Оцеляване

Глава 19

Утринните слънчеви лъчи погалиха голите рамене на Джак. Топлина. Мекота. Блаженство. Невидима ръка беше посипала блещукащи светлини по реката. Джак се засмя, когато Пъп зашляпа из водата, езикът му висеше от устата и той сякаш се усмихваше. Приближи до Джак, вече куцаше по-малко. Раната беше зараснала, но приятелят му се бе възстановявал през цялата зима и все още накуцваше. Пъп никога нямаше да можеше да ловува, както преди. Сега Джак беше отговорен за него. Той нямаше нищо против. Пъп се беше грижил толкова време за него, сега беше ред на Джак и той беше готов да го стори.

— Няма да те предам, момче — увери той Пъп, както и себе си.

Да го изрече на глас, да го съобщи на друг чифт уши, които да го чуят, го бе направило най-важното обещание, което никога нямаше да наруши.

Пъп беше неговият най-добър приятел. А най-добрите приятели спазват обещанията, които са дали един на друг. Това беше всичко.

Пъп изпухтя и Джак се усмихна. Знаеше, че вълкът го разбираше, и знаеше, че не е сам, дори и да нямаше истинска глутница.

— Аз съм твоята глутница, а ти — моята — рече Джак, загреба вода с шепи и я плисна към Пъп.

Вълкът се отръска, разпръсквайки водни капки навсякъде, а Джак се засмя и извърна глава.

Беше хубав ден. Слънцето беше топло. Пролетта будеше земята. Той имаше достатъчно храна и много скоро гората щеше да му даде още. Освен това имаше приятел, когото обичаше. Някъде недалече може и да се водеше война, но тук, за момента, той беше в безопасност.

Вдигна поглед към планините там, където се сливаха с небето, и потрепери. Зимата винаги дебнеше. Сега може и да беше далече, но щеше да се завърне, преди да е готов. Щеше да се завърне, за да открадне надеждата му — за оцеляване, за спасение, за семейство или хора, които да го обичат.

Ала и без това сега може би никой нямаше да го обича. Не и след това, което беше сторил.

Ромоленето на водата го изтръгна от мрачните мисли и той се опита с все сили да се отърси от чувството на… самота. Тъжните чувства вътре в него бяха различни, макар че не можеше всичките да ги назове. Но думата, която сякаш пасваше на всяко едно, беше сам.

Наведе се, загреба с шепи още вода и наплиска гърдите си, изми се под мишниците и отгоре по раменете. Хубаво беше да се почувства чист, да усеща студените капки, стичащи се по кожата му, напомнящи му, че е жив. Не като момчето, което бе убил и оставил да лежи в снега.

Мисълта за онова момче все още отваряше черна дупка в стомаха му, която никога нямаше да се запълни. Празнота. Понякога, когато си спомняше за онова момче, пред очите му изникваше картината, която бе видял в къщата на Айзак Дрискол — онази с мъжете, сражаващи се в кървава битка с копия и стрели. Питаше се дали във всеки един от тях се е отваряла тъмна бездна, когато са отнемали човешки живот. И ако беше така, дали онези воини не са се чувствали като живи сенки.

При първото топене на снега Джак се бе върнал при мястото, където бе оставил момчето, за да прибере костите му и да ги погребе в подножието на хълма. Там едно вековно приведено дърво растеше заобиколено от милиони диви цветя и отдалече изглеждаше сякаш небесни дъги докосваха земята. В подножието на хълма имаше вир, където двойка лебеди — заедно за цял живот — плуваха, дори и през зимата, когато водата беше леденостудена и почти замръзнала. Замисли се за това и реши, че ако някой трябва да погребе него, се надяваше да избере това място. Но костите на русокосото момче бяха изчезнали, отнесени от животните и разпилени сред пустошта.

Понякога го сънуваше, отсечената му глава му говореше от земята, умолявайки Джак да му върне останалото тяло. Той се събуждаше с писъци, а Пъп виеше до него.

