Оцеляване

Глава 43

Къде беше тя? Сърцето на Джак нервно туптеше, докато за стотен път поглеждаше през прозореца с надеждата да види пикапа й да минава през вратите на портала, ала те оставаха затворени.

Спусна се по стълбището и пристъпи във фоайето. Найджъл тутакси се появи, както Джак се бе надявал, макар че все още не можеше да проумее как постигаше това. Джак би казал, че приличаше на вълк и можеше да подушва хората, когато приближат, но мъжът нямаше излъчването на вълк. Определено лъхаше на нещо по-дебнещо.

— Пропуснах ли някакво обаждане?

Икономът се прокашля.

— Не, сър. Не и през последните двайсет минути.

Той присви очи, усетил в гласа на мъжа нотка на… сарказъм. Беше научил думата и значението й днес от една от книгите. Но в книгите не пишеше, че някои хора използваха сарказма, за да накарат хората да се почувстват зле. Дебнещо.

Младият мъж се наведе и смръщи нос. Той миришеше дебнещо. Мазно.

— Как виждаш хората, преди да влязат в стаята?

Найджъл вирна нос, сякаш миришеше нещо, но не вдъхна.

— Камерите, сър.

Камери. Сърцето на Джак се свлече в петите.

— Камери?

— Да, сър. В стаите има камери, за да знае персоналът кога някой от семейството се нуждае от услуга.

В ушите на Джак зажужа като от десетки цикади — беше научил името на онези насекоми, които жужаха и свиреха сред дърветата, огласяйки гората с песните си, но само на всеки седемнайсет години. Бяха идвали само веднъж, но Джак ги помнеше — цялата гора вибрираше от чифтосването им.

Джак се извърна от Найджъл и се запъти към библиотеката, като от време на време поглеждаше нагоре, опитвайки да види камерите.

Той е бил наблюдаван. Отново.

Затвори големите врати зад себе си и за минута се опря върху тях, докато се бореше да си поеме дъх. Изпитваше… не знаеше думата. Все още имаше толкова много думи, които не знаеше. Приближи се до масата, взе речника и го запрелиства, сякаш можеше да се натъкне на правилната дума, която да му обясни какво изпитваше.

Вратата щракна. Помириса я, преди да я види. Жената птица. Тя му се усмихна и затвори вратата зад себе си.

— Джак — измърка, както винаги като котка.

Но котките мразеха птиците. Може би заради това й харесваше да ги кара да плачат. Тя се приближи към него, той искаше да се отдръпне, но остана неподвижен, приглушеното жужене на цикадите в ушите му отново се усили.

Тя прокара извитите си като на птица нокти по гърдите му, облиза устни и го погледна.

— О, на колко много неща мога да те науча, Джак.

Разкопча горното копче на блузата си, после следващото.

Джак разбираше какво иска. Щеше да се съблече гола като червенокосата жена и ще му предложи тялото си, макар че той не беше направил нищо, за да го заслужи. Отстъпи назад и ръката й се отпусна от гърдите му.

— Аз имам жена.

Тя се засмя, но звукът не приличаше на смях. По-скоро на воя на койот, който звярът издаваше, преди да нападне жертвата си. Цъкна с език и отново го приближи.

— Голям мъж като теб? — Сведе поглед надолу, очите й се спряха между краката му, сетне ги вдигна към лицето му. — Една жена не може да ти е достатъчна.

— Грешиш.

— Толкова си сладък — отново измърка тя. — Но аз няма да те спра, както тя направи. Ще ти позволя да направиш това, което искаш. Ще ти хареса ли? Хмм?

Жената птица се протегна и потри ръката си върху мъжествеността му, сграбчи го. Той изненадано изсъска.

Аз няма да те спра, както тя направи.

Тя ги е наблюдавала? Него и Харпър. Точно тук. Вдигна глава, търсейки камерата, и я зърна в далечния ъгъл на тавана. Кръвта му кипна и от гърлото му се разнесе силен стон. Той се бе чувствал в безопасност тук.

— О, да! — измърка тя и още по-силно го потърка.

Той хвана ръцете й и я избута от себе си. Тя политна назад, но запази равновесие.

— Никога повече не ме докосвай! — изръмжа Джак.

Очите й гневно заблестяха, бузите й се зачервиха. Тя отстъпи от него, устата й се отвори, за да заговори, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика Джак, опитвайки се да овладее гнева, бушуващ като огнена лава във вените му, чувството на… предателство.

Пое дълбоко дъх и го остави да се разпростре в тялото му.

Вратата се отвори и Найджъл влезе.

— Агент Галахър е тук, иска да ви види, сър.

Джак не удостои с поглед жената котка, която се преструваше на жена птица, и рече:

— Кажи му, че съм тук.

С ъгълчето на окото си видя как тя вдигна рамене, сетне му обърна гръб и закрачи към вратата. Миризмата й остана след нея в стаята. Изпита погнуса.

Агент Галахър влезе и Джак приседна на ръба на бюрото.

— Джак — рече агентът със странно изражение на лицето.

Смесица от тъга и… нещо друго.

Той се изправи и му протегна ръка. Двамата се ръкуваха.

