Оцеляване

Глава 49

Обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.

Мили боже! Той е психопат. Наистина ли мислеше, че нормален човек със здрав разум ще приеме всичко това? При все това ледени пипала се разпростряха по тялото й, когато Харпър осъзна, че вече други бяха предопределени да се подчинят на тази лудост. Не само предопределени, но вече подчинени. Колко още души страдаха там някъде? Опитваха се да оцелеят, подложени на невъобразими ужаси и нечовешки изпитания точно в този момент? Младата жена потръпна.

— Наистина ли мислите, че хората ще приемат това? — попита тя, стремейки се не толкова да получи отговор, колкото да го накара да продължи да говори, докато измисли някакъв план.

Да измисли нещо. Независимо колко дребно.

— Права си. Виждам как вие двамата ме гледате — каза доктор Суифт, едва успявайки да проникне сред препускащите мисли в главата й. — Това може би е неприятно за някои. Те няма да разберат целта, облагите. — Залюля се на пети. — Но има много други, които разбират, и те са тези, които са от значение. А резултатът говори сам за себе си. Не е ли вярно, Дейри?

— Да, сър — заговори за пръв път мъжът, на име Дейри, и кимна леко с глава към доктор Суифт.

О, боже! Те бяха убедили поне неколцина от оцелелите, че всичко това е нещо правилно. Тази лудост беше невероятна!

Този мъж бе убедил себе си, че действа в името на добруването на обществото, но в същото време печелеше от нещастието на хората.

Застанал до нея, Джак усилено мислеше. Тя го погледна и го разбра. Въпреки страха, сърцето й се успокои. Беше му се доверила преди петнайсет години, вярваше му и сега. Не да оцелее от тази лудост, осъзна младата жена. Но да се бори, да опита. Да положи всички усилия, макар да е безнадеждно. Беше го съзряла в характера му дори тогава, внезапно я осени прозрението. Той бе стиснал юмруците си. Споменът проблесна за миг, сякаш приливна вълна нахлу в главата й, съзнанието й призова онзи неясен момент. Той бе стиснал юмруците си. Трепереше като всички тях, но бе стиснал юмруците си… и тя бе разбрала.

Срещна погледа му и времето застина. Лицето му доби напрегнато изражение, преди бързо да погледне назад и сетне отново да се извърне.

Назад. Към водопада.

Това е нашият единствен път за спасение.

Стомахът й се сви. Страхът я прониза. Водата бучеше, мъжът пред тях продължаваше да говори и да крачи, зло се лееше от устата му. Харпър вече не можеше да го чува заради тътена на водопада и жуженето в главата й. Джак я приближи с една крачка, после с още една. Харпър го погледна в очите и я обгърна странно спокойствие.

Мъжът пред тях нямаше да им позволи да се измъкнат. Нито преди, а особено сега, след като бе споделил с тях налудничавите си идеи. Те бяха недовършената работа преди, а сега се бяха превърнали в огромна пречка. Той щеше да ги застреля и който и да работеше с него — някаква огромна мрежа, както изглеждаше, — щеше да му помогне да се отърват от труповете им някъде в тази безбрежна пустош. Никога нямаше да бъдат намерени, но дори и да ги откриеха, нямаше да има никакви доказателства кой и защо ги беше убил. А ако никога не ги намереха? Дали другите щяха да повярват, че заедно са избягали? Но дори и да не повярват, как можеше да бъде доказано, че не са? Хората смятаха Джак за див, непредсказуем, нецивилизован, а Харпър за объркана и емоционално нестабилна — белязана завинаги от травмата от загубата на родителите си, а после отраснала без истински дом. Кой можеше наистина да знае какво са направили и защо? Щяха да ги търсят известно време, а после… Всичко щеше да се забрави.

Мъжът пред тях също го знаеше.

Но той не очакваше, че те ще скочат.

Да, единственият им изход беше да полетят надолу. Също както първия път. Тогава бяха оцелели, въпреки всички очаквания, но каква бе вероятността отново да се спасят при такива нищожни шансове? Почти никаква. Може би нямаше никаква надежда. Падането беше едно, бързеят отвъд — нещо съвсем друго. Предателски. Смъртоносен. Пълен с подводни скали и течения, които Харпър знаеше, че бяха отнели няколко човешки живота. Тогава защо се чувстваше толкова обнадеждена?

Защото те щяха да оцелеят или нямаше — заедно.

Харпър стисна юмруци. Очите на Джак се сведоха надолу. Той беше видял. Той знаеше.

Да го направим. Заедно. Отново.

Беше готова, осъзна тя, чувстваше се невероятно спокойна и умиротворена. Там, застанала на ръба на бездната заедно с Джак, готова да рискува всичко, тя прозря с невероятна яснота каква щастливка е била, макар че никога досега не се бе смятала за късметлийка. Толкова много неща се бяха подредили идеално, така че да може през онзи нощ да се измъкне от пустошта. Дали беше само късмет, или нещо повече? Съдба? Божия намеса? Или помощта на обичните й родители? Не знаеше. Но знаеше, че беше преизпълнена с благодарност, защото също като Джак тя бе оцеляла, за да бъде там, когато той се появи за втори път в живота й.

