движеше бавно, много по-бавно, отколкото ако беше сам, но мислеше, че тя се справя добре. Подобно на малко миещо мече, което за пръв път се катери след майка си нагоре по някое дърво. Бавно. Внимателно. Естествено.

С всяко движение дишането й се учестяваше, ставаше все по-накъсано. Обаче тя не се бе задъхала, докато вървяха до тук, затова той се зачуди какво става, но не я попита. Родителите й бяха на дъното и навярно това беше причината да не може да си поеме дъх.

Неговият крак пръв докосна земята, заледеният сняг изскърца под него и той стъпи върху замръзналата почва. Тук долу беше по-студено, по-тъмно, закрито от слънцето и дъхът й излизаше на малки облачета пара, когато Харпър стъпи до него. Светът около тях тънеше в тишина.

Очите им се срещнаха. Харпър изглеждаше различна… уплашена или по-тъжна, или… нещо друго, погледът й прескачаше наоколо. Той се придвижи към мястото, където знаеше, че е колата. Изгреба малко сняг и се видяха голите клони, покриващи синята кола, които бяха обрасли с листа през другите три сезона.

Показа се част от синята боя, светлината блестеше и се отразяваше от метала. Харпър свали една от ръкавиците си, бавно се протегна и я докосна, сякаш не вярваше, че е истинска. Отдръпна ръка, а Лукас разчисти още няколко клона и изтръска снега от смачканата и мръсна кола.

Скелетите бяха същите, както когато ги намери — единият бе обърнат към задната седалка, а другият бе наведен напред. Сърцето му натежа в гърдите. Тези хора бяха нейното семейство.

Всичко около тях се смълча, дори птиците спряха утринните си песни. Внезапно Харпър политна напред и риданието й разцепи въздуха. Вкопчи се в него и Лукас я улови. Първо се сепна, после застина, обгърна я с ръце и я притисна към гърдите си, докато тя плачеше неудържимо, скръбта й отекваше сред стените на каньона и чезнеше в гората над тях.