— Може ли да седнем? — попита агентът.

Джак кимна и сърцето му заби по-бързо.

— Харпър добре ли е?

— Харпър е добре. Беше с мен тази сутрин. Току-що я оставих у тях. Разговорът не се отнася до нея.

Джак се намръщи. Защо тя беше отишла с агента, вместо да дойде да го вземе, както беше обещала? Нещо не беше наред.

Двамата седнаха в креслата до мраморната камина и агент Галахър се наклони напред, подпрял лакти на коленете.

— Отново претърсихме имота на Айзак Дрискол, Джак.

— Добре — бавно отвърна той.

— Открихме два трупа, на деца, но на различна възраст.

Кръвта на Джак се превърна в лед. Той не помръдна.

Агентът се облегна назад и изпусна дълбока въздишка.

— Освен това открихме стара минна шахта, която Айзак Дрискол е използвал, за да складира своята… работа.

Жуженето отново се появи. По-силно. В главата му. Под кожата. Навсякъде.

— Намерихме снимките, Джак. И видеозаписи… на теб. Започват от времето, когато си бил много малък, и продължават до деня, в който Дрискол е бил убит.

Стомахът на Джак се присви. Не можеше да говори.

— Освен това намерихме лъка със стрелите, с който смятаме, че е убил майка ти. Открихме нейни снимки в града, както и чантата й с личната й карта. Той явно я е следил.

Дрискол. Дрискол бе убил майка му. Това би трябвало да го разгневи, целия да го изпълни с… гняв. Но той не почувства нищо. Защо?

— Предполагаме, че Дрискол някак си е открил, че тя се е намесила в това, което той е правил, че е възнамерявала да ти каже истината или може би тя сама му е разказала за плановете си, противопоставила му се е и той е отишъл в стаята й в къщата за гости и я е убил.

Тишина. Джак попиваше думите. По-късно щеше да ги осмисли, да се опита да почувства нещо за тях.

— Трябва да ми разкажеш за другите деца, Джак — каза агент Галахър и този път върху лицето му беше изписана само тъга.

И може би… разочарование.

Вълна на срам заля Джак. После го обзе студ, догади му се.

— Харпър видя ли ги? — най-после успя да изрече задавено.

Харпър знае ли какво съм направил? Какво съм аз?

Агент Галахър го изучва около секунда, изражението му оставаше тъжно.

— Да. Харпър видя снимките. Тя откри минната шахта.

Джак издаде звук като на умиращо животно.

— Джак. — Агент Галахър се наведе напред. — Трябва да знам какво се е случило. Какво наистина се е случило.

Завладя го вцепенение, той се отпусна назад в креслото и за секунда стисна очи. Когато ги отвори, заговори:

— Всичко се случи така, както го разказах, но с мен имаше и три момчета. Едното умря при падането, аз избутах другото на корниза, но то навярно също е умряло. Убих третото. Но това стана по-късно. Ние се сбихме за храна. Аз се опитах…

— Аз видях видеото, Джак.

Джак бавно насочи очи към лицето на агента. Не можеше да отгатне изражението му, но си представяше какво си мислеше мъжът. Звяр. Животно. Убиец.

Видео. Видеото беше движещи се снимки. Имаше видео как Джак пронизва онова момче и оставя тялото му в снега. Призля му, в гърлото му се надигна горчилка и той с усилие преглътна.

— Имаш ли някаква представа кои са били онези момчета?

Джак бавно поклати глава.

— Не. Не знам нищо за тях.

За минута се възцари тишина, после агент Галахър я наруши:

— Ние мислим, че момчето, с което ти… си се борил… известно време е живяло под верандата на хижата на Дрискол. Има бележки, в които пише за плъх, който живее под неговата веранда и краде от храната му, откраднал е и един нож. Пише, че смята да го подложи на изпитание. Смятаме, че той е нагласил схватката между вас двамата, за да види какво ще направиш.

Вцепенение. Жужене. Горчилка. Преглътни я, преглътни я.

— Джак…

— Защо го е направил? Взел ме е. Наблюдавал ме е…

Беше същият въпрос, който не му даваше покой, откакто видя снимките в хижата на Дрискол. Защо? Защо мен? Беше изпълнен с гняв и не знаеше кои думи да използва.

Агент Галахър стисна челюст.

— Предполагаме, че е провеждал наблюдателни експерименти. Първоначално най-вече са се отнасяли до оцеляването, силата, закалката. Вярваме, че е подготвил къщата, в която ти си живял, за всички вас, но ти си бил единственият, който е оцелял. Бележките му подсказват, че той е планирал да те подложи на по-специфични изследвания посредством нагласени ситуации, актьори…

— Не разбирам всички тези думи — призна Джак, главата му се въртеше.

Не му се щеше да го казва, но имаше нужда да разбере.

— Съжалявам, Джак. Мисля, че Дрискол е смятал да използва хора, които да се преструват на това, което не са, и да наблюдава как ще реагираш.

— Червенокосата жена — каза Джак.

Гласът му звучеше безжизнен, както той самият се чувстваше.

Агент Галахър кимна.