Джак. Нейният Джак. Той бе пожертвал собствения си живот, за да спаси нейния, и тя нямаше да опорочи този жест с ненужни съжаления. Той я бе спасил и тя бе благодарна за всяка секунда от живота, който й бе подарил. Дори и за моментите, в които се бе борила, страдала и чувствала като жертва. Тя не беше жертва. Тя беше победител, както бе казал доктор Суифт. Не защото е била включена в програмата. Тя се бе борила и бе изплувала нагоре и нагоре, отново и отново. Това я бе направило по-силна, по-добра, беше я накарало да цени добрите моменти и да уважава собствените си умения за оцеляване.

Сякаш за един кратък миг един облак се бе отместил от слънцето. И в този кратък отрязък от време тя видя ярката, чудодейна, понякога изпепеляваща, често заслепяваща светлина на това, което бе представлявал животът й. И Харпър беше благодарна за това. За всичко това. За всеки миг. Защото беше неин. И разбра, че на този свят не можеше да получиш радост без болка. И тя ги бе имала. Беше ги скътала в душата си и ги обичаше поравно. Този момент. Точно тук. Обичаше живота си. И заради тази велика, несравнима любов — внезапното и дълбоко осъзнаване на многобройните дарове, които бе получила — тя бе готова да поеме всякакъв риск, за да продължи да живее. Заради себе си. Заради него. С него.

Доктор Суифт не преставаше да крачи, ала тя вече не обръщаше внимание на думите му. Макар че той се подготвяше, готов да ги застреля там, където стояха. Харпър отстъпи крачка назад, Джак я последва. Дейри видя какво правят, вдигна оръжието си и в този миг те и двамата се извърнаха, ръката на Джак сграбчи нейната, стискайки я здраво. Тя чу изсвистяване и нещо прелетя покрай бузата й. Джак я привлече към себе си, за да се притиснат един в друг. Двамата се приведоха, отстъпвайки назад. Младата жена чу вика на доктор Суифт от по-отблизо, също както през онази нощ, само че този път придружен от свистенето на куршумите над главата й.

Земята се продъни под нозете им и те полетяха надолу, заобиколени единствено от грохота на водопада. Прониза я остра болка, когато се блъсна в ледената вода. Викът й бе понесен от дивия рев на бушуващата стихия. Ръката на Джак я стисна по-здраво. Той нямаше да я пусне. Знаеше го. Веднъж вече го бе доказал.

Дръж се — чу тя сред боботенето на водата. — Дръж се.

Шепотът се надигна от глъбините й, изпълни главата й, сърцето й, душата й. Сега беше изтъкана само от усещания, от инстинкти и желанието да живее и тя го чу толкова ясно. Познаваше този глас. Този шепот. Принадлежеше на майка й.

Повече не можеше да сдържа дъха си. Дробовете й изгаряха, тялото й бе смазано, подмятано от пенещата се вода, докато продължаваха да пропадат надолу.

Последва ужасяващият удар, когато удари повърхността, дробовете й крещяха, ръката й стискаше, стискаше. Той също я стискаше. Бяха заедно, гмуркайки се надолу, надолу и после нагоре, нагоре. Силните му крака ритаха мощно, изтласквайки ги нагоре към светлината, докато дробовете й пламтяха и тя се опитваше да се държи, да се държи, главата й се пръскаше, светлини премигваха, докато…

Харпър отвори уста и задъхано пое глътка въздух в мига, в който изплуваха, въздушната струя нахлу и изпълни измъчените й дробове.

После отново се потопиха, течението ги подхвана, докато се преобръщаха с разперени ръце.

Дръж се. Дръж се.

Смъртоносните бързеи бяха пред тях. Харпър отчаяно се опитваше да се залови за нещо. Нещо, което да ги закрепи, да ги предпази от скалистите глъбини, които щяха да ги повлекат все по-надолу и по-надолу.

— Хвани това! — изкрещя плътен глас.

Харпър ахна, неспособна да види кой го извика сред пръските вода, но зърна големия тежък клон пред тях.

Опита се да заплува към него, но течението я отнесе. Джак стисна още по-здраво ръката й и със силен крясък я придърпа по-близо до себе си, докато плуваха срещу течението, обединили усилия, за да стигнат до спасителния клон.

Джак мощно изкрещя още веднъж, двамата се приближиха още по-близо един до друг, а Харпър се протегна и едва успя да сграбчи края на клона. Той се изплъзна от пръстите й, тя отново го хвана и го задържа, докато Джак изплува зад нея и също улови клона. Двамата едва успяваха да си поемат дъх, вкопчени в малкото парче дърво сред ревящия водовъртеж.

— Продължавайте да се държите! Не се пускайте!

Агент Галахър? Беше агент Галахър, озовал се тук по някакъв невъзможен начин. Той им бе подал клона, влачейки ги срещу течението, пръхтеше от усилието, хлъзгаше се — о, господи, — но успяваше да запази равновесие и да не спира да тегли клона към брега. Стигнаха до брега и Галахър протегна ръка, за да я изтегли върху каменистия насип, заедно с Джак зад нея. Двамата се свлякоха върху калния бряг, борейки се за глътка въздух, целите треперещи и подгизнали до кости.

Ръцете им все още бяха вкопчени една в друга.

Заедно.