Оцеляване

Глава 39

— Влез! — извика Марк, свали ръце от клавиатурата и се облегна назад в стола зад бюрото. Лори надникна вътре.

— Отивам до супермаркета. Искаш ли нещо специално за вечеря? — Тя се усмихна. — Мисля, че най-после приключихме с остатъците от празника.

Марк се засмя. През последните няколко дни двамата ядяха пуйка на закуска, обяд и вечеря — ноември също бе внесъл своя щедър дял пуешко — и той смяташе, че още дълго няма да иска да погледне тази конкретна птица.

— Какво ще кажеш за по една сочна пържола за довечера?

— Звучи добре.

Тя се накани да излезе и Марк се приведе напред.

— Лори?

Жена му се обърна, изражението й беше изненадано, питащо.

— Ъ. — Исусе, нима бе забравил как се прави това? Как да разговаря със собствената си съпруга? През последните седмици двамата бяха водили няколко разговора, макар и сковани, но все още се затрудняваха да общуват. — С изключение на това, че на Джак очевидно му липсват познания за обикновените неща, какво мислиш за него?

Изминали бяха няколко дни, откакто Джак и Харпър бяха на гости в дома им, и макар че двамата коментираха празника с топлота, той не бе разговарял с нея за конкретни неща. Но сега официално се бе върнал на работа и през последните часове се бе заровил в имейли и се чудеше по кой път да поеме. Не желаеше тези случаи да се превърнат в „студени“ досиета или поредните неразкрити убийства.

Лори колебливо се върна в стаята, сякаш се боеше, че не е чула правилно молбата му да поиска мнението й по въпрос, отнасящ се до работата — или поне донякъде. Сбърчи вежди за миг, като че ли обмисляше въпроса.

— Той притежава доброта и… невинност… — Тя седна на стола пред бюрото му и като я видя да седи там със замислено изражение на лицето, нещо се стегна в гърдите му. — Макар че той е истински мъж. — Изгледа го с вдигнати вежди и той се захили. Предполагаше, че всяка жена би забелязала това. — Но… не знам. Очите му… таят тайни. Сякаш има нещо… което той иска да скрие от всички. Би могло да е липса на увереност, но… — Тя поклати глава. — О, ето че отново се увлякох и ти предлагам интуицията си, когато ти искаш факти.

Той бавно поклати глава.

— Не, мен ме интересува именно твоята интуиция.

Жена му сведе очи и страните й поруменяха, когато се усмихна свенливо. При вида на щастливото й лице, Марк мислено се прокле. Запита се кога за последен път я бе накарал да се почувства така? Не можеше да си спомни.

Тя вдигна глава.

— И, о, начинът, по който гледа Харпър, Марк. Той я обожава.

Марк преплете пръсти.

— Мислиш ли, че това е за добро?

Тя сви рамене.

— Имаш предвид дали според мен той би могъл да я превърне в своя единствен свят, когато той би трябвало да се съсредоточи, ами… върху целия свят?

— Да, точно така.

Лори извърна поглед настрани и отново се замисли.

— Може би. Но мисля, че Харпър е момиче, което се осланя на интуицията си. Според мен тя ще му помага и ще го насочва, но когато се налага, ще се отдръпва.

— Надявам се.

— Аз също — кимна тя.

За миг двамата останаха да седят така, втренчени един в друг и усмихнати. Имаше неща, които трябваше да бъдат изречени, макар че Марк не беше сигурен откъде да започне, нито дори дали искаше да направи това. Не още. Не и сега. Тогава кога? Звънът на мобилния телефон го спаси от отговор на мислените му въпроси.

— Вдигни — рече Лори и се изправи, видимо облекчена от прекъсването. — Ще се върна след час.

Марк кимна и протегна ръка за телефона, докато тя се измъкваше през вратата. Усети чувство за празнота, но едновременно с това се зарадва, че бе излязла. Въпреки всичко този разговор представляваше стъпка напред и за двамата и Марк бе доволен от това.

— Марк Галахър.

— Агент Галахър. Обажда се Кайл Холбрук, връщам обаждането ви.

Бившият асистент на Айзак Дрискол. За миг Марк се стресна от дълбокия тенор на мъжа. Звучеше като много по-възрастен, но Марк знаеше от профила му в интернет, че мъжът беше в средата на трийсетте.

— Да, благодаря, че ми се обаждате, господин Холбрук.

— Разбира се. Щях да ви се обадя по-рано, но отсъствах заради празниците. Отнася се за доктор Дрискол, така ли?

— Да. За съжаление, аз разследвам убийството му. Айзак Дрискол е бил намерен мъртъв. Разбрах, че преди шестнайсет години сте били негов асистент в проучването му.

От другата страна на линията мигом се възцари мълчание.

— Убит? Исусе. Не съм го очаквал. Предположих, че ми се обаждате, защото той е направил нещо… странно.

Странно?

— Защо ще предполагате подобно нещо, господин Холбрук?

Ново мълчание.

— Ами, ако трябва да съм честен, от години не съм се сещал за Айзак, затова се върнах в миналото, когато чух съобщението ви. Но той бе станал доста… странен към края на пребиваването си тук. Чувствам се зле да го казвам сега, когато той е… мъртъв. Но честно, бях щастлив, че напусна. Той винаги дърдореше за война и как всички ще умрем, защото хората били егоистични и глупави и не можели да мислят отвъд собствените си нужди. Ала най-обезпокоителното от всичко беше, че той се опита да ме убеди, че трябва да започнем да правим изследвания върху хора. Но не само като ги караме да попълват въпросници или анкетни карти, а като ги поставяме в реални ситуации, за да видим как ще реагират. Но както всички знаят, системата за социалните грижи не работи по този начин. Нито дори психологическите проучвания. Не можеш емоционално да бележиш човешко същество в името на изследването си.