— Да — отвърна той и гласът му пресекна. Тъжен ли беше? Отвратен? И двете, каза си Джак. — Видяхме бележките за това, видеото…

Джак клюмна глава. Искаше да плаче. Да вие, докато гласът му прегракне и дробовете му спрат да работят. Искаше да намери дупка и да се зарови там сам, така че никой да не го намери.

— Джак… ти ли уби Айзак Дрискол?

Той срещна погледа на агент Галахър.

— Не. Когато отидох в хижата му, той вече умираше.

За няколко минути се възцари тишина.

— Джак, трябва да дойдеш в участъка и да дадеш показания, но аз исках… исках първо да ти съобщя всичко това. Мога да те взема утре сутринта. Какво ще кажеш?

Агент Галахър беше мил с него, даваше му време, Джак го знаеше. Макар да не разбираше защо. Дали защото изпитваше съжаление към Джак и искаше да му позволи да прекара още една нощ в удобно легло, с баня с топла вода, преди да го заключат?

— Благодаря — кимна той.

— Сигурен съм, че ти ще обмислиш всичко това и ще имаш въпроси към мен. Ще отговоря на всеки, който мога.

Джак мислеше, че е кимнал, но почти не усещаше тялото си.

— Добре.

— Хубаво. — Мълчание. — Джак, един последен въпрос и после ще продължим разговора утре. Има ли нещо за родителите на Харпър, което не си ми казал?

Джак го погледна в очите.

— Не. Казах ви всичко, което знам за това.

Агентът изучава лицето му за секунда, после кимна.

— Добре. Ако тази нощ имаш нужда от мен, ще ми се обадиш, нали? — Бръкна в джоба си, извади малка бяла картичка и я подаде на Джак. — Тук е написан моят телефонен номер. Ако искаш да ми се обадиш, а дядо ти още не те е снабдил с телефон, просто помоли някой от къщата да ти покаже как да набереш номера на стационарния телефон, разбра ли?

Стационарен телефон. Нямаше представа какво беше това. Чувстваше се изгубен. Винаги се бе чувствал така.

— Добре.

Агентът се изправи, както и Джак. Лицето му беше разтревожено. Дали мислеше, че Джак може да нарани и него? Погледна в ъгъла на тавана.

— Тук има камери — рече той.

Ако наранеше някого, това също щеше да се запише на видеото. Просто още една причина, за да го заключат. Освен това, осъзна той, това, което агентът току-що му бе казал, също беше записано. Но кого го беше грижа? Да знаеш нещата и да виждаш нещата беше много различно. Много различно.

Харпър.

Стомахът му отново се присви.

Агентът го изгледа смутено, но кимна.

— Добре. Не ме изпращай, знам изхода. Утре сутринта ще се върна. В девет часа, става ли?

— Да.

Джак проследи с поглед как агент Галахър напусна стаята и го чу да казва нещо на дебнещия Найджъл в коридора, а после шумът от стъпките му заглъхна.

Джак излезе от библиотеката, мястото, където се бе чувствал в безопасност и щастлив. Сега вече никъде не се чувстваше в безопасност.

В коридора се натъкна на Брет, който отвори глупавата си зъбата уста, за да каже нещо, и Джак изръмжа, избутвайки го от пътя си. Спря, надявайки се, че Брет ще иска да се сбият, но той само се препъна заднешком и издаде писък като женска катерица. Нямаше да е забавно да се бие с катерица. Щеше да го смачка.

— Исусе, ти си животно! — изкрещя Брет зад гърба му, докато се отдалечаваше.

Брет имаше право. Джак не можеше да го скрие. Мислеше си, че би могъл, но грешеше.

Вниманието му бе привлечено от крещящите птици. Влезе в птичарника, спря се и огледа всичките красиви, но тъжни създания. Жената котка, която се преструваше на жената птица, беше там и пристъпи към него.

— Знаех, че ще дойдеш.

Джак я заобиколи и се приближи до клетките. Отвори вратата на една от тях, после пристъпи към другите две. Птиците замлъкнаха, нерешително застинаха. Той се протегна, взе едно от яркожълтите създания в ръката си и го подхвърли във въздуха. Птицата изкряска, изпляска с крила и полетя на воля.

— Какво правиш? — изпищя Лони.

Джак отвори вратата на третата клетка и няколко птици излетяха оттам. Започна да подхвърля още от тях във въздуха, крилата им пляскаха от щастие и след миг ги последваха и други птици.

Джак изтича до стената от прозорци и широко ги разтвори един по един, докато Лони продължаваше да пищи, опитвайки се да затвори вратите на клетките. Но беше пометена от големите махащи крила; крясъците на птиците се превърнаха в смях, който кънтеше в помещението, ставайки все по-силен и все по-весел. Птиците полетяха към прозорците, увлечени една след друга към свободата.

— Звяр такъв! Ти си един нецивилизован дивак! — изписка тя. — Ще ги убиеш! Те всички ще умрат там навън!

Той мина покрай нея, забързан към вратата. Да, той знаеше това. Създанията не можеха да живеят там, където не им беше мястото. Но поне щяха да умрат щастливи.