Джак взе една пръчка и я подхвърли към Пъп, който прецапа през водата с пръчката между зъбите, за да я върне на Джак. Повтори това още няколко пъти, докато Джак миеше тялото си, оглеждайки с интерес всички места, където бяха наболи косми, щръкнали като трева в края на лятото. Кожата му беше груба и нашарена с белези. Усещаше как мускулите му са заякнали, докато прокарваше ръце по голата си кожа. Беше станал по-висок от предишната зима, панталонът му беше окъсял, а тениската отесняла на раменете. Трябваше да разбере какво ще поиска Дрискол в замяна на няколко нови дрехи, макар че лятото наближаваше и новото облекло можеше да почака. Щеше да отреже крачолите на окъселия панталон и да го превърне в шорти. За известно време можеше да мине и без тениска. Никога не бе имал желание да вижда Дрискол, затова преживяваше с това, което имаше подръка, и сам си изработваше всичко, което можеше.

На колко години съм сега? Изминалото време беше като в мъгла, вълниста линия, която не можеше точно да следва. Нямаше представа дали беше понеделник, или неделя, февруари или март. Само зимите се отличаваха — онези мрачни, безрадостни студени дни, когато дори слънцето се скриваше по-рано. Въпреки че сега имаше покрив над главата и топлина, когато успееше да получи кибрит от Дрискол, все още трябваше да излиза навън, за да търси храна. Двамата с Пъп все още бяха сами, докато вятърът свиреше и виеше свирепо отвън, покривът се тресеше и сякаш наближаваше краят на света.

Шестнайсет, помисли си той, като преброи наум. Мисля, че съм на шестнайсет. Беше преживял сам десет зими.

Джак се отправи към брега, като подсвирна на Пъп, който още не се бе върнал с пръчката, която Джак бе хвърлил преди малко сред дърветата. Проклетият вълк сигурно бе видял катерица и се бе втурнал след нея. Е, добре, че все още имаше някои животни, които куцането не му пречеше да преследва.

Джак се избърса с тениската, разтърси дългата си до раменете коса, както бе направил Пъп, и около него се разлетяха водни пръски. Погъделичкаха го по врата, той изправи глава и се взря с присвити очи в гората. Имаше чувството… че някой го наблюдава. Понякога го усещаше, както днес. Косъмчетата на врата му настръхнаха и той вече бе сигурен, че някой го следи през дърветата.

Отново подсвирна, без да се отърси от чувството, че го наблюдават. Джак се бе научил да се доверява на инстинктите си, да се съобразява с тях за своето оцеляване, затова сега не подмина това чувство. Зачуди се дали врагът не е изпратил шпиони в гората, за да разберат кой живее там и защо. Или може би други — като русокосото момче — живееха наблизо и наблюдаваха Джак, за да разберат дали той е добър, или лош.

Джак обу дънките си, плъзна ръка върху джоба, за да напипа твърдата издутина на джобния нож, после грабна ножа, който беше на убитото момче, привърза го за колана си със стара ивица плат от дрехите, които вече му бяха умалели. Преметна влажната тениска през рамо и тръгна към гората, за да потърси Пъп.

Щом навлезе навътре, стана по-хладно, струйки светлина се процеждаха през пролуките между върховете на огромните дървета. Понякога той им говореше, когато Пъп бе излязъл на лов или когато Джак го бе оставил да спи край огъня. Понякога се чувстваше толкова самотен, толкова силно се нуждаеше от друг човек, че се преструваше, че дърветата са мъдреци, които имаха отговори на милионите му въпроси. Ако слушаше достатъчно внимателно, те щяха да му нашепнат това, което знаеха. Така както си шепнеха едно на друго дълбоко под земята.

Като шепотите вътре в него, само че по-различни.

Може би не биваше да се надява, че дърветата ще споделят своите шепоти с него. Може би, ако го направеха, той щеше да знае, че е започнал да губи разсъдъка си.

А може би гората караше всеки, който живееше в нея, накрая да полудява, защото Дрискол също не му изглеждаше съвсем наред с главата.

— Пъп! — извика той и избута един клон настрани.

Къде е той?

Джак застина, когато чу това, което му заприлича на скимтене, после се извърна по посока на звука и се запромъква много по-бързо през храсталаците и поникналите бледозелени листа. Тогава го видя да лежи на горската земя в разширяваща се локва кръв.

— Пъп! — изкрещя, втурна се към своя приятел и падна на колене до него. От гърба му стърчеше дълга дървена стрела, а кръвта бликаше от раната. Сърцето на Джак заблъска в гърдите, изпълнено със страх и болка. — Всичко е наред, момче — промълви задавено, докато дърпаше стрелата, а Пъп издаде ужасяващ писклив вой и от раната шурна още кръв.