Марк кимна, усещайки как в костите му започва да се промъква студ.

— Имате ли някакво основание да вярвате, че той е претворил приказките си в дела?

— Не. Всъщност смятам, че тъкмо това беше причината да се пенсионира по-рано. Осъзнал е, че работата му го навежда на нездравословни идеи. Но когато чух да споменавате името му в съобщението си, се притесних да не е постъпил на работа някъде другаде и да е направил нещо неетично, дори… неморално. Радвам се да чуя, че не става дума за това, макар да съжалявам, че му се е случило нещо толкова ужасно.

Мислите на Марк бясно препускаха.

— Господин Холбрук, ако ви изпратя по имейла няколко снимки, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някои от хората на тях?

— Разбира се. В момента електронната ми поща е отворена, така че можете да ги изпратите.

— Добре, чудесно. Ще отнеме само секунда.

Марк написа бърз имейл, прикачи снимките на Джак и Емили Бартън, запазени в диска на компютъра му, и натисна бутона за изпращане.

— Получих ги — обади се Кайл Холбрук след секунда. Настъпи кратко мълчание и гласът на мъжа отново се разнесе по линията. — Не, не познавам никого от тях. Предполагам, че не можете да ми кажете кои са те?

— Жената е била убита в Хелена Спрингс по подобен начин като доктор Дрискол.

— Господи! Две убийства? — Той прозвуча искрено шокиран, но разбира се, Марк можеше да съди единствено по гласа му. — А другата снимка, която ми изпратихте? Мъжът заподозрян ли е?

Марк се поколеба дали да нарече Джак човек, който е обект на интерес от страна на полицията, макар че всъщност той все още беше. Очите му… таят тайни.

— Той е живеел близо до доктор Дрискол — отвърна Марк, избягвайки отговора.

— Аха. Ами съжалявам, че повече не мога да ви помогна.

— Не, вие много ми помогнахте. Ако се сетите за още нещо, моля ви да ми позвъните.

— Естествено. Късмет, агент Галахър.

Марк затвори телефона и за няколко минути остана да се взира невиждащо в екрана на компютъра.

Той се опита да ме убеди, че трябва да започнем да правим изследвания върху хора.

Марк имаше лошо предчувствие за предмета, върху който са били съсредоточени изследванията на Айзак Дрискол. Или по-скоро върху кого.

Да го гледам, докато доктор Дрискол е готов да го тренира.

Дали Дрискол е изследвал Джак? Или просто го е „тренирал“? Или и двете? И докъде бе стигнал? Беше намерил бележките за странните наблюдения върху животни в хижата на Дрискол, но нищо повече. Трябваше да се върне там и да погледне под всички дъски на пода и под покривните греди, реши той, преди официално да приключи с огледа на местопрестъплението. Трябваше да има още нещо. Ако Джак не грешеше, мъжът е бил монтирал камери в гората, за бога!

Джак… Очите му… таят тайни.

— Какви други тайни криеш от мен, Джак? — промърмори Марк на себе си.

Дали той знаеше нещо повече за заниманията на Дрискол? Или самият Джак бе направил нещо, от което се срамуваше?

Разпечатката на картината на Битката при Термопилите лежеше върху бюрото му, наполовина скрита от купчина документи. Взе я и няколко минути се взира в нея, припомняйки си какво бе прочел за спартанците.

Те са обучавали децата си да стават войници, подлагали са ги на сурови изпитания по оцеляване, за да ги закалят и определят доколко са способни.

Деца… не дете.

Представи си хижата, в която Джак бе живял, неизползваните легла. Обща спалня, в която бе живял само един човек.

Ако Дрискол е оборудвал цялото място като лагер, кого друг е смятал да настани при Джак? И защо не го бе настанил?

Марк извади „картата“, която бе намерил в чекмеджето на Айзак Дрискол, и се вгледа отново в думата, изписана най-отдолу: Покорен.

Айзак Дрискол е бил запленен от спартанците и е възможно да е правел изследванията си с деца, като някак си е смесвал древните ритуали със съвременния си проект, каквото и да означаваше това. Вероятността беше прекалено отвратителна дори да си я помисли, прекалено налудничава, за да бъде анализирана в детайли, поне докато не се сдобиеше с повече отговори на въпросите си. Отново потърси в Гугъл, този път добави към търсенето за Термопилите и думата покорен. След няколко минути намери отговора. В памет на загиналите при Термопилите войници е бил издигнат паметник с надпис: О, страннико, върви на вси спартанци разкажи, че тук покорни на законите им ний лежим.

Монумент на мъртвите. Покорни войници. На картата е отбелязано мястото, където те лежат?

Студени тръпки плъпнаха в костите на Марк. Може би грешеше. Това беше само една дума. Само предчувствие, основаващо се на несвързани парчета от загадката, каквато представляваше този случай. Това беше изстрел в тъмното. И все пак… той взе телефона, обади се в офиса, готов да рискува и както се казваше, да си сложи главата в торбата. Кръвта му жужеше във вените, както винаги когато знаеше, че е попаднал на важна следа. Помоли да го свържат с шефа му и когато той се обади, Марк изрече без заобикалки:

— Мисля, че се налага да изпратим кучета, обучени да надушват човешки останки, в имота на Айзак Дрискол.