Джак отчаяно изхлипа, не знаеше какво да прави. Обви длани около стрелата, опитвайки се да спре кръвта. Срещна полупритворените очи на Пъп, за няколко минути погледът на вълка задържа този на Джак, езикът му се показа, за да оближе китката на Джак, докато кръвта му изтичаше между пръстите на Джак.

Джак отново изхлипа, а тялото на Пъп застина и кръвта потече по-бавно, образувайки тънка струйка. Сълзите се търкаляха по страните на Джак, когато взе на ръце голямото тяло на огромното животно и го залюля в прегръдките си. Моят приятел. Моят приятел. Моят приятел. Заплака, а риданията му се смесваха с вятъра, свирещ през клоните на дърветата, които стояха, наблюдаваха и си шепнеха едно на друго.

— Помислих, че е див. Не знаех.

Джак рязко извърна глава и видя Дрискол да стои наблизо с лък в ръка и привързани към кръста стрели. Погледът на Джак бавно се отмести от лицето на Дрискол към оръжието, което държеше, после се върна обратно. Мъжът беше убил Пъп. Гняв, по-жарък от слънцето, прониза юношата, който бавно положи тялото на верния си приятел на земята и се изправи в цял ръст. Усещаше още топлата кръв на Пъп върху голите си гърди. Сведе глава и изръмжа с нисък, гърлен звук.

Очите на Дрискол се разшириха, докато се взираше в него, и макар да изглеждаше изплашен, в погледа му блестеше и нещо друго. Същият сияещ поглед, с който го гледаше бака, когато Джак направеше нещо хубаво. Онова странно вълнение, което излъчваше лицето му, докато показваше на Джак картината в спалнята си.

— Ще те убия — изръмжа Джак.

И наистина го мислеше. Щеше да разкъса гърлото му.

Дрискол кимна, отстъпи и вдигна ръка. Джак пристъпи напред, скръбта и гневът замайваха главата му, сякаш гората бе започнала да се върти около него. Не, нямаше да разкъса гърлото му. Щеше да грабне онзи лък и стрелата от Дрискол, преди той да успее да го вдигне, и ще я забие в неговата шия. В сърцето му. Зъбите на Джак зловещо скръцнаха.

— Разбирам как се чувстваш, но чуй. Чуй ме — подхвана Дрискол с треперещ глас. — Мога да ти дам оръжие като това, ако искаш. — Той вдигна лъка и кимна към стрелите около кръста му, после отново вдигна ръка. — Ако ме нараниш, те ще дойдат да ме търсят. Приятелят ми в града ще разбере, че нещо не е наред, ако не отида за продукти. Ще дойдат тук и ще те намерят. Това ли искаш?

Те убиват деца.

Само че Джак вече не беше дете.

Но все още не беше и мъж.

Той спря, старият ужас се разля по вените му, смесвайки се с безкрайна тъга заради смъртта на Пъп, лежащ на земята зад него. Внезапно се почувства толкова уморен, че му се прииска да падне на колене. Сърцето и душата го боляха.

— Мога да ти дам оръжие като това — отново повтори Дрискол. — Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. — Когато Джак не каза нищо, Дрискол додаде: — Ще прибавя и още една кутия кибрит.

Джак погледна назад към тялото на Пъп, сърцето му ридаеше заради загубата. Какъв смисъл имаше да убива Дрискол сега? Това нямаше да върне Пъп, а лъкът и стрелите щяха да му помогнат да оцелее, особено след като Пъп вече го нямаше. Сърцето му се изпълни с мъка. Сведе глава. Прасе. Едно от онези диви свине с остри като бръснач бивни. Той избягваше онези прасета, сякаш бяха дяволски изчадия. Дори и Пъп…

— Ще го направя — каза Джак и се извърна от Дрискол, за да вдигне тялото на Пъп.

Щеше да го погребе край реката, където някога бе погребал малките телца на братята и сестрите на Пъп, онези мили създания, които някога му бяха спасили живота. Щеше да се сбогува със своя Пъп, а сетне щеше да се пита как ще преживее през всеки следващ ден, който щеше да бъде още по-самотен от досегашните. Пъп не само беше спасил живота му… той му бе дал подтик да живее.

След като Дрискол си тръгна, Джак се отпусна на колене до Пъп, зарови пръсти в козината на приятеля си, вдигна глава и тъгата му изригна като вълчи вой към празното небе.